техните сърца, ще завладее и сърцето на водача им.
Сабрина опря ръце на масата и огледа стаята си с изпепеляващ поглед, в който не беше останала нито една детска илюзия. Тук нямаше нищо от Сабрина Камерън. Нищо не загатваше за нейния характер, за нейната същност. Всичко носеше елегантния почерк на Елизабет Камерън. Порцелановият сервиз за чай, изпратен в Камерън със специален кораб от Лондон по нейна поръчка. Фините восъчни свещи, които саморъчно беше сложила в багажа на дъщеря си. Снежнобелите чаршафи, избродирани грижливо от самата нея.
Всичко в стаята на Сабрина, включително кучето, беше принадлежало на Елизабет. Вероятно й принадлежеше и сърцето на съпруга й.
Сабрина обичаше майка си, обожаваше я, възхищаваше й се. Но не искаше да бъде втора Елизабет. Дори за Морган.
През всичките тези години Морган изпитваше перверзно удоволствие да разваля диадемата от плитки на челото й. Сега беше дошло време тя сама да се раздели с нея.
Пъгсли заръмжа одобрително, когато Сабрина извади фуркетите от косата си и разпусна тъмните кичури по раменете.
В нощи като тази Морган изпитваше отчаяно желание да се напие до забрава. Дори най-студената изворна вода не беше в състояние да угаси огъня, който бушуваше в слабините му. Изтощението му бе отлетяло още преди да целуне сладките устни на Сабрина. Сънят беше по-далече дори от спазмите на задоволството, за които копнееше зажаднялото му тяло.
В момент на слабост той си пожела да стане мъжът, за какъвто го смяташе Сабрина. Даже завидя на скандално известния си дядо Халбърт Грозния за душевната му бедност. Халбърт щеше да хвърли красавицата Камерън в подземието и да се забавлява с нея до насита.
Той изпъшка и изпи още една чаша студена вода. Беше отишъл в залата с надеждата да намери малко утеха сред хората от клана. С годините броят им беше намалял застрашително, а когато нападенията на Грант и Чишолм станаха още по-смели и кръвожадни, повечето бяха напуснали селата си и бяха потърсили защитата на старата крепост. Всички се хранеха заедно, а нощем лягаха да спят по пейките, увити в плащовете си, както бяха правили дедите им преди петстотин години.
Веселите звуци на флейтата и ритъмът на тамбурата бяха в унисон с неспокойното му сърце.
— Виж къде е онзи! — прозвуча предупредителен вик, когато един от мъжете получи силен удар и се плъзна по масата.
Морган сграбчи мъжа за плаща и го свали от масата, без дори да трепне, Фъргъс седеше на съседната пейка и милваше раменете и гърдите на седналото до него момиче с много по-голяма нежност, отколкото беше проявил преди няколко часа. Още един чай със Сабрина, и старият негодник щеше да им декламира Шекспир! Ев седеше на най-отдалечената маса с четирима Макдонълови, които бяха толкова далечни роднини на Морган, че дори не можеше да ги нарича братовчеди. Шепотът и скритите погледи го измъчваха, а загадъчната смърт на Ангъс беше един постоянен укор. Може би никога нямаше да разбере кой бе убил баща му — тази мисъл го вбесяваше.
Копнееше за сладка забрава. Както преди малко, когато Сабрина го приспа с песента си и той се върна в музикалния салон на семейство Камерън. Силният сопран на Елизабет заглуши крясъците и проклятията, заличи насилието, което беше навлязло трайно в младия му живот. Ала когато се събуди, дъщерята на Елизабет го гледаше с болка, а трудно извоюваният мир беше разрушен под напора на сляпата похот.
Навън валеше сняг. През бойниците влизаха едри снежинки, стрелкаха се към тавана на залата като прогонени звезди и се топяха в топлия въздух.
Когато Алуин се промъкна зад него и обхвана раменете му, Морган потрепери от отвращение.
— Не понасям да те гледам мрачен — пошепна в ухото му тя. — Дай ми малко време и ще върна усмивката на лицето ти.
Слабините му бяха толкова напрегнати, че щеше да се задоволи със съвсем малко време. Той стисна чашата си, готов да се поддаде на изкушението. Ала точно в този момент улови развеселения поглед на Ев от другата страна на залата и решително тръсна глава. Знаеше, че ако си позволеше да отиде с Алуин, след това щеше да се чувства омърсен като никога досега. Лош, безсъвестен, недостоен за жената, която беше станала негова съпруга. Жена, толкова чиста и фина като белите снежинки, които влизаха през бойниците.
Тъкмо се чудеше как да отпрати Алуин, когато флейтите замлъкнаха изведнъж, а тамбурата спря с последен гръм. Фъргъс се задави с уискито си и го изплю в лицето на младия мъж насреща си, който беше твърде слисан, за да реагира.
Морган проследи смаяните погледи към стълбището и като видя какво ги беше предизвикало, грабна слепешком най-близката чаша от масата и изпи огненото питие в нея на една глътка.
Глава 14
Когато уискито опари безмилостно неопитното му гърло, Морган изохка от болка. Няколко мига не можеше нито да диша, нито да преглъща. В залата беше влязла Сабрина, неузнаваема като горска нимфа.
Розовата й пола беше нарязана на безброй ивици и в сравнение с нея даже одеждата на Алуин изглеждаше скромна. Беше захвърлила фустите, кринолина и дългите долни гащи и всяка бодра крачка разкриваше кремавите й, невероятно дълги бедра.
Краката й бяха боси, а косата — разпусната по раменете. Гъстите къдрици падаха свободно по гърба, само на челото бяха прихванати с копринена панделка, украсена с рози, които подозрително напомняха за цветята, които доскоро красяха деколтето на роклята й. Лицето й не беше напудрено; розовината на бузите й беше истинска. Само нацупената устичка беше яркочервена.
Морган впи жаден поглед в устните й. С тях можеше да направи толкова много неща. Нежни неща. Прекрасни неща. Слабините му отново се събудиха за живот и запулсираха тревожно.
Фъргъс му наля още уиски и очичките му засвяткаха доволно.
— Пийни си, момче. Имам чувството, че тази нощ те чакат неприятности.
Без да изпуска Сабрина от очи, Морган изпразни чашата. Уискито протегна огнените си пръсти към стомаха му и образува пламтящо езеро.
Сабрина напредваше спокойно между вцепенените танцьори, като от време на време спираше да се засмее дяволито в някое смаяно лице. Тя прекоси смълчаната зала и се приближи до масата на Морган. Хълбоците й описаха подкана, стара като света. Морган забеляза с ъгълчето на окото си как Алуин се намести в скута на Фъргъс.
Сабрина сърдечно целуна Фъргъс по сивата брада, седна на пейката и се обърна към Морган.
— Нима леглото беше твърде студено за вкуса ти, Морган Макдонъл? — Тя хвърли бърз поглед към Алуин. Очевидно беше разбрала, че съперницата й се е преместила от Морган към Фъргъс. — Вероятно си потърсил малко топлина тук?
Морган стисна чашата си с две ръце и ноктите му одраскаха глината. Понижи глас дотолкова, че даже Фъргъс трябваше да се протегне, за да го чуе.
— Внимавай какво говориш, момиче. Моите хора смятат, че споделяме леглото, и аз предпочитам да не ги разубеждавам. Е, защо не си в стаята си?
Сините й очи се разшириха от смайване.
— Не знаех, че стаята ми е килия. Или кафез. Пленница ли съм в тази къща, Морган? Или домашно кученце? — Тя му подаде китките си. — Защо не ме вържеш?
Думите и жестът извикаха в сърцето му езически образи, варварски, но не по-малко еротични. Морган бутна ръцете й обратно в скута и се опита да не забелязва твърде дразнещите крака и изкусителното V от събрано кадифе между бедрата.
Постара се да скрие треперенето на гласа си зад сериозност:
— Това не е поведението, което господарят на клана очаква от съпругата си.
