Тя обиколи тихо просторното помещение. Меките й домашни обувки почти не вдигаха шум по обюсонския килим. Кутията с роклята беше оставена отворена на най-хубавия диван, сякаш беше почетна гостенка. Сигурно й се бяха възхищавали, преди да заспят. Само преди няколко часа Каролайн беше поразена от красотата й като сестрите си, но сега мисълта, че тюлът и коприната ще се докоснат до кожата на Вивиан, будеше отвращение. Ако роклята беше саван, но кутията беше ковчег, който чакаше да бъде закован — и всичките й мечти да останат затворени вътре.
Въпреки това розовото великолепие я привличаше неустоимо. Колебливо протегна ръка и пипна блещукащия тюл. Много искаше да узнае каква е била младата жена, която я е носила. Как се е чувствала, когато Ейдриън е влизал при нея? Дали сърцето й е биело по-силно? Дали е копнеела за него, когато я е дарявал с една от редките си усмивки? Вярвала ли е, че той ще дойде и ще я спаси — до момента, когато е загинала в ръцете на мъжа, на когото е вярвала, но не го е обичала…
Каролайн отдръпна ръка от роклята и отново се обърна към сестрите си. Сякаш беше вчера, когато бяха още малки момичета с издраскани колене и разплетени плитки. Сега и двете бяха млади жени. Спяха с усмивка на устните и сънуваха красиви рокли, балове с маски и прекрасни принцове, които щяха да ги избавят от всички несгоди.
Каролайн протегна ръка, за да хване Вивиан за рамото и да я събуди от сладкия сън. Трябваше да я отведе оттук, преди сънят да се превърне в кошмар. Но нещо я задържа.
Отново видя Ейдриън да стои на мостчето с развяна от вятъра коса. Макар че не беше мъж, който се моли, тя бе видяла в очите му пламенна молба. Представи си как дни наред е преследвал Дювалие и други чудовища като него, представи си огромната жертва, която беше направил, за да опази тайната на брат си. Докато други мъже на неговата възраст и с неговото обществено положение танцуваха до зори, пилееха състоянието си на игралната маса и прелъстяваха омъжени жени, той бе живял пет години в мрак, далече от себеподобните си — също като зверовете, които гонеше.
Какво би направила тя на негово място? Помилва нежно косата на Вивиан, погледна към Порция и въздъхна. Колко далеч беше готова да стигне, за да спаси живота на сестрите си? Да спаси душите им?
Беше повярвала, че сълзите й са пресъхнали, но се оказа, че не е така. Те отново запариха в очите й, когато й стана ясно какво трябваше да направи.
И щеше да го направи. Без колебание.
17
— Какво значи това, че не мога да ида на бала? Наистина ли ми забраняваш? Как може да си толкова подла?
Каролайн погледна отвисоко малката си сестра и се въоръжи срещу болката и обидата в очите й. Чувстваше се отвратително, но трябваше да й нанесе този удар. Двете се намираха в спалнята на Порция, заобиколени от колосани фусти, пъстри панделки и дантели. Само по долна риза и пантофки, тъмната коса навита на книжки, Порция приличаше на дванайсетгодишно момиченце. Отворената кутия оризова пудра на тоалетката сякаш беше пълна с прашец от фея, който щеше да превърне тромавото младо момиче в красива млада жена, готова за първия си бал.
— Не съм подла — отговори търпеливо Каролайн. — Просто съм разумна. Още не си представена в двора, което означава, че не си въведена официално в обществото. Няма да е редно да се появиш с вдигната коса и във вечерна рокля на бал с маски, в който ще участват повечето от важните личности в доброто общество.
— Но аз съм на седемнадесет! — почти изплака Порция. — Ако скоро не ме представиш в обществото, после ще ме изхвърлят, защото съм твърде остаряла! — Присви обвинително очи и продължи с нарастващ гняв: — Освен това ти също не си представена в обществото, а ще отидеш на бала.
Момичето огледа трескаво стаята си, търсейки аргумент, с който би могла да умилостиви Каролайн.
— Не бива да се страхуваш, че ще те поставя в неудобно положение. Една от прислужничките ми помогна да превърна старата си неделна рокля в напълно приемлива бална роба. — Тя показа на сестра си добре познатия муселин на сини и бели ивици и зачака да чуе възхищението й. В усмивката й имаше такава надежда, че сърцето на Каролайн се сгърчи от болка. — Не е ли хубава? Пришихме й нов ешарп и още един ред дантела на деколтето, за да прикрием колко много са пораснали гърдите ми през последната година. А я погледни това! — Тя вдигна от тоалетката картонена полумаска с малко розово носле и дълги котешки мустаци и я сложи на лицето си. — Джулиън я намерил на тавана. Каза ми, че е тъкмо за мен.
Каролайн се скова. Отчаяно искаше да вярва, че Джулиън се бори срещу съдбата си, но като си спомни мрака в очите му и блесналите под лунната светлина дълги зъби, цялата се разтрепери.
Въздъхна, взе маската от ръцете на Порция и я хвърли обратно върху тоалетката.
— Роклята е прекрасна и съм сигурна, че много скоро ще имаш случай да я облечеш. Но не тази нощ.
Изпълнената с надежда усмивка на Порция угасна. Лицето й потъмня, между веждите се вряза дълбока бръчка. Захвърли роклята на леглото и се обърна към сестра си.
— Не разбирам какво ти стана изведнъж. Не си на себе си, откакто вчера отиде да търсиш лорд Тревелиън. Доскоро беше убедена, че той е дявол в човешки образ, после ми каза, че сме направили глупава грешка, а сега ми забраняваш да отида на бала!
Каролайн вдигна оставеното на масичката парче дантела, нави го на пръста си и избягна погледа на Порция.
— Казах ти само, че виконтът и аз изяснихме всички недоразумения. Той не е вампир и аз смятам, че ще бъде добър съпруг.
— На Вивиан? — Порция скръсти ръце под гърдите си и я погледна втренчено. — Или на теб?
Каролайн усети как бузите й се обляха в червенина, вдигна глава и погледна упоритата си сестричка право в очите. Трябваше да го очаква. Въпреки разликата във възрастта, Порция и тя бяха много по-близки, отколкото с Вивиан. Много трудно щеше да й бъде да я излъже.
— За Вивиан, естествено, малко глупаче! Не разбирам защо си измисляш разни фантастични истории, след като още не знаеш какво става между мъжа и жената.
— Ако не ме пуснеш да отида на бала, сигурно никога няма да узная. Моля те, Каролайн! — Порция вдигна ръце и умолителният й поглед разби сърцето на голямата сестра. — Когато разказах на Джулиън как сме се упражнявали да танцуваме в Еджъли, той обеща да ме покани на валс.
Като си представи как сестра й се носи по паркета в обятията на Джулиън, как острите му зъби са само на сантиметри от нежната й шийка, страхът на Каролайн се превърна в неистов ужас.
Преди да е успяла да се спре, тя сграбчи Порция за раменете и я раздруса.
— Тази нощ няма да излизаш от стаята си, госпожице. Нито крачка навън, разбрахме ли се! Ако утре сутринта разбера, че си се осмелила дори да отвориш вратата, моментално ще те пратя обратно в Еджъли и никога вече няма да видиш Джулиън Кейн. Да не говорим за други мъже. Разбра ли ме добре?
Порция се освободи от хватката на сестра си и отстъпи няколко крачки назад. Очите й се напълниха със сълзи.
— Ти си ужасна егоистка! Нарочно го правиш! Искаш да стана суха стара мома като теб, за да не си сама, когато Вивиан се омъжи за човека, когото обичаш! — С тези думи тя се обърна сърдито, хвърли се по лице на леглото си и захълца сърцераздирателно.
Вчера думите на Порция щяха да я наранят дълбоко. Ала не и днес. Каролайн знаеше, че сестра й е с меко сърце, но и импулсивна. Порция много скоро щеше да съжали за лошите си думи… ако не съжаляваше още сега.
Макар че изпитваше диво желание да седне на леглото до плачещото момиче и да го милва нежно, докато се утеши, Каролайн обърна гръб на Порция и излезе от спалнята.
— Съжалявам, миличка — пошепна тя и внимателно затвори вратата. — Надявам се един ден да ме разбереш.
В този миг Порция запрати обувката си към вратата и глухият удар напомни на Каролайн, че денят сигурно няма да настъпи толкова скоро, колкото се надяваше.
— Камериерката ми донесе писъмцето ти. Защо искаш да ме видиш?
