Ейдриън погледна право в сивите очи на Каролайн, които плуваха в сълзи.
— Не ме гледай така — помоли той. — Може да не съм негодникът, за какъвто ме смяташе, но не съм герой.
— Как можеш да говориш така, след като си пожертвал толкова много, за да спасиш брат си?
— Не съм го спасил — възрази мрачно виконтът. — Още не.
— През последните пет години Ейдриън не само гонеше вампири — обясни Джулиън. — Постара се да научи всичко за тях. Така откри, че има начин да си възвърна душата.
— Как е възможно? — попита невярващо Каролайн.
Очите на Джулиън засвяткаха възбудено.
— Ако разруша вампира, който ме е създал, и си върна откраднатото, ще мога отново да живея нормално. Затова трябва да намерим Дювалие и да го затворим на сигурно място. Тогава ще го пресуша.
— Ще го пресушите? — повтори Каролайн и преглътна мъчително. — Наистина ли е това, което си представям?
Джулиън кимна.
— Боя се, че ще трябва да се откажа от изискания си вкус по отношение на храната — но само за един ден.
— Какво ще стане, ако някой преди вас го унищожи? Сигурно душата ви ще бъде загубена завинаги.
Ейдриън размени поглед с брат си и отговори предпазливо:
— Не непременно. Но това ще усложни задачата ни, защото душата на Джулиън и всички други души, които Дювалие е откраднал през последните пет години, ще отидат при вампира, който е създал Дювалие. И той ще стане много могъщ. Имаме няколко заподозрени, но все още не можем да кажем със сигурност кой е създателят на Дювалие.
Каролайн леко поклати глава. Беше й много трудно да преработи всичко, което бе чула тази вечер.
— Значи вампирите не са просто същества, които пият кръв, за да оцелеят. Те нямат собствени души, но съхраняват душите на онези, които са направили като тях.
— Много точно определение — кимна Ейдриън. — Те се хранят от тях и всяка нова душа ги прави по- силни.
Каролайн разтри изтръпналите си пръсти. Изведнъж й стана студено.
— Значи през изминалите години Дювалие е станал по-силен…
— По-силен, но не непобедим — уточни Ейдриън. — През последните пет години го следвахме по целия свят, но досега беше винаги една крачка пред нас.
— А сега положението се е променило, така? — попита тихо Каролайн.
Ейдриън посегна към нея. Вече не беше в състояние да устои на желанието да я докосне. Особено като знаеше, че може да е за последен път. Обхвана лицето й с две ръце и палците му нежно се плъзнаха по копринено-гладката кожа на бузите.
— Да, защото най-после намерихме нещо, на което той не може да устои.
Джулиън вдигна единия си крак на парапета и започна да чисти с кърпичката си невидимо петно от ботуша. Видът му показваше, че много иска да се превърне в прилеп и да отлети надалеч.
Каролайн объркано поклати глава.
— Но как бихте могли да примамите това чудовище…?
Ейдриън безпомощно проследи как в очите й блесна разбиране… и гняв.
— О, божичко — пошепна задавено тя и цялата кръв се отдръпна от лицето й. — Имаш предвид Вивиан, нали? Леля Мариета ми каза, че при първата ви среща си пребледнял като мъртвец. Сякаш си видял призрак. А Ларкин се опита да ме предупреди, че сестра ми смайващо прилича на Елоиза, но аз не исках да го чуя. Само поради тази причина си я помолил да промени прическата си. Камеята… балната рокля… всичко това е било на Елоиза, нали? За бога! Обзалагам се, че тя е носила дори бели рози в косата си и е свирила на арфа, нали?
— Като ангел — призна колебливо Ейдриън.
Ужасена, Каролайн се откъсна от него. Когато той отново посегна към нея, на лицето й се изписа отвращение.
— Велики боже! — извика гневно тя и направи още една крачка назад. — Искаш да използваш сестра ми като примамка. Никога не си бил влюбен в нея.
— Не съм влюбен в нея, но много я ценя. Тя е чудесно момиче.
— Чудесно момиче, защото е в състояние да подмами чудовището да излезе от скривалището си? Чудесно момиче, което ще бъде отведено като жертвено агне пред олтара? — Гласът на Каролайн подрезгавя и се пречупи. — Ти й даде роклята на една мъртва! Нима искаш да я погребем с нея?
Ейдриън поклати глава и положи отчаяни усилия да прогони болката от очите й.
— Каролайн, кълна се в живота си, че няма да допусна да й се случи нещо лошо. Никога не бих се доближил до нея, ако не бях убеден, че съм достатъчно силен, за да я закрилям.
— Да, разбира се. Колкото си успял да опазиш Елоиза.
Ейдриън затвори за миг очи.
— Сега съм много по-силен, отколкото преди пет години. Всеки ден тренирам уменията си и ставам все по-добър. Имам предвид както физиката, така и ума си. Мисля, че и тогава щях да я спася, ако по-рано бях осъзнал, че е изложена на смъртна опасност.
— Но не можа да я спасиш.
Ейдриън не можа да го отрече. Каролайн се обърна като вихрушка и се запъти през мостчето, стиснала ръце в юмруци. Този път Джулиън не направи опит да я спре.
— Къде отиваш? — извика подире й Ейдриън.
— Ще разкажа на Вивиан за грозния ти план.
— А ще й разкажеш ли и за нас?
Каролайн спря изведнъж. Ако не беше вятърът, който развяваше диплите на наметката й и заравяше невидими пръсти в сребърнорусата коса, Ейдриън щеше да каже, че се е вкаменила.
Каролайн се обърна бавно. В погледа й светеше презрение, но не то го улучи най-силно. В очите й имаше копнеж. Съжаление. Гласът й беше съвсем тих, но ясен като кристал.
— Тъкмо когато започнах да вярвам, че не си чудовище, ти се постара да ме убедиш в противното.
Макар че гореше от желание да се втурне към нея, да я грабне в прегръдките си и да я умолява да го разбере, Ейдриън остана неподвижен и само проследи с поглед как Каролайн изчезна по витата стълба в кулата и отнесе със себе си, каквото беше останало от сърцето му.
Каролайн влезе безшумно в салона между спалните на сестрите си. След като беше плакала с часове, сълзите й най-сетне бяха пресъхнали и подутото й лице се усещаше празно и сухо като сърцето й.
Очакваше да намери сестрите си по стаите им, но и двете бяха заспали в салона. Порция се бе свила на кълбо в едно меко кресло, нощното боне се беше смъкнало над очите й. Вивиан лежеше на дивана пред камината, пъхнала ръце под бузата си, завита с избеляло одеяло. Догарящият огън огряваше зачервеното й от съня лице. Като видя двете полупразни чаши и чинията с бисквити на камината, Каролайн разбра, че Порция беше сдържала обещанието си да не се отделя от Вивиан цялата вечер.
Откритието, че Джулиън е вампир, а Ейдриън — ловец на вампири, все още я занимаваше. Но колкото и шокиращо да беше, то беше нищо в сравнение с най-изненадващото разкритие: Ейдриън не желаеше Вивиан, а нея.
Години наред беше изпълнявала ролята на принца в пиеските, които измисляха за родителите си, само защото беше най-голямата и по-висока от сестрите си. Сега най-сетне беше намерила мъжа, който искаше да я види в ролята на своя принцеса — само за да осъзнае с горчивина, че за тях няма да има щастлив край.
Ейдриън беше също толкова коравосърдечен и безогледен като Дювалие. Вампирът крадеше души, докато Ейдриън се промуши зад защитните и бариери и открадна сърцето й. Трябваше да затвори очи, защото копнежът заплашваше да я надвие. До края на живота си нямаше да забрави кратките мигове в обятията му, в леглото му — защото никога нямаше да има други.
