беше върнал преди малко от селището мокър до кости, но в добро настроение независимо от окаяния си вид.
Селцето се бе сгушило в подножието на стръмния бряг, на който беше кацнала кулата. Джон каза, че селяните очаквали новия господар на замъка, а него приветствали много сърдечно. Веднага впрегнали една каруца и всяко семейство подарило част от вечерята си, за да нахранят новия господар и хората му. По време на краткото си пребиваване в селцето Джон успял да наеме неколцина мъже и жени, които с най- голяма готовност се съгласили да служат при Черния рицар. Обещали да посрещнат лорд Дрейк рано на другия ден с полагащите се почести.
— Време е да си починем — каза изведнъж Дрейк, прекъсвайки мислите на Рейвън. — Стаята не е годна за живеене, милейди. Трябва да спиш някъде другаде, докато дойдат слугите от селото и почистят покоите ти.
Рейвън отвори очи и набръчка нос с погнуса.
— На пейката ще ми е добре.
— Не мисля така. Има едно по-добро място. Утре сламениците ще бъдат изхвърлени и сменени с нови, а тази вечер сър Джон и аз ще спим при хората във войнишките помещения. Ти легни тук, в залата.
— Не! — извика тя така решително, че Дрейк я погледна изкосо. — Искам да кажа, не смея да оставам тук сама — изрече тя, отправяйки му плах поглед. — Тук е… страшно.
— Няма от какво да се страхуваш — увери я Дрейк.
— Остани с нея — посъветва го сър Джон, като усилено се мъчеше да прикрие многозначителната си усмивка. И се изправи. — Лека нощ.
— Съжалявам — каза Рейвън, поглеждайки подир сър Джон. — Недей да оставаш заради мене. Сигурна съм, че ще ти е по-удобно в казармите. Аз ще съм добре на пейката.
— Няма да е необходимо — каза Дрейк. — Разгледах някои от стаичките оттатък и казах на Евън да почисти една от тях от паяжините. Те първоначално са били предназначени да подслоняват важни гости. Всички са достатъчно широки, във всяка има голям одър. Ела, ще ти ги покажа.
Рейвън го последва неуверено. Странни сенки танцуваха по опушените от дима стени на голямата зала, създавайки чудовища, които, разбира се, бяха само плод на собственото й въображение, но мисълта да се затвори в някаква малка стаичка, в сърцето на мрачната руина, никак не й харесваше.
Стаята наистина не беше чак толкова лоша, колкото си я бе представила, реши Рейвън, след като разгледа подробно доста голямото помещение. Изглеждаше сравнително чиста, не забеляза и следи от животни. На одъра имаше сламеник, а вързопът с дрехите й лежеше на пейката.
— Това добре ли е? — запита Дрейк, оглеждайки критично малката стая.
— Да — потвърди Рейвън. — Има ли къде да се измия най-напред?
— В кладенеца има вода, Евън ти е донесъл. Ето я тук, във ведрото до пейката. Тук е имало и завеса, за да се скрие човек и да се измие, но тя отдавна е изгнила. Аз ще се измия навън, за да можеш да останеш насаме.
— Благодаря ти — каза меко Рейвън. — Нали ще се върнеш?
Той я погледна замислено.
— Да. Ще спя на пейката пред огнището. Няма да те оставя сама.
Рейвън въздъхна облекчено. Може би на дневна светлина този изоставен, брулен от ветровете, замък щеше да изглежда по-приветлив. В ума й се мярна неясната мисъл дали тук не бродят призраци, после се изсмя на собственото си, развихрено от страха, въображение.
Дрейк се обърна и излезе. Когато стъпките му заглъхнаха, тя намери ведрото с водата и извади от вързопа си мека кърпа и чиста риза. Изми се бързо, подсуши се и се преоблече. После се качи на одъра и легна на сламеника.
Потръпна, смразена от влагата, която струеше от каменните стени. Годините запустение бяха прогонили всякакво очарование, което кулата някога е имала. Благодарна за подплатеното си с кожа наметало, невероятно изтощена, Рейвън се сви на кълбо и тутакси заспа.
Когато се върна след малко, Дрейк погледна към Рейвън и видя, че тя спи дълбоко. Плъзна погледа си по нея, питайки се дали знае колко много я желае. Изруга тихо, обърна се и се излегна на пейката пред огъня. Навярно беше заспал веднага, защото следващото нещо, което осъзна, бе, че лежи на пода сред остатъците от изгнилите сламеници с доста голяма подутина на главата. Изруга сърдито и се опита да се намести отново на пейката. Нямаше смисъл. Или тя беше много тясна, или той беше много едър. Може би и двете, помисли си Дрейк примирено.
Ако не беше обещал на Рейвън, че ще остане с нея, щеше да отиде при своите хора във войнишките помещения. Те се бяха погрижили доста добре да ги почистят и според него там щеше да му е много по- удобно, отколкото на пейката, където отново се беше сместил. Погледна с копнеж към нишата, където спеше Рейвън, и реши, че не е честно тази нощ само тя да спи удобно. Одърът беше достатъчно широк за двама и нямаше да им е трудно да се сместят.
Внимателно, за да не я обезпокои, той я премести към стената, за да освободи място за себе си. После седна на одъра, свали дрехите си, повдигна крайчеца на наметалото и се плъзна до Рейвън. Обгърна го сладката вълна на нейната топлина и той се сгуши по-близо, наслаждавайки се на усещането. Обви ръка около нея и я притегли в прегръдките си. Усмихна се, когато тя не помръдна. После нещо проблесна в мисълта му — само една тънка ленена риза го отделяше от прелестното тяло на Рейвън.
Внимателно пъхна ръка и обхвана гърдата й, която изпълни дланта му. Леко я притисна. От устните й се откъсна лека въздишка, тя изви гръб назад, притискайки гърдата си към неговата длан. Окуражен, Дрейк позволи на пръстите си да обхванат зърното й. Рейвън отново въздъхна и това отприщи страстта на Дрейк. Вече никаква съпротива не би била в състояние да го спре. Погали елегантната линия на талията й, съблазнителното възвишение на хълбоците, нежната извивка на бедрото й.
Когато достигна края на ризата й, той внимателно го повдигна нагоре, чак до кръста. Ръката му се спря на голия й корем. В гърлото му се надигна стон, който почти го задуши. Отхвърляйки всякаква предпазливост, той плъзна пръстите си към къдравото гнездо там, където се срещаха бедрата й, и обхвана венериния й хълм. Топлината и тежкият й женствен аромат почти го задушиха. Необходимостта да я опознае по-отблизо избухна като остра болка вътре в него. Без да се вслушва във вътрешния си глас, който го предупреждаваше, Дрейк раздели венчелистчетата на нейната женственост и пъхна пръст във влажния му център. Рейвън отвори очи и рязко подскочи.
— По дяволите, Дрейк! Какво правиш?
— Има достатъчно място за двама на одъра, а пейката беше много тясна за мене.
Рейвън му хвърли вбесен поглед.
— Махни си ръцете от мене, милорд. Не съм ти позволила да ме докосваш.
— Не мога да спра — прошепна Дрейк и я притисна отново на сламеника.
Задържайки я на място с тежестта на тялото си, той отново плъзна пръста си в нея. Рейвън въздъхна, но този път не се отдръпна. Пръстът му продължаваше да се движи. Едно почти незабележимо размърдване на хълбоците й му даде необходимото насърчение и той пъхна още един пръст.
— Дрейк, моля ти се, не можеш да правиш това.
— Само ме погледни.
Двата пръста започнаха да се движат заедно, в бавно, разтягащо движение, което предизвика стреснатия й вик. Тя подскочи:
— О… Дрейк… не…
— Разтвори се за мене, сладка Рейвън.
Той наведе глава към гърдите й, започна да смуче зърната й през ризата, а пръстите му продължиха любовното мъчение там долу. Със свободната си ръка той отвърза връзките на ризата й и я разтвори, откривайки прекрасните възвишения на гърдите й. Налапа едното зърно и го засмука силно.
Рейвън сякаш полетя тъй високо, че я беше страх, че никога няма да се върне на земята. Внезапно устата му се сключи върху зърното й, като ту го дразнеше с език, ту я успокояваше нежно. Когато спря, й се искаше да изкрещи високо в знак на протест. Тогава той вдигна глава и намери устата й, впи се в нея в изгаряща целувка, а езикът му се промъкна жадно между зъбите й.
Неговият вкус и аромат спряха дъха й и тя едва не припадна. Вкусваше го с език, поглъщаше го с порите си, докато той я увличаше все по-надълбоко в мрежите на своята съблазън. Рейвън достигна до върха леко и
