изпрати на отстъпената територия разноцветна публика, нещо около седем милиона души, състояща се от професори, пастори, писатели, студенти, негри и тъй нататък. Даже окото на Нерон II се уплаши и той отиде във Вашингтон да моли за ограничаване броя на техните колонисти, понеже в противен случай нямало да остане място за нашите.
— Мон дийо! — рече Йер Коли на френски.
Повече нямаше какво да й обяснявам. Но от нейното възклицание аз заключих, че тия превениани са първо, твърде лекомислени, и второ, че в свободното си време правят, каквото си щат — нещо, недопустимо за един добре уреден дисколет.
Запознах се и с единствения космоисторик на Големия дисколет. Той се казваше Ртъслри — едно име, трудно за произнасяне почти толкова, колкото самият Ртъслри бе труден за понасяне. Това беше един необикновен мрачен превенианин. Живееше съвсем уединено в парка на „тавана“ на дисколета, до самата му външна „стена“. Тази стена, както и целият покрив на дисколета можеха да стават прозрачни по желание — в отделни сектори или изцяло. Това бе голямо удобство за един космоисторик: Ртъслри имаше възможност да черпи данни от преки наблюдения на Галактиката.
Тъкмо с това се занимаваше той, когато го посетихме за първи път. Седеше си пред прозрачната броня на един „прозорец“ и гледаше навън: там, в чернотата на пространството, се виждаха само две малки далечни съзвездия, подобни на две купчинки блестящ прах. Ртъслри гледаше и от време на време покашлюваше. Беше по-млад от Бан Имаян.
Ние с Йер Коли поздравихме по превениански. Той ни погледна, мръдна рунтавите си вежди и като отвърна на поздрава, отново се загледа в пустотата.
— Какво виждате там, уважаеми Ртъслри? — осмелих се да го запитам.
— Нищо — отвърна той.
— Но тогава защо сте открили тоя прозорец към Космоса?
Той ме погледна бегло:
— Наблюдаването на нищото е вече нещо, землянино.
— Но там виждам две съзвездия, Ртъслри. Те не са нищо.
— Те са си едни и същи от милиарди години. А когато нещо е винаги едно и също, то е по-лошо от нищото.
Поизкашлях се. Това ми приличаше повече на философствуване, отколкото на разговор между историци.
— А какво пишете сега? — попитах.
— Не пиша, а диктувам. Имам си фонограф.
— Добре, какво диктувате?
— Нищо. От двеста години насам не съм продиктувал нито дума.
— Как?!
Ртъслри стана, бутна с крак нещо до себе си и прозорецът към Космоса се закри.
— Всичко е продиктувано вече, Луи Гиле. В Галактиката имаше пет цивилизации. Три от тях починаха, двете са още живи… Като не смятаме, разбира се, Земята, която не е стигнала нивото на една цивилизация.
— Но тогава…
— Какво работя ли? Опитвам се да напиша историята на самата Галактика. То е работа на астрономите наистина, но аз се преквалифицирах. Макар че и това няма смисъл.
— Но сам казахте, че има още живи цивилизации. Нима тяхната история…
Ртъслри благоволи да ме погледне.
— Известна ни е, землянино. Както са ни известни петте ми пръста. И бъдещето им също ни е известно — за него съдим по миналото на покойните цивилизации… На мен обаче ужасно ми се спи.
Той се прозина, кимна ни и ни остави сами. Йер Коли тихичко бълбукна.
— Не се обиждайте, такъв си е.
— Не разбрах много нещо, но това, което разбрах, ми се струва доста песимистично — казах аз. — А моето впечатление е, че вие, превенианите, сте оптимисти.
— Така е — рече Йер Коли. — Той е особен… Но ни е много полезен.
— С какво?
— Коригира от време на време нашия оптимизъм. Интересна функция наистина! Не казах нищо, само настроението ми до вечерта бе под нулата. Зарекох се по-рядко да се срещам с Ртъслри.
През нощта се събудих и си припомних разговора с космоисторика. Господи, че ако е така, както казва, ако тези превениани знаят предварително историята на живите цивилизации, те навярно знаят и нашата, земната! А аз с моя беден ум се опитвах да проникна само с един век напред… Впрочем, по-късно разбрах, че всичко това не е съвсем тъй. Пък и нямах много време за размишления, понеже скоро след срещата ми с Ртъслри бях подложен неочаквано на едно
Изпитание,
което ангажира цялата ми духовна енергия.
Бихте ли се досетили какво беше това изпитание, братя земляни? Уверен съм, че не. Вие вече си представяте едно кацване на непозната планета, населена с чудовища или с живи механизми, или някое сблъскване със заблуден астероид, при което аз спасявам деколтета, като запушвам с гръб дупката, образувана от удара, или моето изхвръкване в безвъздушното пространство при някой остър завой на кораба, когото все пак настигам след известни приключения… Нищо подобно!
Нека обаче, преди да ви разкажа за изпитанието, да кажа няколко думи за Йер Коли и за нашите отношения. Признайте си, че отдавна вече искате да узнаете нещо по въпроса, пък и аз ще ви го кажа, за да не се изненадате от онова, което ще се случи накрая.
За всеки що-годе темпераментен землянин, който не вярва твърде в платоничното приятелство между мъж и жена, нашите отношения с Йер биха изглеждали най-малкото странни. И те наистина бяха такива. Ние бяхме заедно вече цели два земни месеца, ако се не смята пленничеството ми на малкия дисколет. При това живеехме в един дом, нещо, което рядко минава без последствия. Но при нас минаваше. И причината не беше в моята титаническа вярност към Ан Мари Селестин. (Извинете за шеговития тон, но това, което научих по-късно, ми дава право да се усмихна. През време на моя двумесечен бесен летеж из Космоса, на Земята бяха изминали точно двадесет години, три седмици, два дни и осем часа — време, предостатъчно за Ан Мари Селестин да ме прежали и да получи развод на основание на моето безследно изчезване. Вторият й брак бил извънредно сполучлив, тъй като не траял дълго, а третият й съпруг бил десет години по-млад от нея и далеч по-богат от втория, и особено от първия, който имах щастието да бъда аз. Да й се не надяваш на тази Ан Мари Селестин! Що се отнася до моя Пиер, по времето, за което става дума, той бил направил вече три деца и страдал от лумбаго.).
Имаше някои неща, които ми пречеха да се обвиня в грешни помисли спрямо Йер Коли. Първо, ние бяхме от различни планети и аз не знаех дали превенианите, при всичката им прилика с хората, не се размножават посредством деление или чрез пъпкуване. Второ, аз бях доста грозен с моя крив френски нос и олисяло теме, а Йер Коли беше красива и ми се струваше непостижима. Най-сетне, чувствувах, че когато разговаряше с мене, тя се приспособяваше с известно усилие към моето интелектуално ниво, а това не е много приятно чувство за един мъж… Всичко това ме държеше на разстояние от нея, както в земния ми живот ме държаха на разстояние алпийските глетчери: гледах ги отдалеч, много бяха красиви, но никога не се съблазних да ги посетя. Предпочитах някоя слънчева поляна или в краен случай топлината на газовата печка. Ан Мари обичаше да казва пред познати: „Той, бедничкият, се е родил на екватора в спален чувал от мечи кожи. Затова е такъв“.
Разбира се, Йер Коли не беше глетчер. С тези тъмни очи, с тая канелена кожа тя не можеше да бъде глетчер… Убедих се в това една късна вечер, когато се отказах да натисна клавиша за сън и поради това трябваше да изляза да се разходя навън. Розовото небе на дисколета бе угаснало. Улиците се осветяваха
