— Луи Гиле — чух гласа на Бан Имаян. — Вие не подозирате колко ни е приятен вашият отговор… Ртъслри, имате ли още въпроси?
Ртъслри мълчаливо сви рамене. Поисках да използувам доброто настроение на Бан Имаян.
— Уважаеми Секл, както разбрах аз съм тук, защото мога да бъда полезен на вашата тайнствена Мисия. Но когато някой участвува в едно предприятие, той има правото да знае в какво се състои то…
— Разбира се, Луи Гиле — каза меко Бан Имаян. — Всъщност в нашата Мисия няма нищо тайнствено и ние бихме могли да ви открием веднага нашата цел. Но не сте ли се запитали някога какво представляват думите? Те са само бледи сенки на реалността. Те лесно се забравят. А ние бихме желали да запомните това, което ще видите и сам да стигнете до известни заключения… Засега можем да ви открием само това.
Той отиде и натисна един от клавишите на „рояла“. На големия екран се появи едно малко далечно съзвездие. После то почна да се приближава — докато изпълни екрана, а звездите почнаха да се разлитат и изчезват зад рамките му. Накрая там остана и заблестя едно единствено светило.
— Голямата Жълта звезда — чух гласа на Бан Имаян. — Тя огрява планетата Гриз, Луи Гиле. Нататък лети сега нашият дисколет.
Тайната си оставаше тайна. За това, което ме очакваше, знаех почти толкова, колкото и преди срещата ми с Висшия съвет. В едно бях сигурен — не бях отвлечен в Космоса, за да бъда опечен и изяден на закуска, нито за да се запознаят с анатомията ми чрез една майсторска вивисекция. Щях да свърша някаква работа — това все пак бе утешително.
Побързах да отида при Йер Коли, за да й разправя за моята среща. Исках да споделя с нея и радостта си, че Земята е целичка все още и че моите близки са живи — без да подозирам, естествено, че ще последва разговор, който ще тури началото на
Една любов в Галактиката.
Йер Коли беше в своята всекидневна бяла туника и изглеждаше по-печална от всякога.
— Бедният Луи — пошепна тя, след като ме изслуша.
— Защо, Йер?
— Вие не можете да се освободите от вашите чувства. Ако някога се върнете на Земята, вие ще бъдете съвършено сам, Луи. Вие даже няма да разбирате езика на своите съпланетници. А вашите близки…
— Да, Йер?
— Те ще бъдат отдавна прах и тлен.
Притъмня ми пред очите. Колко жестоки можеха да бъдат тези превениани! Даже тази мила Йер Коли… Аз все още се надявах, че като се върна долу, ще имам за цял живот запас от космически впечатления, които ще разказвам на Ан Мари, на Пиер, на моите внуци вечер край камината. А ето че и тази надежда ми бе отнета… Ами да, разбира се, Айнщайн! Времето е в обратна зависимост от скоростта на движението или нещо подобно. Но защо трябваше да доказвам тъкмо аз неговите формули, и то на собствен гръб?
Почувствувах се като човек, който отстрани наблюдава бесилката, на която сам е увиснал. Бях загубил безвъзвратно близките си, моята Франция, та макар и с Тиберий III отгоре й, моя свят. Бях същество без планета, както тези превениани — една прашинка, залутана в голямото Нищо на Космоса… Ръката на Йер Коли легна на рамото ми.
— Луи, трябва да разберете, да се примирите… Така утешаваха у нас, във Франция, вдовиците на заслужилите покойници. (Понеже тези на незаслужилите не се убиваха от скръб.) Ах, ако знаех как се отваря този проклет дисколет, веднага бих скочил в студеното черно пространство. Щях да се превърна в една ледена шушулка и да придружавам в тоя си вид кораба на превенианите вовеки веков — като укор и наказание за тяхната съвест…
Спомних си за белия клавиш в моята стая и хукнах нататък. Клавишът поне ми беше под ръка. Но Йер Коли ме настигна и ме хвана за дрехата. Йер ме застави да легна на моята стара кушетка и сама седна до мен. После натисна един зелен клавиш.
Зазвуча музика — тиха, като полъх на вятър, като нежен звън на пролетни капчуци. Наострих уши — това беше земна музика. Завладя ме тиха скръб, след това — умора, разнеженост, блажено безразличие.
— Това е Шуберт, Йер Коли. Отде го имате?
— Ние имаме записи на мнозина ваши музиканти, Луи. Лала Ки ги е взела за своите изследвания. А пък аз ги взех за вас.
— Благодаря ви, Йер.
— Луи, искате ли да пипнете косите ми? Онзи път, когато ги пипнахте, аз почувствувах нещо… нещо като тази музика. Струва ми се, че разбирам вашата музика, Луи.
Погледнах смуглото й лице, гръдта й, която повдигаше туниката, дългите й нозе, открити твърде високо даже от гледище на една парижанка… Скочих и отидох при прозореца. Какво да правя с жена, у която пипането на косите й буди само музикални чувства?
— Йер — рекох аз малко нервиран. — Не ми е ясно в края на краищата… как се раждат у вас децата.
Тя ме гледаше с чистите си тъмни очи, без да трепне.
— Много просто. Когато е нужно да родим дете, нас ни облъчват с Е-лъчи, и мъжа, и жената, и за един кратък миг ние ставаме способни да се съединим.
Отдъхнах си. Слава Тиберию, те не се размножаваха чрез пъпкуване, нито посредством деление! А що се отнася до истинската любов…
Погалих все пак косите на Йер Коли и побягнах на улицата, за да не изпадна в безполезно изкушение.
Но може ли неизбежното да бъде избягнато, както би казал Козма Прудков?
В случая неизбежното ми се яви в образа на секл Бан Имаян, и то по един твърде интересен начин. Но нека започна по-отдалеч.
Следващите две-три седмици аз рядко виждах Йер Коли. Тя бе непрекъснато заета със своите лекарски работи, тъй като дисколетът бе прекосил някаква галактична мъглявинка от космически прах, от който малко по-късно, както се изрази Бен Коли, само след някакви си седем-осем милиарда години щели да се родят нови звезди, а може би и планети, а може би и живот върху планетите, а може би дори и разумен живот — всичко това много ме зарадва; но засега тази мъглявинка бе повлияла зле върху здравето на превенианите, свикнали от деца с яснотата. И те страдаха масово от нещо като космически грип, както ние, европейците, страдаме понякога от азиатски или африкански грип, когато паднат мъгли. Йер и Бен Коли бяха заети денонощно. За един само нищо и никакъв парсек, докато прелетим мъглявинката, те успяха да обиколят и да имунизират целия петхиляден дисколет.
Странно беше, че само аз не заболях. Йер Коли бе доста учудена от това, но в края на краищата си обясни моята устойчивост с моята естествена имунизация: вие, земляните, каза тя, навярно сте привикнали към всички видове мъгли — природни, религиозни, политически, идеологически, философски, морални и пр. — и затова никакъв грип не ви лови… Допуснах, че е права донякъде. Засега обаче моите размишления се въртяха в по-безопасната зона на космическите проблеми, които толкова отдавна безпокояха човечеството. Аз си казвах, че каквото и да се случи занапред, щом като ме върнат на Земята, стига да ме върнат, аз ще мога поне да потвърдя оптимистичната теза за наличието на разумни същества в Галактиката. За доказателство щях да посоча моето отвличане от превенианите, което прекъсна задълго връзките ми със земното кълбо.
Но да се върнем към предмета на тая глава. Аз бях приключил със своята „История на следващия век“. Бях безработен, Йер Коли отсъствуваше. Хранех се доста питателно и спях като бебе и като нямаше къде да
