Гласът на Каролайн заглъхна. Вивиан бавно вдигна глава и я погледна в очите. След малко заговори шепнешком:
— Може би съм твърде дръзка или прибързвам, но ще ти кажа, че през последната седмица лорд Тревелиън се държа доста… странно. Според мен балът ще бъде добър повод да ми направи предложение за женитба.
В първия момент Каролайн си помисли, че шумът от чупещ се порцелан идва от невъзможните й мечти, които се разкъсват на хиляди късчета. После обаче вдигна глава и видя констабъл Ларкин да стои на алеята. Таблата в ръцете му беше празна, безброй парченца севърски порцелан покриваха чакъла около него. Макар че лицето му беше замръзнало в каменна маска, стъписаният израз в очите му беше огледално отражение на собствените й чувства.
Мъжът сведе глава, коленичи точно в локвичката чай и засъбира парченцата върху таблата.
— Боя се, че бях твърде несръчен, дами. Две леви ръце, нали разбирате? Поне така казваше майка ми, когато бях още момче. Ужасно съжалявам. Ще отида да повикам прислужничките, за да почистят.
Без да погледне някоя от тях, констабълът прибра в джоба си мократа носна кърпичка и се запъти обратно към къщата с табла в ръце.
Каролайн се обърна и забеляза, че Вивиан гледа намръщено след него.
— Ужасен, ужасен човек! — извика сърдито тя и неспокойно задърпа одеялото в скута си. — Щом виконтът обяви годежа ни, вече няма да има право да ми досажда.
Въпреки че изражението на Вивиан беше безмилостно, Каролайн беше сигурна, че е открила в очите й издайническо блещукане.
— Какво има, Вивиан? Да не би да плачеш? — попита тихо тя, безкрайно учудена от необичайните настроения и още по-необичайните капризи на сестра си. В последно време и двете не бяха на себе си.
Вивиан примигна няколко пъти, за да прогони напиращите сълзи, вирна брадичка и се усмихна слънчево.
— Разбира се, че не плача. Очите ми са чувствителни към светлината, това е. Ако се бях разплакала, бъди сигурна, че щеше да е от радост. Лорд Тревелиън ще бъде чудесен съпруг, не смяташ ли и ти? Да знаете, че всички жени в обществото ще ми завиждат!
Порция помилва нежно тюлената рокля и погледна умолително сестра си.
— Като те видят с тази прекрасна рокля утре вечерта на бала, направо ще позеленеят от завист.
Каролайн погледна в изпълнените с надежда лица на сестрите си и въздъхна. Гневът й бе отлетял, заместен от много по-тъмно и по-опасно чувство.
— Не мога да се боря с вас. Докато никой не знае, че роклята е подарък от виконта, всичко ще е наред. Поне така се надявам.
Трябваше веднага да се отдалечи от Вивиан. За миг се почувства като Ларкин, но бързо отхвърли глупавата мисъл. Обърна се към къщата и заяви през рамо:
— По-добре да изтичам до кухнята и да проверя дали констабълът се е сетил да поръча пресен чай.
Улови загрижения поглед на Порция, махна й сърдито и забърза към сигурността на къщата. Парченцата порцелан изскърцаха под тънките подметки на обувките й.
Каролайн се скри в стаята си и без да губи нито миг, отиде до леглото. Коленичи и извади облечената с брокат пътна чанта, която бе скрила там през първата нощ след пристигането в замъка. Вдигна я на леглото и я отвори. Извади малко шишенце и го поднесе към светлината.
— Какво е това? Да не си почнала да пиеш тайно?
Каролайн се обърна стреснато. На прага стоеше Порция.
— Никога ли не чукаш? — попита с треперещ глас голямата сестра.
— Не и когато си оставила вратата отворена — отвърна Порция и прекоси помещението. — Разтревожих се за теб — призна тя. — Защо се държа така странно в градината? Нямах представа, че си дошла в стаята си, за да се подкрепиш с една глътка.
Преди Каролайн да е успяла да възрази, Порция изтръгна шишенцето от ръката й и извади тапата. Помириса внимателно течността и вдигна шишенцето към устните си.
— Не! — изкрещя Каролайн и се опита да й го отнеме.
Порция спря насред движението. Ала течността вече бе намокрила устните й.
— Няма причина да ме плашиш до смърт. Това е само вода.
Макар че Порция беше тази, която би трябвало да се засрами от любопитството си, Каролайн се изчерви засрамено. Сестра й присви очи.
— Или не?
Порция затвори грижливо шишенцето и го остави на близката масичка. Наведе се над чантата и извади сребърна верижка, на която беше окачено разкошно украсено сребърно разпятие.
— Много интересно — отбеляза доволно момичето и огледа изпитателно сестра си. — Да не би, преди да заминем от Еджъли, да си доверила на местния свещеник, че смятаме да станем католички?
— Харесах верижката — отговори не особено убедително Каролайн.
— Я да видим какво има тук! — Порция бръкна отново в чантата и извади дълго, гладко парче дърво, заострено от единия край. — Ти да не си решила да подобриш умението си да бродираш?
Каролайн се разтрепери, защото знаеше, че сега ще последва най-уличаващото — измачканият екземпляр на „Ново месечно списание“ от април 1819 година, в което беше публикувана много оспорваната история „Вампирът“ на доктор Полидори.
— Виж я ти коварната лицемерка! — Порция прелисти няколко страници от списанието, които издаваха често четене, и погледна обвинително сестра си. — Цяла седмица го търсих къде ли не. Бях го скрила под дюшека в къщата на леля Мариета. Откраднала си го, нали?
Каролайн въздъхна и кимна. Знаеше, че няма смисъл да се оправдава и да лъже.
Порция хвърли списанието на леглото и опря ръце на хълбоците си.
— „Не ставай глупава, Порция! Вампири няма“ — повтори тя думите на сестра си. — „Нито върколаци. Нито призраци. Да не говорим за русалки в градинския фонтан. Няма и красиви принцове, които те спасяват от беда, качват те на коня и те отвеждат в замъка на дедите си, за да живеете щастливо до края на дните си.“ — Вдигна ръка и заплашително размаха пръст пред лицето на Каролайн. — Ти си лъжкиня, Каролайн Мили Кабът! Би трябвало да се засрамиш!
— Ти не разбираш — пошепна Каролайн, мина покрай сестра си и грижливо прибра светената вода, разпятието и списанието в чантата си.
— До днес бях убедена, че ти си най-практичното същество на земята.
— Нима не е практично да си подготвен за всяка евентуалност? — попита вразумително Каролайн. Поколеба се за миг и пъхна подостреното колче в джоба на полата си.
Порция следеше действията й с нарастваща изненада.
— Какво по-точно възнамеряваш?
Каролайн си поигра за миг с мисълта да излъже, но разчиташе сестра й и този път да й помогне в заблуждаващите маневри. Обърна се към Порция и обясни:
— Ще претърся всяка стая от този замък и ще намеря виконта. Ако го открия, преди слънцето да е залязло, веднъж завинаги ще сложа край на опасенията си.
— Какво говориш, Каролайн?
— Ако Кейн наистина възнамерява да направи предложение на Вивиан в нощта на бала, това е последният ми шанс да докажа, че той е просто мъж — обикновен смъртен като всички нас. — Опитвайки се да пренебрегне потискащото стягане в гърдите, тя добави: — Трябва да направя това, за да мога да му дам благословията си. Искам да съм сигурна за Вивиан.
— Сигурна ли си, че точно това искаш? — попита Порция, подбирайки внимателно думите си.
— Какво искаш да кажеш?
Момичето прехапа долната си устна, но бързо се реши.
— Видях лицето ти в градината, когато Вивиан съобщи за намерението на лорд Тревелиън. Страх ме е, че си започнала да се влюбваш с в него.
— Разбира се, че имам чувства към него — отговори рязко Каролайн. — Нормално е да не съм безразлична към мъжа, който ще спаси семейството ми от гибел.
