значението на въпроса му, тя загуби нишката. Каната се изплъзна от ръката й, удари се в ръба на масата и порцелановата роза, която украсяваше дръжката, се отчупи. Болка затъмни погледа й. — Нима намекваш, че съм…
— Нищо не намеквам, момиче. Но когато Алуин ми каза…
— Я виж ти. Алуин значи. — Монотонният, равнодушен глас беше в ярък контраст с гневните искри в очите й. — Ти вярваш на Алуин, така ли? Защо не, нали и тя е Макдонъл като теб. А аз съм само една коварна, хитра Камерън. И къде те намери твоята скъпа Алуин, за да отправи тези обвинения срещу мен?
Морган си припомни жадните пръсти на Алуин и изпита угризения на съвестта. Болката в очите на Сабрина нарасна. Проклинайки на ум бившата си любовница, той изрече тихо:
— Не съм я докоснал. Кълна ти се.
Сякаш не го беше чула, Сабрина се изсмя безрадостно.
— Трябваше да го очаквам. Защо да вярваш на мен, а не на нея? Нали ние, Камерънови, сме способни на всичко, за да постигнем целта си. Убиваме гости, които сме поканили на вечеря, тровим съпрузите си. Значи представата, че те мамя с един от хората ти под собствения ти покрив, не е толкова абсурдна.
Тя му обърна гръб. Цялата й крехка фигура излъчваше гняв. Морган одобрително кимна с глава. Сабрина бе успяла да обърне и гнева, и ревността срещу него. Никой мъж от клана не би посмял да вдигне глас срещу него с истински гняв. А това дяволско момиченце направи така, че всички да изглеждат като страхливци, а той самият като проклет идиот!
Той вдигна отчупената порцеланова роза. Защо не бе поспрял да помисли? Обвинението беше абсурдно. Винаги нахлуваше някъде, без да помисли за последствията, и грубостта му разрушаваше нещо скъпоценно и крехко — живота на майка му, розата на Белмонт, гордостта на Сабрина.
Той остави розата на масата и отиде при Сабрина. Застана толкова плътно пред нея, че усети върху гърдите си топлия й дъх. Сладкият й аромат го трогна повече, отколкото някога бяха успявали ръцете на Алуин. Тя беше свела глава и упорито отказваше да го погледне в очите.
— Предполагам, че няма да ми прочетеш обещаната история. Онази за смелото момиче на име Далила…
— Не тази вечер — отговори тихо тя.
— А не искаш ли да изиграем една партия шах? Заклевам се, че няма да преобърна дъската. Даже ако ти спечелиш.
Тя поклати глава.
Морган зарови пръсти в мократа си коса. Изпитваше искрено, дълбоко разкаяние. Падна тежко на най- близкия стол.
Сабрина беше твърдо решена да не отстъпи пред ласкателствата на съпруга си. Тъй като не можеше да му достави радост, тя реши да зарадва себе си. Седна в далечния ъгъл на стаята и засвири на арфата. Наклонила глава, запя меланхоличната балада, на която я беше научил Фъргъс.
Опитът й да пренебрегне присъствието на Морган се провали. Макар че беше абсолютно тих и неподвижен, той изпълваше цялата стая. Не можеше да не забелязва тази двуметрова планина от мускули. Даже да беше сляпа за чара му. А за нейно голямо съжаление тя отдавна се беше поддала на привлекателната му сила.
Тя хвърли бърз поглед към него и гласът й пресекна. Тъкмо пееше за любовните клетви на благородната млада дама пред неверния обожател. Копнеж изгори гърлото й. Морган бе затворил очи и протегнал мускулестите си крака. Плащът се беше вдигнал и разкриваше бронзовите, покрити с руси косъмчета крака. Сабрина погълна тази гледка като чаша студена вода в горещ летен ден.
Тя продължи да плъзга пръсти по струните на инструмента и изтъка нишките на стара английска мелодия, която майка й често свиреше в студените зимни нощи, когато в прозорците на музикалната стая се удряха ледени снежинки. Радваше се, че Морган се е отказал от вечната си бдителност. Виждаше как мускулите му се отпускаха и бръчките по челото се заглаждаха. Така й се искаше да очертае с пръсти строгата линия на брадичката му, изпълнена с нежност и уважение, както докосваше струните на арфата.
Морган се раздвижи.
— Прекрасна песен, Бет — промърмори сънено той.
Сабрина се вцепени. Очите на Морган се отвориха, но тя не видя в тях нищо освен замаяност. Разтърси глава. Може би само си беше въобразила, че е чула името на майка си.
Морган потърка челото си.
— Май съм задрямал. Най-добре да си легна, защото ще се наложи да викаш Фъргъс, за да ме отведе в стаята ми.
Той отиде до вратата и спря. Сабрина не смееше дори да диша. Отчаяно искаше той да си отиде, отчаяно искаше да остане сама и да се отдаде на съмненията, които тежаха като камъни в сърцето й.
Когато мълчанието стана непоносимо, тя се обърна към него и попита с треперещ глас:
— Какво чакаш още, за бога?
Той стоеше на прага като гръцка статуя, скръстил ръце пред широките си езически гърди.
— Целувката за лека нощ, естествено.
Сабрина за пореден път се учуди на самообладанието му. Тя опря ръце на хълбоците си и отговори като строга учителка:
— Очевидно не си научил правилата за цивилизовано общуване. Когато се е държал зле и е наранил нежните чувства на съпругата си, съпругът естествено няма да получи целувка за лека нощ.
В първия момент Морган я погледна неразбиращо. След това отиде при нея и я вдигна високо във въздуха. Завладя устата й, съедини езиците им, докато тялото й запулсира в ритъма на низките, тъмни инстинкти. Копринената мекота на устните му я накара да забрави предупреждението на Ев, прогони от сетивата й всичко с изключение на пламенното обещание в очите му. Почти всичко.
— Това е глупав обичай — обяви тържествено Морган, след като я пусна. — Лека нощ, хлапенце. — И предпазливо затвори вратата на спалнята.
— Лека нощ, Морган — пошепна след него Сабрина. — Вече не ми е чудно, че ме наричаш „хлапенце“. Сигурно си забравил името ми.
Пъгсли излезе изпод леглото.
Сабрина зави счупената кана с края на покривката, защото не понасяше да я гледа. Ами ако Ев беше права? Ами ако Морган бе същият като баща си? Сигурно през всичките тези години е бил безнадеждно влюбен в Елизабет. Тя прерови паметта си и си припомни момчешкото лице на Морган, изпълнено с желание, докато слушаше песните на майка й.
Сабрина притисна ръка към корема си, сякаш можеше да задуши тъпата болка. Иронията на случващото се не й убягваше. Докато тя, хлапачката, беше наблюдавала с възхищение младия Макдонъл, той тайно е обожавал Елизабет Камерън.
Тогава тя не намираше нищо лошо в поведението му. Всички обожаваха Елизабет. Тя беше сърцето на Камерън Мейнър. Сабрина винаги беше мечтала да стане като майка си.
Докато Морган й се подиграваше и я наричаше разглезено, суетно хлапе, тя мечтаеше да бъде очарователна, великодушна и изискана.
Чувството за дълг й повеляваше да потиска грубите страсти, които караха сърцето й да трепери. Седеше до прозореца с бродерия на коленете и следеше с копнеж Морган и братята си, които лудуваха в градината или препускаха с понитата си в долината. Заради майка си се бе съгласила да замине за Лондон и да се омъжи за изискан английски джентълмен, макар тайно в себе си да знаеше, че сърцето й винаги ще принадлежи на Шотландия. И на дивото, упорито момче, което го бе откраднало.
Сабрина беше най-крехката мамина роза.
Съвършената малка принцеса на татко.
А отскоро и възхитителното домашно кученце на Морган, което се отзоваваше на всяко подръпване на въжето.
Но не беше личност. Не беше жена и съпруга.
Докато Енид беше намерила смелост да се отърси от веригите на миналото, Сабрина беше паднала отново в стария капан. Даже се опита да омагьоса мъжете от клана, надявайки се, че след като спечели
