Тук обаче той погледна към Йер Коли, която стоеше зад гърба ми, и бълбукна смутено:
— Изобщо, Съветът на Разума възприе нашата идея по принцип. Остава да я приложим час по-скоро с оглед на достигането…
Почувствувах, че Йер Коли направи един предпазващ жест. Престорих се, че не съм го видял, и се сбогувах с математиците. Когато се прибрах в стаята си, аз дълго си блъсках главата над тяхното откритие и още повече над въпроса — какво желаят да достигнат чрез него превенианите, но така и не стигнах до никакво заключение.
На другия ден се опитах да изтръгна нещо от Йер Коли. Вместо да ми отговори, тя ми предложи да посетим нейната приятелка Сел Акл, като добави, че там ме очаквала приятна изненада.
Сел Акл беше една млада и енергична особа, която била напълно солидарна с петте математици и даже се опитвала, както ми съобщи поверително Йер, да премества пространството преди формалното одобрение на Съвета. Но много по-голям интерес представлявало нейното хоби и тъкмо него Йер искаше да ми покаже.
С помощта на услужливите клавиши аз лъснах обувките си, почистих моето старо поло и платнения панталон и ние се запътихме към дома на Сел Акл. Излезе, че тя живее сама в цяло едно цилиндрично жилище, специално приспособено за нейното хоби. Стаята й заемаше цялата площ на жилището. Вместо прозорец тя имаше прозрачен таван, който при това можеше да се накланя под различни ъгли.
Заварихме Сел Акл да седи по средата на помещението и да се взира замислено в един масивен куб от червеникава материя, поставен до отсрещната стена. Тя бе подпряла с юмрук брадичката си и дори не забеляза нашето пристигане. Спряхме се на прага. Йер Коли ми направи знак да мълча.
Мълчахме доста дълго и аз вече почнах да се убеждавам, че това не ми доставя никакво удоволствие, когато Сел Акл протегна ръка и без да изпуща от очи червеникавия куб, залови се да натиска клавишите на един малък пулт, закрепен от дясната й страна. В същия миг червеникавият куб почна да изменя формата и цвета си. Най-напред долната част на куба се раздвои; двете части се удължиха и добиха формата на патешки нозе (или нещо подобно). Средната част се разтегна нашир и аз очаквах да видя едно патешко тяло, но това не стана — получи се нещо като голяма паница, която се багреше във виолетово, жълто и оранжево, като постоянно смесваше и сменяше цветовете си. Над паницата се появиха множество удължени късове, наподобяващи огнени езици, понеже бяха оцветени в червено и ярко жълто.
Ръката на Сел Акл се дръпна от пулта и тя отново потъна в съзерцание. Погледнах Йер Коли: това ли бе всичко или щеше да има продължение? Йер ми кимна — това е — и също се отдаде на съзерцание.
Изпотих се, понеже разбрах в какво се състои хобито на Сел Акл. Аз винаги съм се страхувал от подобен вид хобита, тъй като във Франция те се намираха под наблюдението на едно специално полицейско отделение при Академията на изкуствата и се ползуваха с лоша слава. Още повече се изплаших, когато Сел Акл ни забеляза, направи ни знак да влезем и аз, след церемонията на представянето, трябваше да й направя комплимент за нейния талант… Мон дийо, никога не съм лъгал така безсрамно! Сел Акл ме попита правят ли на Земята такива работи и аз й казах, че правят, но още не сме се научили да ги ценим, което се обяснява с нашата недозряла култура.
Сел Акл сложи малкото си пръстче на устните и отново впери сините си очи в своята творба.
— Има нещо несполучено в лявата страна — рече тя недоволна. — Мисълта там не е доизяснена.
Беше ми на устата да кажа, че отдясно пък мисълта е съвсем неясна, когато Йер Коли забеляза:
— На мен ми харесва. Великолепно е изразена елиптичната метаморфоза на превенианския дух при сблъскването му с една метафизическа същност. Може би само езиците се нуждаят от по-голямо деформиране и може би… по-голяма наситеност на мисълта в долната част, за да се открои по-добре виталната мощ на Космоса.
— Вярно е, Йер — каза Сел Акл. — Но и централната част не е постигната. Липсва й интелектуална експресивност, не мога да намеря пропорциите на моралния взрив…
Гледах ги смаян в устата. Сел Акл сви рамене, отиде до пулта и чукна небрежно един клавиш. Творението й прие първоначалната си форма на куб. И слава богу, защото усещах вече, че ме тресе.
Щом излязохме навън, попитах предпазливо Йер Коли:
— И как постъпвате на дисколета с такива скулпторки?
— Сел Акл е астронавигаторка. Това е само любимата й забава — отвърна Йер Коли.
— Да де, но нали и други виждат плодовете на нейните забави?
— Разбира се. Тя често урежда изложби.
— О! — не се удържах аз от възклицание.
— Луи, не ви разбирам — каза Йер Коли. — Какво ви учудва толкова?
Аз се почувствувах горд — най-сетне и една превенианка да не разбере нещо от нашата земна психология. Обясних й с удоволствие:
— Виждате ли, Йер, у нас, във Франция, след въвеждане на Президентството, вкусовете станаха много изискани. Такива работи не се търпят. Първият ни истински Президент Калигула II…
— Чакайте, Луи. Какво значи „не се търпят“?
— Тъкмо това ви обяснявам. Калигула дотам се възмущаваше от такива неща, че бе включил в устава на изкуствата един специален член. Според този член граждани, занимаващи се с подобни работи, подлежаха на декапитация.
— Какво значи декапитация, Луи?
Тази Йер Коли ме потресе с нейното невежество. Що за странни същества бяха тия превениани? Да можеш да преместваш пространствата и да не знаеш какво е то декапитация!… Трябваше и това да й обясня, като подбирах най-деликатни изрази — гилотината нарекох ножче, а нейната употреба — операцийка.
— О! — възкликна все пак Йер Коли.
— Но по-късно Нерон II, който имаше много добро сърце, смекчи това положение, като го замени с изпращане в Кайена — успокоих я аз.
— Кайена?
— Да. Едно много приятно място, дето човек може да живее, колкото си ще, ако не умре от жълта треска или не го ухапе едно от десетте хиляди вида отровни влечуги и насекоми, обитаващи острова. Най- напред Нерон II изпрати там петнадесет хиляди професионални художници и скулптори, а след това и около девет хиляди любители — тоест обикновени работници и служители, които през свободното време си лепели фигурки от глина или рисували пейзажи с водни боички.
— Но защо, защо, Луи?
— Ами защото се оказа, че и професионалите, и любителите не могат да докарат както трябва ръцете на своите фигурки. Особено бицепсите. А бицепсите на един французин от Осмата република не бива да бъдат по-малко изразителни от бицепсите на един древен римски гладиатор. Разбирате ли?
— Абсолютно нищо. Освен това, че рисуването на бицепси е свързано по някакъв начин със съдбата на вашата Осма република… Така ли?
— Съвършено вярно.
Йер Коли вървя дълго време замислена — очевидно не можеше да смели тези толкова прости неща. Бяхме се запътили към квартала на биолозите, но тя забрави това и го отминахме. Не я подсетих, понеже от биология не разбирам нищо и ако се бяхме спрели там, пак трябваше да лъжа.
— Странно — рече тя най-после. — Когато прелитахме нощем над вашето северно полукълбо, ние винаги забавяхме ход над онази статуя със светещ факел в ръката, която се издига близо до Ню Керк…
— Ню Йорк — поправих я аз.
— Ах, да… Прекрасна статуя. Нима народът, който я е построил, не се заинтересува от съдбата на нещастниците в Кай… Кай…
— Кайена, искате да кажете?
— Да.
— Разбира се, заинтересува се. Президентът на тоя народ сключи с нашия Нерон II съглашение, според което част от територията на Кайена се отстъпваше на Белия дом. Половин седмица след това Белият дом
