вашето покорство и слаба памет, за вашето равнодушие, за епохите на гнусна тишина и безвремие… И аз продължавах, въпреки неизвестността на собствената ми съдба, да търся думи за мисълта си. Моят самотен труд ме съединяваше с вас през пространството и времето. Чувствувах се един Кандид, тръгнал да странствува между звездите, но обърнат винаги с лице към Земята.
Как щеше да завърши това странствуване? Що за същества бяха тези превениани? Къде отиваха и накъде ме водеха? Къде ги водеше тях самите тайнствената им Мисия?
В деня, в който приключих всички поправки на моя труд, на стената срещу бюрото ми светна видеофона и там се появи лицето на Бен Коли. Не бях го виждал отдавна. Кимнах му зарадван.
— Луи — каза той, — можете ли да ми отделите малко от времето си?
Естествено, че можех. Времето ми вече не струваше нищо.
— Елате тогава пред Дома на Разума. Ще ви чакам. Екранът угасна. Скочих развълнуван. През цялото време на моето пребиваване на Големия дисколет не бях посетил Дома нито веднъж. Даже не бях минавал близо до него — струваше ми се, че Йер Коли нарочно избягва това… Скочих и забързах нататък.
Бен Коли ме чакаше. Той бе застанал пред фронтона, под голямата статуя от чер мрамор и докато се приближавах, в очите ме блъсна контрастът: Бен Коли — висок, плещест, със своята руса красота и зелен поглед, в който светеше ум и сила — и мраморната фигура над него: тежко, прегърбено тяло, което прозираше през парцаливата дреха, малка глава с ниско чело, под което очите се губеха, отпуснати безволни ръце, негодни да стиснат, да се разперят, да замахнат. Имаше нещо ужасно в тази фигура, нещо животински тъжно…
Забелязах със закъснение приветливо вдигнатите длани на Бен Коли.
— Вие нещо не сте добре, Луи?
А, по дяволите! Тия превениани не познаваха истинския смях, но добре владееха иронията. Съвзех се и попитах в същия тон дали не са поставили тук тая скулптура, за да плашат с нея децата.
Бен Коли поклати глава:
— Тя е предназначена да плаши възрастните, приятелю. Децата ние не водим тук. Те не я разбират.
— Аз също не я разбирам. По право не разбирам вас… Защо сте поставили точно тук това нещастно чудовище?
— За да ни напомня за смисъла на нашето съществувание — отвърна Бен Коли. — А сега да вървим, вече ни чакат.
— Кой?
— Нашият Висш съвет.
Прекарах пръсти по косите си, поотупах се. Влязохме в грамадната кръгла сграда. Сърцето ми, естествено, биеше до пукване — защо бях нужен на Висшия съвет?
Вървяхме по един извит коридор, построен и украсен с непонятни стенописи — геометрични фигури, знаци и формули. От двете му страни имаше врати, които не се отваряха, понеже вървяхме точно по средата. Но при едно мое спъване, щом залитнах крачка встрани, близката врата се отвори. Двама превениани се бяха навели вътре над едно голямо прозрачно кълбо, пълно на три четвърти с жълтеникава течност. Стори ми се, че в течността мърдат две малки голи бебета. Но вратата се затвори, понеже бях стъпил отново на пътеката по средата на коридора. Погледнах въпросително към Бен Коли.
— Не е тайна — бълбукна той. — Това са двама гениални биохимици. Опитват се да създадат миниатюрен органичен модел на жителите на Ергон, третата жива цивилизация в Галактиката, освен Гриз и вашата.
Ергон, Гриз… за първи път чувах имената на планетите, за които бе споменал Ртъслри. Тези имена ми звучаха твърде познато, но Бен Коли побърза да ме спаси от недоумението, като ми каза, че това са само приблизително точни преводи на мъчнопроизносими думи.
— И защо ви са тези органични модели?
— За да си обясним някои явления на Ергон. Шифърът на мозъчното устройство на ергонците обаче е малко неясен. Досега всички модели умират в момента, в който размножаването на мозъчните им клетки мине известна граница.
Свих рамене. Явлението не бе толкова необяснимо. У нас, във Франция, прекомерното размножаване на мозъчните клетки също водеше… не, не до смърт, но до големи аномалии в живота на дадения индивид. Най-неочаквано такъв индивид започваше да си задава безброй въпроси и завършваше жизнения си път твърде рано.
Нямах време да съобщя това на Бен Коли, тъй като той мръдна крачка вдясно и една врата се отвори. Влязохме в грамадна зала, която, както ми се стори, можеше да побере цялото население на дисколета. Залата беше полукръгла и заемаше навярно половината от площта на Дома на Разума. Стените й излъчваха мека матова светлина. Таванът й, направен от черна блестяща материя, беше осеян дискообразно със светлинки, разсеяни или на групи, и аз не се излъгах, като си помислих, че представлява карта на Галактиката.
— Отделните звезди не са взети под внимание — обясни ми Бен Коли. — С по една точка са отбелязани само съзвездията.
На плоската стена на залата личеше огромен синкав екран с познатия ми вече триетажен „роял“ под него. До „рояла“ имаше малък мраморен подиум и там бяха насядали членовете на Висшия съвет.
Още отдалеч разпознах секл Бан Имаян по бялата коса и Ртъслри — по веждите и мрачния му вид. Странно бе, че и той е член на Съвета. Третият член беше жена — доста млада, със сребристи коси, коафирани като корона, с енергично сивооко лице. Бен Коли ми пошепна, че се казвала Лала Ки и по специалност била галакто-изкуствоведка. Когато й се паднало да стане член на Съвета, тя получила припадък, дължащ се на нейната скромност, но сетне се окопитила и била много полезна. Нейното хоби било физиката на двойните звезди.
Като ни забелязаха, тримата членове на Съвета станаха на крака, дочакаха ни така и ми подадоха ръце по землянски. После Бан Имаян покани с жест мен и Бен Коли да седнем. (По-късно разбрах, че Бен Коли присъствуваше тук в качеството си на лекар — да не би да получа шок от умствено пренапрежение.)
— Луи Гиле — произнесе на френски Бан Имаян. — Повикахме ви тук, за да ви съобщим някои неща, които е време да узнаете.
Наклоних глава в знак, че слушам почтително.
— Трябва да знаете най-напред, че няколко мига след като ви взехме от вашето земно жилище, над онази местност избухна заряд от разпадащи се вещества…
— Господи! Значи е истина! Значи със Земята е свършено!
Бен Коли се наведе към мен и ми тикна някакво хапче в устата. Като изчака да го преглътна, заедно с новината, Бан Имаян продължи:
— Не, Луи Гиле, не е свършено. Човечеството е живо. Жива е и прекрасната столица на вашата страна. Ние блокирахме навреме автоматите на войната.
— Вие?
— Да. Ние използувахме цялата мощност на нашия Голям дисколет, за да постигнем това.
— Но кой по дяволите бе започнал войната? — попитах все още разтреперан.
— Тези, които вие, земляните, наричате янки. Техните генерали.
— А, мерд!
Изтървах се, без да ща, но Бан Имаян не обърна внимание на моята ругатня. Само мрачният Ртъслри бълбукна с гърлото си… Аз се взех в ръце. Тези дяволски янки, разбира се, кой друг! Почти цял век, след Втората световна война, те не бяха оставили на мира човечеството. Ту не им харесваше управлението в Корея и Индокитай, ту демокрацията в Гватемала не била достатъчно истинска, ту в Близкия изток откриваха червени бацили, опасни за здравето на американските бебета, ту изтърваваха атомни бомби над Испания и в океана, ту въдворяваха военни хунти в южноамериканските държавици — в името на бога, мира и милосърдието…
— Секл Имаян — казах, — защо не останахте там? Те ще повторят номера си, секл Имаян, вие не познавате „бесните“…
— Нека се надяваме, че човечеството само ще се справи по-нататък. То знае вече отде е излетяла бомбата… — отвърна хладнокръвно Бан Имаян. — Освен това, една нова намеса би била безполезна, ако
