само от редките минувачи. (Нощем превенианите светят сами по себе си, като фосфоресциращи циферблати на часовници.) Бях се размислил. Няколко чувствителни нишки се бяха протегнали между мен и далечната Земя — и аз усещах как те се опъват и как ме боли от това опъване. Какво правеха сега там Пиер, Ан Мари, приятелите от Сен Дени и от колежа, неповторимата мадам Женевиев? Спомняше ли си някой за мен?…
За пръв път се почувствувах толкова самотен. Улицата беше пуста и тъмна и аз си я представих цялата — един кръг, потънал в мрак, а зад него втори кръг, и третия, и четвъртия, и по-нататък една стена, една тънкаметалическа стена, която ме отделяше от безкрайната, незатворена от нищо пустота на Вселената… Върнах се към дома и почти изтичах към отсека на Йер Коли.
Вратата се отвори сама, като се плъзна и изчезна в стената. Аз се спрях на прага поразен. Полулегнала на своето силово легло, тоест във въздуха, Йер Коли бе отметнала назад смуглата си прекрасна глава и със затворени очи говореше нещо на своя мелодичен и цъкащ превениански език. Едната си ръка бе подложила под главата, а в другата държеше пред устата си един зеленикав многостенен кристал. Кристалът светеше и светлината му пулсираше в такта на думите. Йер Коли беше в тънка като воал черна туника, в каквато никога не бях я виждал. Лицето й беше бледо и екстатично.
Вслушах се в нейната реч — тя беше размерена и напевна, чувствуваше се строг ритъм. Можех да се закълна, че Йер Коли произнасяше стихове, че това бе някаква елегична, скръбна поезия, защото сам аз се почувствувах завладян от скръб.
Отстъпих тихо назад, за да се прибера в стаята си. Вратата вече се затваряше, когато чух гласа на Йер Коли:
— Луи, вие ли сте?
— Простете, Йер — казах аз. — Беше ми самотно.
— Луи, влезте. Елате тук. Седнете тук.
Седнах до леглото на Йер. Не можех да откъсна очи от лицето й. За първи път то бе толкова човешко. И толкова женствено.
— Това бяха стихове, нали Йер? Ваши ли са?
— Мои.
— Какво значат те?
Тъмните й очи ме стрелнаха и тя поклати глава:
— Трудно ми е да ви ги преведа. Пък и вие едва ли ще разберете нещо, Луи… Просто, когато нас, превенианите, ни обхване цурацал, ние се уединяваме и произнасяме думи, които понякога сами не разбираме.
— Какво е цурацал, Йер?
— О! Това е нещо многозначно. Неудовлетвореност, жажда за непознати светове, умора, самота, непонятна мъка… Главното чувство на самота. Ние превенианите сме самотни, Луи. Ние сме сами в нашата Галактика. А може би и във Вселената…
Тя млъкна, загледана в бялата пустота на своята стаичка. Помолих я да чуя отново стиховете й. Вместо да ги повтори, тя поднесе към устата си зеленикавия кристал и дъхна върху него, сякаш искаше да го стопли. В кристала се появи пулсираща светлина. Зазвуча гласът на Йер Коли. Болката, извираща от меките интонации на тоя глас, прониза сърцето ми.
Когато кристалът замлъкна, аз се върнах към моите въпроси:
— Йер Коли, казвате, че сте самотни. Но вие имате своя планета, защо не се върнете там?
— Да се върнем? Очите на Йер Коли станаха още по-тъжни. — Уви, това е невъзможно. И безсмислено…
— Защо, Йер?
Тя само затвори очи. Тласнат от един порив, погалих косите й. Тя дори не трепна. Но когато отново погледна, в израза й имаше само недоумение.
— Луи, защо докоснахте косите ми? Какво значи това?
Колкото и да бях смутен, опитах се да й обясня какво значи да погалиш нечии коси — понякога съчувствие, друг път снизхождение, или приятелство, или любов, или…
— Любов? — тя се опита да намери нещо в съзнанието си. — Ах, да, Бан Имаян ни е разказвал… Любов е, когато мъж и жена се съединяват, за да се роди дете, нали?
Въпросът й, зададен с цялата превенианска наивност и прямота, ме смути. Но трябваше да й отговоря.
— Да, Йер. Но то е нещо, което съществува и само за себе си — даже ако не се родят деца. То е нещо като цурацал, само че примесено с чувство на блаженство. Ето, че и аз не мога да ви преведа една дума. Във всеки случай любовта е нещо твърде силно, Йер, една страст, която…
— Страст? В такъв случай тя е нещо вредно — вдигна учудено очи Йер Коли. — И опасно… У нас даже цурацалът се смята за атавизъм, за проява на примитивните натури.
— И вие сте една от тези натури?
— Боя се, че да. Веднъж, като спорехме с моя брат, върху хипотезата на Гил Ки… простете, за вас това е ненужно… аз изведнъж усетих горещина тука. — Тя попипа слепоочието си. — И хвърлих на пода моя церебрален потенциомер. И той се разби на късчета. Нашият Висш съвет беше много обезпокоен. Трябваше да се подложа на продължително лечение в Г-камера, за да ме приемат отново в обществото.
Бедната Йер Коли! Бедните превениани! Как живееха те, лишени от цялата гама и главно от цялата сила на чувствата — радостта, гнева, любовта, омразата, ликуването, веселието, разкаянието, очарованието, страха… Нима тъгата, добротата и разумът им стигаха, за да се усетят живи?
— Луи — каза внезапно Йер Коли. — Можете да докосвате косите ми, ако това ви е приятно.
Но аз вече нямах желание да я докосна. Какъв смисъл има да погалиш една жена, която остава равнодушна към ласката ти? При това Йер ме гледаше с такива печални и наивни очи, че гърлото ми се сви.
На другия ден тя беше същата, каквато бях свикнал да я виждам, и аз се успокоих. Само по едно време ми хрумна да я попитам дали се чувствува по-добре.
Йер Коли бълбукна два-три пъти:
— Имате предвид цурацала? О, забравете го. Всъщност ние имаме достатъчно средства, да за го избегнем, но знаете ли… Понякога ни омръзва нашата постоянна целеустременост… Елате, ще ви покажа нещо красиво.
Тя ме заведе към края на парка, с неговите сребристосини дървета и геометрично подредени храсти, напомнящи ми градините на Версай, отвори един „прозорец“ към Космоса и ми показа великолепната синя звезда Аделипт. Ние минавахме близо до нея и блясъкът й беше нетърпим. Тя бе няколко пъти по-голяма от Слънцето — едно огромно космато кълбо, изригващо ослепителни протуберанси, раздвижено от някаква страшна вътрешна сила. Кой знае защо Аделипт предизвикваше мисли за смъртта и аз неволно се дръпнах назад. Йер Коли хвана ръката ми.
— Красива, жестока, безплодна — пошепна тя. — Когато минахме първия път край нея, целият ни дисколет изпадна в цурацал… Не се страхувайте, Луи. Наистина тя няма свои планети, тя изгаря всичко на едно огромно разстояние от себе си, но за нас е безопасна. Нашият разум е по-силен от сляпата стихия.
Ръката на Йер Коли беше топла, но тя ме бе забравила. Тя гледаше омагьосана синята звезда Аделипт.
Привършвах една последна редакция на „История на следващия век“. Може би това нямаше смисъл, защото не знаех даже дали някога ще се върна на Земята. Но моят труд беше последната ми връзка със загубената родина и когато го докосвах, чувствувах, че докосвам топъл къс от моята планета. Като го препрочитах аз се връщах при вас, братя мои земляни. Виждах ви — неспокойни, търсещи радостта на един разумен живот от самото начало на вековете, обладани от чистия порив към свобода и щастие и попадащи от едно робство в друго, разрушаващи веригите си и създаващи нови, бунтуващи се срещу съдбата си, неспокойни и непокорени… Обичах ви в такива мигове също тъй, както ви бях проклинал в други — за