Шепотът на розите

мир и уединение, а вместо това се натъкна на предизвикателство, по-вълнуващо от пороя на битката.

Морган се изправи и изохка от острата болка в раменете. Може би Сабрина щеше да го разтрие с ароматно масло, за да разхлаби стегнатите мускули? Досега не му беше отказвала нищо. На лицето му изгря усмивка. Ако продължеше по този начин, щеше да й докаже, че един Макдонъл може да бъде много повече от кръвожадно животно. Тогава тя сама щеше да го помоли да стопли леглото й, не по задължение или от съчувствие, а защото щеше да го пожелае. И тогава вече нищо нямаше да му попречи да разтвори млечнобелите й бедра и да проникне в горещите й дълбини.

При тази мисъл слабините му натежаха и запулсираха в ритъма на радостно очакване. Той затвори очи и си позволи да се наслади на примамливата представа в цялата й сурова сила. Точно в този миг нечия ръка го прегърна изотзад. Мръсни, изпочупени нокти одраскаха голия корем. Другата ръка се плъзна под плаща му и затърси между бедрата.

— Алуин — изохка мъжът.

— Аз съм, Морган. Твоята сладка Алуин. — Гласът й подрезгавя от страст. — Виждам, че вече си готов. Но ти винаги си бил готов, нали, скъпи?

Морган отблъсна нахалните пръсти и се обърна. Веднага усети миризмата на друг мъж върху тялото й. Сякаш го поляха с ледена вода. Слабините му се вледениха.

Алуин вече вдигаше полите си, но Морган я спря.

— Онази вечер се изразих повече от ясно, момиче. Не ти позволявам да ме следиш по къщата и всеки път, щом ме намериш в някоя стая, да си сваляш гащите. Не е прилично. Аз имам жена.

— О, я престани, Морган! Много добре знаеш, че не нося гащи. — Подобна на грамадна светла планинска котка, тя го притисна към бъчвата и му поднесе пищните си гърди. — Имаме достатъчно време. Твоята скъпа женичка няма да ни попречи. Щом тя може да приема друг мъж в стаята си, ние също имаме право да се позабавляваме.

— Какъв друг мъж?

Заплашителният глас принуди Алуин да отстъпи.

— Аз си мислех, че знаеш. Ев ми каза, че той отишъл горе преди часове.

— Преди часове? — Пред очите на Морган падна червена мъгла. Ушите му забучаха.

Сега Алуин се уплаши истински. Тя също беше спала с други мъже, но Морган не се беше ядосвал. Откъде можеше да знае, че ще се вбеси така заради дребната си съпруга с маймунско лице?

Морган кипеше от гняв. Блъсна Алуин настрана, метна плаща на раменете си и се втурна към залата. В задименото помещение цареше гробна тишина. Велики боже! Нима всички бяха повярвали, че съпругата му му слагаше рога? Ами да, нали тя беше Камерън!

Мъжете от клана се взираха в огъня, клатеха питиетата в чашите си и се местеха неспокойно по пейките. Никой не погледна господаря си в очите. Единствено Ев, седнала между тях, вдигна подигравателно канчето си насреща му.

Морган забави крачките си, за да не загуби и последните остатъци от достойнството си. Докато прекосяваше залата, усещаше в гърба си десетки пронизващи погледи.

Щом излезе, мъжете започнаха да сключват облози. Накрая се оформиха две вражески партии: едните твърдяха, че той ще удуши невярната си съпруга, докато другите бяха на мнение, че ще прониже черното й сърце с пистолетен куршум.

Глава 13

Морган излезе от залата и се втурна като бесен нагоре по стълбите. Вземайки по две стъпала наведнъж, той стигна най-сетне до покоите на жена си и спря като закован. Отвътре се чуваха нежни звуци на арфа, дълбок мъжки баритон и сладък женски сопран, съединени в толкова завладяваща мелодия, че биха разплакали и най-загрубелия воин.

Обичах аз нявга дъщерята на краля,
тя живееше далече оттатък морето

…пееше мъжът.

А Сабрина му отговори:

Била съм нявга кралска дъщеря,
но ти ме обичаш затова вече не съм.

Друг мъж пееше с жена му. Морган изобщо не забеляза, че за първи път не я наричаше „момиче“, „хлапенце“ или „проклетата Камерънова издънка“, а мислеше за нея като за своя съпруга. В гърдите му кипеше безпомощен гняв. Интимността на двата слети гласа беше по-свой начин унищожителна и го засегна по-дълбоко, отколкото ако ги беше сварил да се любят.

Морган блъсна вратата и застана на прага. Две изненадани двойки очи се устремиха към него. Стана му ясно, че изглеждаше като идиот — почти гол, с мокра коса и широко отворена уста.

Но не можеше другояче. Не можеше дори да затвори устата си, защото ангелският баритон принадлежеше на мъж с черна дяволска душа.

Фъргъс Макдонъл, който се беше настанил удобно на копринена възглавница в краката на Сабрина, се надигна с мъка и направи тромав поклон.

— Благодаря ви за чая, милейди. Длъжник съм ви.

Сабрина остави арфата.

— Аз трябва да благодаря, мистър Макдонъл. Вие ме научихте на прекрасни шотландски балади. Моят съпруг със сигурност ще ги оцени през дългите зимни вечери. Права ли съм, скъпи?

Мина цяла минута, докато Морган разбере, че се обръщаха към него.

— Какво?

Фъргъс спря в рамката на вратата и се намръщи укорително.

— Не говори с този тон на съпругата си, момче. Само свинете грухтят така. — Той уви плаща около раменете на господаря си. — Не е редно да се разхождаш полугол в присъствието на една лейди. Ангъс не те ли е научил на маниери?

Той потупа Морган бащински по рамото и излезе с горди крачки. Сабрина се разшета из стаята. Като си тананикаше, тя събра чашите и приборите. Очевидно не подозираше, че всички мъже, събрани в залата, очакваха с нетърпение пистолетния изстрел.

— Прекрасен човек е Фъргъс — заяви въодушевено тя и грижливо избърса каничката за сметана. — Зад глупавите му хвалби е скрито сърце на джентълмен.

Морган най-сетне затвори уста. Веднъж бе видял как Фъргъс отряза главата на нападнал го неприятел, докато спокойно гризеше агнешка кост.

— Истински поет, бих казал.

Нещо в гласа му накара Пъгсли да се скрие под леглото, докато накрая остана да се вижда само кранчето на опашката му. Морган тихо затвори вратата зад гърба си.

— Би ли ми обяснила как този благороден посетител се появи в спалнята ти?

Сабрина оглеждаше съсредоточено чашата, омазана от пръстите на Фъргъс.

— Какво има за обясняване? Поканих го да пием чай. За да ми се отблагодари, той ме научи да пея няколко великолепни балади. Знам, че английските песни на мама отдавна са ти омръзнали. — Морган се почеса смутено по носа. — Защото в тях твърде често се пее за победи над негодните шотландци — допълни невинно тя.

— Английски обичай ли е да се канят чужди мъже на чай? И то в спалнята?

— Нито английски, нито шотландски. Но аз не можех да го поканя в залата, за да… — Когато осъзна