— Този Одисей е бил невероятен глупак! Аз никога не бих допуснал такава грешка. Коварната вещица превръща хората му в свине, а той й позволява да го вкара в леглото си! Този човек няма ли капчица гордост!
Вманиачената му гордост вече започваше да я изнервя. Сабрина срещна хладно погледа му.
— Цирцея го омагьосва с красотата си. Вероятно с готовност се е отказал от гордостта си, за да я има.
— Мъжът, който жертва гордостта си заради жена, е проклет глупак!
Сабрина видя ясно предупреждението в гневния му поглед. Ако му позволеше, Морган щеше да я дари със син, но никога нямаше да й отдаде сърцето си. За неин ужас очите й се напълниха със сълзи.
Тя хвърли книгата на масата и отиде до прозореца, надявайки се вятърът да изсуши сълзите й. Хладният въздух предвещаваше ранен сняг.
— Може би си прав. Това решение е струвало скъпо на Одисей. Ако можем да вярваме на Омир, той е бил убит от плода на тази връзка — от собствения си син. — Със сухи очи, доверявайки се на гнева си, тя се обърна отново към него. — Ако ме беше оставил да прочета историята до края, може би щеше да разбереш смисъла й. Одисей влиза в леглото на Цирцея само за да спаси моряците си. Животът им е по-важен за него от собствената му жалка гордост. Ако изобщо има мъж, способен да разбере такава постъпка, това си именно ти.
Морган наистина разбираше. Цирцея не беше и наполовина толкова добра магьосница като жената, която стоеше насреща му. Меденосладкият й глас го държеше в плен; всяка плаха, скрита усмивка и всяка дума, оформена от меките устни, го омагьосваха. В момента не беше в състояние да каже от какво всъщност се възмущаваше: от невероятната глупост на Одисей или от своята собствена.
Сабрина го гледаше втренчено, великолепна в надменността си. Крехките й крайници бяха напрегнати; нощният вятър бе измъкнал от венеца от плитки фини кичурчета. Той си я представи върху самотна скала насред развълнувано море, с блестяща от морската пяна коса, да устоява безстрашно на всяка опасност. Сигурно Одисей не е бил чак толкова глупав, като се е отдал на Цирцея. Може би е постъпил глупаво, като я е напуснал.
Когато Морган я помами с пръст, Сабрина се изкуши да му се противопостави. Ала любопитството победи и тя отиде при него. Той се потупа по коляното и след кратко колебание тя прие поканата. Седна сковано, чувствайки се като марионетка, танцуваща по волята му.
Топлите му пръсти помилваха открития й тил и тя потрепери от удоволствие.
— Сигурно хитроумният Одисей е успокоил гордостта си, като си е внушил, че прави жертва.
От човек като Морган не можеше да се очаква по-добро извинение. Той я привлече към себе си, докато устните им се докоснаха и запалиха чист, горещ пламък, от който Сабрина се боеше и за който копнееше. Тя се плъзна по бедрото и се озова в скута му. Морган нежно облиза устните й, помилва ги с език и ги загриза, докато тя се отвори и помоли за още.
Този път той не й отказа. Езикът му проникна в устата й като течна коприна, описа всяка вдлъбнатина и гънка и изтръгна желания отговор — езикът й намери път към неговата уста и се плъзна по равните бели зъби. Сабрина се сгуши на гърдите му като доволно котенце и без да забележи, се намести по-удобно в скута му. Той изохка дрезгаво и тя изпита едновременно страх и наслада. Страхуваше се единствено дали ще бъде достатъчно жена, за да му даде всичко от себе си, ако успееше да пробие бронята на самообладанието му.
Тя притисна парещото си чело към врата му и си пожела той да вземе решението за двама им. Да се изправи, да я отнесе на леглото и да я накара да забрави глупавата си клетва, че няма да му се отдаде. Не знаеше дали да се чувства облекчена или разочарована, когато той стана и внимателно я изправи на крака.
— Утре вечер ще ми почетеш ли пак, хлапенце?
С надеждата дяволитата усмивка да скрие безпомощността й след изпитаната наслада тя се протегна и дръпна една дълга руса къдрица от косата му.
— Но разбира се! Вече съм избрала историята — тъкмо като за теб. За смелия воин на име Самсон и за прекрасната Далила.
Следобед на следващия ден Сабрина излезе от стаята си с решителна крачка. Тя беше новата господарка на клана Макдонъл и нямаше право да прекара остатъка от живота си в покоите си в очакване кога съпругът й ще благоволи да я посети. Омръзнало й беше да се отнасят към нея като към екзотично животно — колкото и да го глезеха.
Когато слезе по ронещото се каменно стълбище, възбудени гласове привлякоха вниманието й. В Макдонъл Касъл не беше нещо необикновено да чуеш гневни крясъци, след които задължително следваха юмручни удари и избити зъби. Тези гласове обаче бяха приглушени и съскаха злобно, което беше много по- опасно от обичайните спорове. Сабрина се поколеба, припомнила си последиците от първото си недоброволно подслушване, но следващите думи я накараха да спре като закована.
— Как можа да бъдеш толкова несръчна, жено? Той не биваше да възлага тази работа на теб.
— Да ми я възлага? Всъщност идеята беше моя, забрави ли вече! Небесата знаят, че глупак като теб никога не би могъл да изпълни подобен план. Той го нарече майсторска работа.
— И какво му донесе това? Даже слепият стар Гевин щеше да го направи по-добре! Знаех, че кракът ти е куц, но си мислех, че поне с очите си добре.
— Върви по дяволите!
Преди Сабрина да е успяла да се оттегли, към стълбището забързаха мъжки стъпки. Тя се стресна, когато от тъмния ъгъл излезе Раналд. Той я забеляза веднага и тъмното му лице побледня.
— Милейди — промърмори той, свали шапката си и побягна като подплашен заек навън.
След него се появи Ев и се облегна на стената с презрително изкривени устни. Беше без качулка и Сабрина с учудване установи, че бившата слугиня на Ангъс съвсем не беше толкова стара, колкото си я представяше. Вятърът и дъждовете бяха обрулили кожата и измили златото от косата й, но тя в никакъв случай не беше по-възрастна от собствената й майка.
— Красива коса имате — отбеляза тихо Сабрина. — Би трябвало по-често да я носите пусната.
— Така ли? Но не бива. — Ев се усмихна като дива котка, подушила плячка. — В битката дългата коса е като примката на палача. Веднъж докопах една глупачка от клана Грант за косите и я разцепих на две равни половини.
Сабрина нервно попипа стегнатия кок на тила си.
— Разкажете ми.
— О, да — отзова се гордо възрастната жена. — Ангъс винаги казваше, че съм в състояние да разпоря гърлото на врага и той ще ме усети едва когато застане пред портите на ада.
— Наистина съжалявам за Ангъс. Морган каза, че двамата сте били много близки.
Ев вдигна рамене. Реакцията й напомни на Сабрина за Морган. Стана й неприятно.
— Той умря, както живя. Бе от стомана.
— Права сте, но чие беше оръжието? — попита Сабрина.
Стъписа се, когато Ев прокара пръст по бузата й със смайваща мекота.
— Какво хубаво момиче. Каква мекичка кожа. Морган те харесва нали? Мека кожа и мек глас. Също като майка ти. Също като Бет, любимата на Ангъс.
Очите на Ев потъмняха и за Сабрина не беше трудно да се досети коя беше истинската причина за омразата й към Камерънови. Обзеха я противоречиви чувства. Гняв срещу глупостта на Ангъс. Съчувствие към момичето Ев — обикновена саката селянка, принудена да живее в сянката на изисканата дама, която Ангъс напразно беше ухажвал.
Преди да е успяла да отговори, чертите на Ев отново се вкамениха.
— Момчето влезе ли най-после в леглото ти, или още се мотае? Морган прилича на баща си повече, отколкото признава. Предпочита да копнее за онова, което не може да получи. А накрая ти ще се окажеш само бледа имитация на жената която и двамата искаха.
Сабрина отстъпи крачка назад с отчаяното желание да избяга от подигравателния поглед. Очите на Ев
