Тя отблъсна ръката му.
— Престани! Не можеш да вземеш и нямаш какво да дадеш в замяна. Върви си, Лъвско сърце. Не мога да понеса това наказание. Жестоко е от твоя страна да искаш това, което не желаеш да върнеш в достатъчна степен.
— И какво е то?
— Любовта ти.
Той стана рязко с каменно изражение.
— Не си спечелила любовта ми. Всъщност, не знам какво правя тук.
— Мечът ти, Лъвското сърце, не помниш ли? Дойде за меча си.
— Тъй като толкова обичаш мечове, можеш да го задържиш — отвърна той хладно. — Прости ми, че ти се натрапих. Няма да се повтори.
Ванора се разкъсваше. Здравият й разум се казваше на оттеглянето на Лъвското сърце, но сърцето й искаше той да остане. Мисълта как се връща при Алтея накара стомаха й да се преобърне. Освен това, тя отказваше да приеме, че той я ненавижда. Беше дошъл в стаята й тази нощ с неубедително оправдание. Дали съзнаваше или не, но намерението му беше да се люби с нея. Как би могла да му позволи да отиде при Алтея, когато сърцето й казваше, че може да спечели любовта му, ако наистина се постарае?
Тази мисъл доведе до друга. Искаше ли мъж, който си измиваше ръцете от нея и я презираше? Струваше ли си любовта да понесе унижението от страна на един мъж, който използваше тялото й просто защото я желаеше?
Отговорът я зашемети. Любовта нямаше цена. Може би нейната любов беше достатъчно силна за двама им. Колко време щеше да издържи гневът му срещу невероятната сила на любовта? Беше ли склонна да го остави да намери утеха в прегръдките на Алтея?
— Не!
Лъвското сърце беше на половината път до вратата, когато избликът на Ванора го спря. Той се обърна.
— Какво каза?
Тя преглътна мъчително и се замоли дано не допуска грешка.
— Склонна съм да те целуна, ако още го искаш.
Той й изпрати подигравателна усмивка.
— Промених намерението си. Алтея ще ме посрещне по-добре.
Тя нарочно остави завивките да се смъкнат до кръста й, оголвайки гърдите й.
— Тогава върви при нея. Само исках да ти докажа колко малко ми въздействат целувките ти.
Тя определено събуди интереса му, защото веждите му леко се вдигнаха и той се върна към леглото. Погледът му се спря на гърдите й.
— Какво става, момиче?
— Ти ми кажи. Дойде в стаята ми, след като се закле, че не означавам нищо за тебе.
— Мечът ми…
— Можеше да почака до утре сутрин. Кажи ми, че ме мразиш. Кажи ми, че не искаш да имаш нищо общо с мене. Кажи ми, че искаш Алтея, и ще ти повярвам.
— Да, така е — изрече грубо Лъвското сърце. Приседна на ръба на леглото. — Когато научих, че ти си Белият рицар, това ме преобърна. — Хвана рамото й. — Проклета да си! Защо ми го причиняваш?
Тя отметна глава.
— Защото отказвам да повярвам, че ме ненавиждаш.
Устните му се надвесиха на сантиметри от нейните.
— Презирам това, което направи — прошепна той.
— Но не ме ненавиждаш.
— Не понасям лъжци.
— Искаш ме.
Дъхът му беше горещ срещу бузата й.
— Тялото ми чувства, но не мисли.
Тя се доближи към него, опирайки гърдите си о неговите. Той не помръдна.
— Какво трябва да означава това?
Той взе ръката й и я положи на твърдата издутина на секса му.
— Означава, че не мога да заповядам на тялото си да не те иска, макар че умът ми отхвърля всичко, което защитаваш. Ти си жена, не мъж. Когато надяна бронята и поведе мъжете в бой, рискува живота си съвсем ненужно.
Веждите й се вдигнаха.
— Защо това трябва да те безпокои?
Той срещна очите й с озадачен поглед.
— Ако знаех отговора, нямаше да бъда тук. Щях да бъда при Алтея и да й давам това, което иска.
Отговорът му я остави задъхана и замаяна. Може би имаше надежда за двама им. Ако имаше някое малко, неоградено място в сърцето му, където да можеше да се скрие и да хване корен, тя се закле да го намери. Изпитвайки силата на решението си, тя скъси разстоянието помежду им и притисна устни в неговите.
Той експлодира. Нямаше друга дума. Тя погледна лицето му; острите линии блестяха в тъмнозлатисто под светлината на огъня. Очите му, буреносно сиви и напрегнати, се вглеждаха в нейните. Дъхът й спря. Тя вдигна ръце към гърдите му; огънят в тях я опари. Тогава устата му покри нейната. Устните им се срещнаха и се сляха. Жадно. Целувката му я похищаваше, беше почти брутална, докато той отмяташе завивките и обвиваше ръце около нея.
Тя почувства как ръцете му се сключват около талията й, после той я напъха под себе си, тялото му беше горещо и готово. Тя беше зашеметена, но не и изплашена, когато той прекъсна целувката и изрече:
— Не вземай това за любов; просто съвкупление.
Думите му не й харесаха, но тя беше заела позицията си и не искаше да бъде разколебана. Вместо това му поднесе отново устата си. Той не се поколеба и я похити жадно, ръцете му се спуснаха по гърба й, притискайки я към тялото му, обгръщайки твърдите извивки на седалището й, подтиквайки ханша й да се притисне към него.
Предупредителни камбани зазвънтяха в главата му; демоните му шепнеха нескончаеми причини защо не бива да се люби с Ванора. Но той ги прогони, вслушвайки се в диктатите на тялото си. Не можеше повече да чака. Свалянето на панталоните отне само миг; туниката му можеше да почака, но той не можеше. Разтвори краката й, настани се между тях и влезе в нея.
Дишайки тежко, изпотен, раздиран от сурова жажда, той навлезе в горещия й център. Отново и отново. Тя извика, трепна, но той не чуваше нищо, бумтенето на сърцето му заглушаваше всеки звук. Изскърца със зъби и навлезе силно и дълбоко. Изригна. Облекчението, което изпълни тялото му, беше заслепяващо, горещината изтръгваше вътрешностите му. Беше познал много жени в живота си. Но не и такава като нея. Това ли беше съдбата му — да прекара остатъка от живота си с жена, която го задоволяваше като никоя друга?
Жена, на която не можеше да вярва?
Жена, която въртеше меч като мъж?
Глава 16
Ванора се сгуши до Лъвското сърце, очаквайки го да заговори. Когато той не каза нищо, тя докосна гърдите му.
— Ще ти бъде по-удобно, ако свалиш туниката.
Думите я като че ли събудиха демоните у него, защото той изскочи от леглото и я изгледа свирепо.
— Проклета да си! Сигурно си много доволна от себе си. Не знам какво ми направи, но няма да се случи отново.
Напипа панталоните си и ги навлече. Ванора се почувства така, сякаш светът й току-що беше
