експлодирал.
— Защо се люби с мене?
— Това беше съвкупление, Ванора. Нямаше никаква любов. Само се подчиних на плътта. Ти ме искаше и аз изпълних желанието ти.
— Махай се! Махай се и не се връщай. Не мога да те гледам.
Лъвското сърце се взря в нея за един дълъг, безшумен момент, после излезе от стаята.
Не можеше да повярва на това, което току-що се беше случило, на това, което беше позволил да се случи. Сякаш нямаше никаква воля, когато опреше до Ванора. Не можеше да продължава така, каза си той. Трябваше да се махне за известно време, да прочисти ума и сърцето си от влиянието на съпругата си. Да, точно това трябваше да направи. Щеше да съпроводи Алтея до Англия лично и…
Не, не можеше да го направи. Не можеше да рискува да загуби Крагдън. Дафид и войските му още представляваха заплаха за неговите имения; не можеш да вярва на никого освен на себе си, за да защитава кулата. Сър Брандън беше добър човек, но нямаше опита на Лъвското сърце. Само с двадесет души на разположение нямаше да му бъде лесно да защитава крепостта срещу Дафид и армия от уелски диваци.
Дилемата му се изправяше застрашително пред него. Ванора го управляваше с невидими нишки и това не му харесваше. Но не можеше да направи нищо, за да контролира непокорното си тяло, когато станеше дума за нея. Когато тя премигнеше с черните си ресници, сърцето му прескачаше и слабините му набъбваха. Какво трябваше да направи? Отговорът, реши той, беше да я отбягва и да прекарва повече време с Алтея. Може би с времето щеше да успее да набере достатъчно желание към бившата си любовница, за да легне с нея.
Ванора се занимаваше с обичайните си работи с натежало сърце през следващите няколко дни. Верен на думата си, Лъвското сърце се стараеше да я избягва. Сякаш не съществуваше за него. Дори още по-зле, двамата с Алтея все повече се сближаваха. Ванора не знаеше дали той не спи с любовницата си, но всички признаци показваха, че е така. Беше прекалено горда, за да пита Меър или прислужниците къде спи Лъвското сърце. През тези дни на изпитание Ванора се стараеше да отбягва Алтея, но когато пътищата им се пресичаха, Алтея веднага започваше да се хвали с вниманието на Лъвското сърце към нея. Макар че глезенът й беше оздравял, Лъвското сърце не правеше никакви опити да я върне в Англия.
Един ден отец Кадък беше повикан в селото за последно причастие и Ванора реши да отиде с него. Навличайки най-топлата си вълнена туника и подплатено с кожи наметало, тя мина на кон през външния двор на замъка точно когато Лъвското сърце се упражняваше с хората си.
Въпреки студа той се беше съблякъл до кръста и голата му кожа блестеше от пот. Погледът й се спря на бронзовия му торс, възхищавайки се на изпъкналите бицепси и мускулите, които играеха под кожата на гърба му. Великолепен беше прекалено питомна дума, за да го опише. Колко й липсваха словесните им двубои, потъмняването на сребристите му очи, когато се любеше с нея, твърдото му тяло, покриващо нейното.
Искаше да го мрази заради крещящото му пренебрежение към нея, но не можеше. Той не й даваше никаква възможност да се приближи към него, да се опита да поправи нещата помежду им. Тя разбираше гордостта му; защо той не можеше да разбере нейната? Този мъж беше невъзможен.
Откъсвайки поглед от внушителната му фигура, Ванора се опита да се съсредоточи върху мисията си в селото. Съпругата на един от селяните умираше и тя беше понесла топли одеяла и храна за семейството. Меър вече беше употребила цялото си изкуство, за да лекува Брета, но състоянието й не се беше подобрило и смъртта не беше далече.
Умът на Ванора още се занимаваше с болната жена, когато чу Лъвското сърце да й заповядва да спре. Тя дръпна юздите и го зачака да се приближи. Това щеше да бъде първият път, когато той щеше да говори с нея от две седмици насам, и тя се запита защо ли е решил да говори с нея точно сега.
— Вървете, отче — каза тя. — Ще дойда, след като поговоря с Лъвското сърце.
— Сигурна ли си? — запита свещеникът обезпокоен.
— Да. Съпругата на Горди се нуждае от вас повече, отколкото аз.
Лъвското сърце стигна до нея и хвана юздите.
— Къде отиваш?
— Да отнеса храна и топли дрехи на едно семейство в селото. Жената е на смъртно легло и искам да дам поне малко утеха на семейството. Вече мога ли да тръгвам?
Очите му се присвиха.
— Да, стига да не отиваш при Дафид.
— Аз съм нищо за тебе, Лъвско сърце. Каза, че мога да ходя където си поискам.
— А искаш ли да отидеш при Дафид?
— Не, освен ако не ме накараш да отида при него — подразни го тя. — Щях да бъда доволна като твоя съпруга, ако не ме беше изхвърлил от живота си.
— Ти още си моя съпруга.
— Така ли? — Щеше ли той да приеме предизвикателството й? — Но не ме искаш.
— Грешиш, съпруго. Искам те с всяко дихание. Не мога да те погледна, без да те пожелая. Но съм твърде силен, за да стана жертва на лъжите ти. Собствената ми майка не намери нищо у мене, заради което да ме обича, така че защо да вярвам, че ти ще бъдеш различна?
— Майка ти ли? Какво общо има тя с нас?
— Изпуснах се. Не искам да говоря за тази жена. Просто искам да те предупредя, че ще те пратя в манастир, ако ме предадеш с друг мъж.
— Мислех, че не те интересува какво правя — предизвика го тя.
— Не ме предизвиквай, Ванора, защото не можеш да спечелиш. Няма да се оставя да бъда унизен от забежките ти.
Негодувание вцепени раменете й.
— Ами
— Какво за тях?
Тя дръпна юздите на коня си от ръката му.
— Върви по дяволите, Лъвско сърце, и вземи любовницата си със себе си!
Той вдигна глава, пое си остро дъх в студения, ободряващ въздух и се изсмя. Не се беше чувствал толкова жив, откакто за последен път се беше любил… не, откакто беше имал съвкупление с Ванора. Как му липсваше тя! Острият й ум, хапливият език, стройното й мускулесто тяло. Господи, защо животът му трябваше да бъде толкова усложнен?
Ободрен, той се върна към упражненията, готов да посрещне атаките на всичките си двадесет рицари и оръженосците им.
Ванора влезе в селото и спря коня си пред плетената от пръти и измазана с кал колиба на Горди. Разбра, че е пристигнала твърде късно, когато видя група плачещи жени, скупчени пред колибата. Сърцето й прескочи. Слезе и си проби път към вратата.
— Умря ли? — обърна се тя към една прегърбена старица, свита пред вратата.
— Да, Брета сега е в мир. — Жената избърса една сълза. — Какво ще стане с дечицата й?
Ванора не можа да отговори, когато влезе в колибата и коленичи до отец Кадък, за да се помоли за покойната. Три малки деца се гушеха до баща си и сълзи се стичаха по бледите им личица.
— Какво ще правя без моята Брета? — хлипаше Горди. — Не мога да се грижа сам за децата си, милейди.
— Имаш ли роднини?
— Да, една сестра.
— Тя ще склони ли да ти помага?
— Да, вдовица е, без деца, но нямам как да я доведа тук. Живее на половин ден път от Крагдън.
— След като Брета бъде погребана, ще ти дам назаем кон, за да можеш да доведеш сестра си — предложи Ванора.
— Аз ще се грижа за децата, докато Горди се върне — каза една жена, застанала на прага. — Изведи
