човешкият разум не е стигнал сам до известни заключения.
— А нима отвличането на Луи Гиле не е намеса? — бълбукна мрачно Ртъслри.
— Не, това е опит на нашия разум да влезе в контакт с разума на човечеството — отвърна спокойно Бан Имаян. — Ние знаем вашето гледище, уважаеми Ртъслри, но и вие знаете, че нямахме друг избор.
— Това поне е казано искрено — промърмори Ртъслри.
— И тъй, Луи Гиле — продължи Бан Имаян, — ние разчитаме на вас, както чухте сами. Ние дълго изучавахме живота на вашата цивилизация, близо цял век, и стигнахме до заключението, че вашият разум е още млад, че контактът ни с човечеството има смисъл.
— Вероятно — казах аз. — Но каква роля ми отреждате на мен в цялата тази работа?
— Ще узнаете… Занапред вашата единствена задача е да гледате и да запомняте, нищо друго.
— Но защо тъкмо мен сте избрали, секл Имаян?
— Защото вие се оказахте твърде пригоден за нашия Експеримент.
— Това е още въпрос — подхвърли невъзмутимо Ртъслри.
— Ние дълго живяхме заедно с вас, искам да кажа, аз и Лала Ки — продължи Бан Имаян, като се престори, че не е чул репликата на Ртъслри. — Ние проникнахме във вашата мисъл, запознахме се с вашата „История на следващия век“ и това ни даде основание да мислим, че бихме могли да ви използуваме…
Ах, ето кой бе обитавал парижката ми квартира без разрешение. Ето кой се бе ровил в бюрото ми и бе захвърлил статистическите ми данни под кушетката, дето всъщност им бе мястото… Погледнах към Лала Ки и ме изби пот: има си хас да ме е виждала по бельо или когато спях с Ан Мари. Но веднага си казах, че на превенианите, с техните обуздани страсти, тия работи едва ли биха им направили впечатление.
— Позволете ми един въпрос, Бан Имаян. В какво се състои вашият Експеримент?
— Ще разберете сам, когато натрупате достатъчно наблюдения… Лала Ки, Ртъслри, имате ли да добавите нещо?
— Аз не — каза Лала Ки. — Съгласна съм, че нямахме друг избор, освен Луи Гиле.
Това не звучеше много ласкаво за мен, и още по-малко — за човечеството, но аз го преглътнах.
— Искам да попитам — обади се Ртъслри. — Каква е вероятността за успех на нашия Експеримент?
— Петдесет процента, според отговора на Големия мозък — отвърна Бан Имаян.
— Хм! Големият мозък може да изчисли само потенциала на органичните мозъци — сви рамене Ртъслри. — Само потенциала, но не и естеството им, качествените особености… Позволете ми да задам един въпрос на уважаемия Луи Гиле.
Той се обърна към мен и аз срещнах погледа му — мрачен, изпитателен и, както ми се стори, насмешлив. Не се почувствувах добре. Ртъслри приглади рунтавите си вежди и неговият въпрос ме изуми:
— Луи Гиле, кажете ни, моля, кое е най-голямото удоволствие, което сте изпитвали във вашия живот.
Стори ми се, че не съм чул добре. Какво общо имаше моето най-голямо удоволствие с това, за което говореше Бан Имаян и с техния Експеримент? Ртъслри повтори въпроса си. Лала Ки се намеси:
— Ртъслри, въпросът ви няма връзка със…
— Потърпете, Лала Ки — прекъсна я Бан Имаян. — Ртъслри никога не е говорил напразно… Приятелю Гиле, желаете ли да отговорите на Ртъслри?
Дали желаех? Естествено. Но въпросът ми се струваше твърде несериозен, дори смешен — такива въпроси се задаваха във Франция само при вестникарски анкети. Или изправяха пред обектива на телевизията някой мустакат татко Мишел, продавач на ситро или печени кестени и го караха да се поти дотогава, докато един ловък журналист успяваше да изтръгне признанието, че най-голямото му удоволствие било веднъж в годината, на 14 юли, да види с очите си своя любим Президент, когато минава по Шан-з- Елизе, в открита лимузина; особена наслада пък му доставяла гледката на трикилометровия въоръжен ескорт и на лазерните оръжия, насочени за всеки случай към очарованата тълпа…
Да, но аз не бях татко Мишел и в момента Тиберий III бе достатъчно далеч — значи нямаше защо да лъжа. Замислих се. Кое наистина е било най-голямото ми удоволствие досега? Излезе, че отговорът не е лесен. Животът във Франция, въпреки старанието на Патриотичната лига да го лиши от вкус и мирис, бе предлагал достатъчно удоволствия все пак.
Кое от тях бе най-доброто? Една разходка край Сена привечер, дето можете да побъбрите с някой стар букинист и да прелистите няколко книжки от началото на 18 век с разкошни цветни винетки на корицата? Един разговор с приятели на чашка мартел — когато главите олекват, а езикът натежава, но това не му пречи да пуска солени думички и солени вицове напук на всички живи и автоматични подслушвачи? Или удоволствието от един футболен мач — два часа кипеж на страсти, чужди на политиката, два часа свободен рев, които ви превръщат в едно щастливо прегракнало магаре? Или може би една парична награда — написали сте брошура, с която, до казвате, че цялата предишна история на човечеството е само жалка прелюдия към величествената поява на нинеживущия Президент — и вие се връщате вкъщи, натоварен с подаръци и обяснявате шепнешком на жена си колко е полезен един дребен компромис с науката и съвестта, и се радвате на дечурлигата, които пищят от щастие, докато навиват самодвижещата се кукла, която така прилича на вас самия в поведението ви на лоялен гражданин?… Или, или, или… Иди, че избери нещо пред такова изобилие от удоволствия, без да изложиш землянската си чест пред тези превениани!
Ах, забравих най-важното. Любовта! Любовта, дявол да го вземе! Не онази, разбира се, домашната, задължителната, неизбежната като вестника и сутрешното кафе, — а другата, забранената, отричаната от всички (на висок глас) и от всички възхваляваната (шепнешком), хедоничната, вдъхновителната, тази, която вън от останалото ви доставя насладата да се чувствувате герой, крадец, престъпник — само не примерен гражданин на порядъчна Франция. Да, тази любов съдържа почти всичко: и тръпките на пиянството, и чувството на щастливо магаре, и един подарък, който скришом си поднасяте сам, и най-вече — нарушението на една от божите заповеди… Готов бях кажи-речи да съобщя на Ртъслри отговора, но Бан Имаян, кой знае защо, вдигна ръка:
— Помислете още, Луи, имате време. Става дума за най-голямото, най-трайното ви удоволствие. За нещо, което не се похабява от времето…
Ртъслри погледна към Бан Имаян и въздъхна. Стори ми се, че Бан Имаян беше малко смутен.
Отхвърлих и любовта — тя съвсем не принадлежеше към удоволствията, които не се похабяват от времето… Тогава? Погледът ми случайно падна на пръстите на дясната ми ръка — там личаха няколко петънца от лилаво мастило, с каквото обичах да отбелязвам на ръкописа най-важните мисли… Господи, как можах да забравя моята работа! Удоволствието да захапеш унесен писалката или да драскаш глупави фигури върху лист хартия, докато мисълта ти комбинира фактите, въображението ти вижда лица, картини, събития, а сърцето ти прелива топлината си в хладната блажена треска на мозъка. Как можах да забравя миговете, когато, отхвърлил грижите, забавленията, болките, радостите, амбициите, съм се усещал дух- създател, дух-творец на един свят, който не съществува иначе, освен в моята мисъл и затова е по-реален от всичко друго? Тази велика наслада — да се луташ, да намираш, да отхвърляш, да се радваш на малките открития, защото са твои, да вярваш в съзидателната сила на разума си!…
— Мисля, че намерих отговора, уважаеми Ртъслри — казах. — Най-голямото ми удоволствие е било, струва ми се, моята работа на историк.
— Аха — каза Ртъслри — разбирам. Тя ви носеше, или поне обещаваше да ви донесе онези листчета хартия, как се казваха… Онези, чрез които на Земята можете да придобиете много неща…
— Пари?
— Да, пари. И освен това — признание, слава… Аз кимнах, но нещо в неговия тон ме накара да бъда нащрек. Наистина ли само в това се заключаваше удоволствието ми от работата?
— Да, всичко това ме съблазняваше, Ртъслри — признах аз. — Но то далеч не е главното…
— Да? — възкликна Бан Имаян. — А какво, Луи? Кое беше главното?
— Моята мисъл — казах аз тихо. — Самият процес на мисленето.
Реакцията на Висшия съвет ме изненада. Ртъслри ме изгледа и бълбукна с израз на съмнение. Затова пък Бан Имаян и Лала Ки бълбукаха със все сила. Бен Коли ги придружаваше. Беше дори страшно да гледа човек този израз на веселие при техните неподвижни и печални превениански лица. Смееха се на мен, разбира се, друга причина нямаше, и аз вече се готвех да се разсърдя (ние, французите, не търпим думи на заем, когато ни обидят), но бълбукането поутихна.
