разходвам силите си, обикалях Големия дисколет — понякога в тръс, друг път в галоп. И ето, че веднъж, когато вече бях готов да мина към пълен кариер, срещнах секл Имаян. Той тъкмо излизаше от един басейн на „тавана“ на дисколета — баните му бяха препоръчани за укрепване на здравето след грипа. Беше гол- голеничък и се готвеше да изтича към спортната площадка, дето няколко салтоморталета трябваше да закръглят лечебните процедури, но аз го спрях.
— Бан Имаян, искам да ви помоля за един съвет. Ще ми го дадете ли?
— Това ми е работата — рече Бан Имаян.
— Кажете ми с какво да се заловя, нали все нещо трябва да върша?
Бан Имаян подскочи два-три пъти, за да отръска водата от тялото си, и се почеса по врата.
— Нали сте историк? Вземете един фонограф и продиктувайте историята на земните цивилизации. За нас това ще бъде много полезно. А може би и за вас.
Идеята беше отлична. Историята на цивилизациите, само факти и нищо повече… Аз хранех в паметта си (винаги съм бил паметлив) невероятно количество имена, събития и дати и вярвах, че ще се справя със задачата. Боях се само че, както винаги, мога да объркам някъде периодизацията. Така например, колкото и да си блъсках главата, не можех да си спомня дали „летр де каше“ са се появили преди проскрипциите или след списъците на неблагонадеждни граждани и дали са били измислени от остготите или от печенегите; не помнех също така в кои векове по-точно са били изгаряни живи хора, в единадесетия или в двадесетия, от какъв произход бяха дзаофаните, по какво се различаваха Ку-Клукс-Клан от СС и др. такива… Но това са подробности, заради които превенианите едва ли щяха да ми се разсърдят. Трябваше да внимавам само за датите, ознаменували някои изобретения, като например атомната бомба, кибернетиката, космическите кораби и пр. Тук всеки би забелязал грешката и би се възмутил.
— Приемам, секл Имаян. — поклоних се аз.
— Великолепно… И още един съвет от мене. Живейте до завръщането си на Земята, така, сякаш тук сте се родили и тук ще завършите живота си. Всичко ще трае много дълго, Луи, и когато се върнете там…
— Зная вече това, Бан Имаян.
— Е, в такъв случай навярно се досещате, че ще трябва да създадете две деца. Имам предвид простото възпроизводство… За ваша жена е определена Йер Коли.
Онемях. Колкото и да бях свикнал с чудачествата на превенианците, това съобщение превишаваше всичко. То накърняваше и моите чувства на почтен французин, който винаги тачи своята вярност към паметта на съпругата си повече, отколкото към живата съпруга. На земята даже Нерон II не си позволяваше да ни снабдява с жени.
— Но това… така не става, Бан Имаян, — заекнах аз. — За това е нужна симпатия, любов… (Или добра зестра, помислих си, но не го казах.)
— Извинете, аз съвсем забравих — каза спокойно Бан Имаян. — Говорите за онази сублимация на инстинкта, която в края на краищата води пак до инстинкта?… Ние нямаме време за такива неща, Луи.
— Нужно е, освен това, съгласието на двете страни…
— Йер Коли знае за това от момента, в който взехме решение да ви приемем на дисколета — отряза накъсо Бан Имаян.
Сами можете да си представите моето положение след този разговор с Бан Имаян. Моето фалшиво положение спрямо Йер Коли. Приличах на дете, получило скъпа играчка, с която не знае какво да прави, пък и играчката му е била по-интересна, когато си е стояла във витрината. Работата се усложняваше и от това, че Йер не беше играчка… От друга страна, аз бях все още мъж, дявол да го вземе, и след такъв продължителен пост, почнал бях да сънувам вече превениански сънища — в смисъл, че насън почнаха да ми се явяват превенианки. Как трябваше да постъпя?
Не казах нищо на Йер Коли за това, което бях узнал от Бан Имаян. И вече не я питах как се раждат децата на дисколета. Предпочитах космологическите теми, без да ми мине и през ума, че тъкмо чрез тях ще дойде решението на задачата.
Една вечер, когато диалогът ни с Йер Коли стигна, кой знае как, пак до проблема за облъчването с Е- лъчи, аз побързах да я попитам какво ново има във Вселената. Тя ми съобщи, малко разочарована от изместването на въпроса, че в дадения момент Вселената се била разширявала.
— И таз добра! — възкликнах аз. — Какво значи това?
Това означавало, обясни ми тя, че галактиките, включително и нашата, бягали една от друга презглава — във всички посоки и с голяма скорост. Това било научно доказано.
— Ами че тогава небето скоро ще остане без галактики — извиках аз.
Йер Коли бълбукна, а аз си представих напълно ясно как Вселената се раздува като сапунен мехур, в който някое неразумно дете духа през тъничка цев и чака да види какво ще се случи. За мен беше ясно какво ще се случи и аз се ужасих, но не казах нищо, за да не ме сметне Йер за страхливец. Само забелязах, че това бягство на галактиките е може би твърде разумно и целесъобразно, особено ако нашата Галактика е център на Вселената, а Йер отвърна, че французите са хора, с които не може да се разговаря сериозно.
Мисълта обаче за разширяващата се Вселена заседна в мозъка ми и не ми даваше мира. Наистина ли в края на краищата тя ще се пукне? Какво ще правим тогава ние? Къде ще се спасяваме?
Тези мрачни мисли ме заведоха естествено при Ртъслри космоисторикът, който знаеше предварително всичко. Ртъслри не само отговори на въпросите ми, но и изигра в известен смисъл ролята на второ провидение в отношенията ми с Йер Коли.
Намерих го в дома му в края на парка, зает със странна дейност. Той седеше в стаята си и като натискаше някакви клавиши непрекъснато, изменяше нейния цвят. Стените се багреха ту в червено, ту в лимоненожълто, ту в ангелскисиньо, ту в оранжево и т.н. Попитах го защо прави това и дали не може да си избере цвят за квартирата.
— А, не — отвърна ми той сериозно. — По тоя начин аз поддържам чувството си, че все нещо става във Вселената.
— Аз точно затова идвам, да поприказваме за Вселената, уважаеми Ртъслри — казах. — Научих неотдавна, че тя се била разширявала. Дали сте го забелязали?
— То се знае. Но вас какво ви засяга тази работа.
— Бих искал да знам какво ще стане най-накрая.
— Нищо особено — рече той равнодушно. — После тя ще почне да се свива.
— Как така!
— Всяко нещо, което може да се разширява, може и да се свива, Луи Гиле. Представете си меха на един акордеон…
— Но това никак не е лошо — рекох зарадван. — Когато почне да се свива Вселената, всичко ще се събере на куп и ще стане по-интимно. Ние ще можем да прескачаме от звезда на звезда, както прескачаме от едно камъче на друго, когато минаваме някоя рекичка.
Ртъслри забълбука с все сила. Едва се успокои.
— Мили ми, Луи Гиле, това ще изглежда малко по-иначе. Когато настъпи свиването, небесните тела ще почнат да се чукат едно в друго като великденски яйца и от това чукане ще се развие температура от няколко милиарда градуса. Ние едва ли ще можем да прескачаме където и да било.
— Да, ще бъде топличко — казах умислено. — Ас нас какво ще стане?
— Искате да кажете с живота? С разумните същества? Бъдете спокоен, ние ще възникнем отново при следващото разширяване на Вселената.
— И после?
— Ами че пак същото. Ще се боричкаме със себе си и с природата, ще постигаме съвършенство и ще го унищожаваме с един замах, ще съчиняваме стихове и неправдоподобни истории, ще се убиваме взаимообразно, ще търсим истината и ще лъжем, ще измисляме Цели и Мисии, ще строим вавилонски и айфелови кули, ще завладяваме Космоса и пр. Единствената разлика ще е, че ние няма да сме ние, а ще бъдат други.
— Ясно. Всичко е прах и в прах ще се превърне… Ртъслри, така проповядват кюретата във Франция.
