когато се втурна към вратата.
Ларкин също направи крачка към спалнята, но веднага спря и погледна въпросително Каролайн. Тя кимна и му даде благословията си. Когато констабълът последва Порция при сестра й, Мати изведе лекаря навън и Каролайн и Ейдриън останаха сами в салона.
Каролайн вдигна поглед и видя, че той я наблюдаваше. Синьозелените му очи бяха по-неразгадаеми от всеки друг път. Тя прехапа устни и решително потисна чувството, което много приличаше на угризения на съвестта. Беше показала, че е склонна веднага да помисли най-лошото за него. Но какво можеше да направи, когато той упорито отказваше да се защитава срещу абсурдните обвинения? Как смееше да я осъжда, че е предала доверието му, след като изобщо не я беше удостоил с доверие?
Решена да се извини, макар и с малко думи, Каролайн се покашля и заговори:
— По всичко изглежда, че бях несправедлива с вас, милорд. Мисля, че ви дължа…
— Лъжете се, мис Кабът. Нищо не ми дължите.
С тези думи Ейдриън се завъртя на токовете си и напусна салона. Точно когато първите лъчи на утринното слънце се показаха над хоризонта.
14
Слънчевата светлина струеше над каменния зид, който обграждаше старата градина, и превръщаше прашинките във въздуха в блещукаща златна паяжина. Под зелените клони на голямата липа подскачаха червеношийки, цвърчаха и усърдно събираха сухи клонки и топчета мъх за гнездото си. Мек пролетен бриз повяваше от изток и носеше тежкия, сладък аромат на разцъфнал орлов нокът.
Каролайн крачеше бавно по настланата с плочи алея, която се виеше през моравата, и копнееше да обърне лицето си към слънцето. Ала погледът й като с магия оставаше привлечен към прозореца на кулата, който беше обърнат към градината. Разделяше ги само едно стъкло, но обляната от слънце градина със сочна зелена растителност и пърхащи пеперуди сякаш принадлежеше към друг свят, много далеч от мрачните сенки на замъка. Някъде зад заплашително стърчащите каменни стени спеше господарят на замъка и само той познаваше сънищата и тайните си.
След срещата до леглото на Вивиан Кейн не бе дал с нищо да се забележи дали й е простил. Просто беше разсякъл невидимата нишка, която ги свързваше, и толкоз. Ако все още усещаше неустоимо привличане, когато тя влизаше в стаята, съумяваше да го скрие зад маска на равнодушна учтивост. Вече не водеха остроумни разговори, в очите му не святкаше дяволитост, когато я поглеждаше. Поведението му беше безукорно, сякаш вече й беше станал зет. Каролайн беше готова да повярва, че никога не е имало среднощна среща във Воксхол, камо ли пък разтърсваща целувка.
Макар че всяка вечер, преди да си легне, зарезваше вратата, Каролайн предполагаше, че вече изобщо не е необходимо да го прави. Спеше дълбоко и се пробуждаше с чувството, че нещо й е отнето — че е починал някой близък на сърцето й човек.
— Моля, сър, бихте ли позвънили за още чай?
Когато до ухото й достигна гласът на Вивиан, Каролайн спря в сянката на една липа и сложи ръка върху гладката кора.
Сестра й почиваше на кушетка в подножието на хълма, стройните й крака бяха завити с топло одеяло. Констабъл Ларкин вече беше станал и бързаше към къщата. Ако се съдеше по оставената на пейката книга, досега беше чел на сестра й на глас. Въпреки настроението си, Каролайн се усмихна, като си представи, че книгата е или „Бесилките на Тайбърн — илюстрирана история“, или „Бесилката в Халифакс: танцът на посветените на смъртта“.
След заболяването си Вивиан вече не се задоволяваше да страда безмълвно. Явно й харесваше да командва констабъла и да му възлага всевъзможни дребни задачи. Ала го правеше само когато виконтът не беше наблизо. Непрекъснато се чуваше „Моля, донесете ми шал“ или „Бъдете така добър и позвънете да ми донесат друга гореща тухла, но да я увият хубаво в кърпи“. Бедният Ларкин не си позволяваше да отслаби бдителността си нито за миг.
— Ето те и теб, Каролайн! — извика зарадвано Вивиан, като забеляза сестра си. — Няма ли да дойдеш да ми правиш компания, докато мистър Ларкин донесе пресен чай? — Тя й махна с величествената грация на млада кралица и Каролайн нямаше друг избор, освен да се подчини.
— Виждам, че си напълно възстановена. Цяло чудо е колко бързо се оправи — отбеляза Каролайн и се настани на мястото на Ларкин.
Вивиан се намести удобно на меките възглавници и неуспешно се опита да се изкашля.
— Да, чувствам се доста добре, но не бива да стоя на течение.
Огряна от следобедното слънце, със златни искри в косата и зачервени от лекия бриз бузи, тя буквално сияеше от здраве. Ако беше Порция, Каролайн непременно щеше да я обвини, че се преструва.
— Балът на лорд Тревелиън е утре вечер — напомни й Каролайн. — Сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да участваш?
Вивиан сведе поглед, за да скрие израза на очите си, и се заигра с верижката на шията си. Камеята беше на сигурно място в деколтето й.
— Абсолютно сигурна. Не бих понесла да разочаровам виконта, след като беше толкова любезен към нас.
В този момент се появи Порция. Тичаше по алеята от къщата, превита под тежестта на кутия, голяма почти колкото нея.
— Няма да повярваш какво донесе едно от момичетата в салона ни, Вивиан! Не можех да чакам, докато се върнеш. Знаех, че ще искаш да го видиш веднага.
Обзета от любопитство, Каролайн стана и даде възможност на Порция да остави товара си на пейката.
— Най-красивата рокля, която съм виждала! — заяви задъхано Порция и с величествен жест вдигна капака.
Каролайн и Вивиан въздъхнаха страхопочтително, когато от кутията се показа тюл в най-нежния розов цвят. Прозрачната материя беше драпирана върху долна рокля от блещукаща бяла коприна.
Порция извади копринената рокля от кутията и я сложи под брадичката си, като много внимаваше да не влачи полата по тревата. Дълбоко изрязаната рокля завършваше с разкошен рюш.
— Не е ли прекрасна?
— Права си — кимна възхитено Каролайн. Не устоя и плъзна пръсти по редицата перлички, които красяха копринения розов ешарп.
— Само принцеса има право да носи такава рокля — пошепна Вивиан с отнесена усмивка.
Порция притисна роклята до гърдите си, сякаш не й се щеше да я пусне, и извади от кутията картичка от най-фина хартия. Поднесе я на Вивиан с думите:
— Вярно е, че отворих кутията, но не си позволих да прочета какво пише в картичката.
— Много се радвам да чуя, че не си изгубила всичките си скрупули — отбеляза сухо Каролайн и Порция се изплези обидено.
Вивиан прочете картичката.
— Роклята е подарък от виконта — обясни тихо тя и усмивката й угасна. — Иска да я нося утре вечер на бала.
Каролайн отдръпна ръката си, сякаш роклята се бе запалила, и сама се учуди на безмерния гняв, който я обзе.
— Как смее? Какво си въобразява този човек? Не знае ли, че така престъпва всички правила на приличието? Достатъчно лошо е, че ти е подарил нещо толкова лично като верижката, но това вече е прекалено. Ако беше ветрило или чифт ръкавици, може би щях да извиня нахалството му, но това… — Тя посочи с пръст балната рокля, неспособна да намери подходящите думи, за да изрази чувствата си.
Порция стисна роклята още по-здраво, сякаш се боеше, че Каролайн ще я изтръгне от ръцете й.
— О, моля! Не забранявай на Вивиан да я приеме, Каролайн! Не разбираш ли, че ще изглежда с нея като кралица!
— Знам това, но просто не мога да й позволя. Ако някой разбере откъде се е взела роклята, с доброто име на Вивиан е свършено. Завинаги. По дяволите, това е подарък, какъвто само съпругът може…
