Тези думи ме накараха да се вгледам по-внимателно в Гриз. Наистина тук-таме, между купищата скали, се забелязваха някакви площи, покрити с чудновати постройки, твърде свободно деформирани… Да, разбира се, това бяха навярно населени места. По-скоро следи от населени места, понеже веднага разбрах, че представляват само купища руини от някакви кръгли сгради. Между руините се виждаха тесни пътеки, проправени сред висока сива трева.
— Но това са изоставени градове, Ртъслри.
— Не са изоставени.
— Не виждам нито едно живо същество.
— Ще видите… Ето че кацваме.
Прелетяхме едно голямо пространство, преди да кацнем. Очите ми се умориха от сивотата. След това под нас се появи една огромна площ от разрушени и полуразрушени постройки. Някои от тях бяха запазили своите металически конструкции и приличаха на гигантски ръждясали арки от изкривено желязо. От други бяха останали част от стените им, почернели, назъбени, сякаш разрушени от някакъв бесен вихър.
Какво бе произлязло на тая планета? Опустошителна война? Или бе засегната от избухването на някоя свръхнова звезда — такива работи стават в Космоса.
— Нито едното, нито другото — отвърна кратко Ртъслри.
Кацнахме при група скали, близо до „града“, и с това започнаха
Моите гризиански приключения.
Първото нещо, което чух, когато стъпих на Гриз, беше тишината — дълбока, сива, абсолютна тишина. Даже стъпките ни се поглъщаха от почвата, като че стъпвахме във въздуха или в памук, макар че под нозете си усещахме твърдина. Сивите скали бяха издупчени от сиви пещери, под краката ни имаше сива пръст и камънак, над главите ни — ниско сиво гризианско небе. В низината пред нас лежеше Градът на Гризианската слава, столицата на Гриз, както ни обясни Ртъслри.
Това беше град-развалина. Никъде не се виждаше нито една постройка, която да бе запазила покрива си или една цяла стена поне. В сивия въздух, неподвижен и хладен, се издигаха тук-таме само железните аркообразни конструкции — голи скелети, съхранили се сякаш по чудо сред общата разруха. Нито по обраслите с трева пътеки на града, нито около нас се виждаше някакво живо същество.
— Ртъслри, вие бяхте казали, че това е най-щастливата планета. Къде са вашите щастливци?
Ртъслри не успя да отговори, защото почвата под нозете ни се размърда. Ние, и четиримата, едновременно отскочихме назад.
Най-напред се показа един гръб, покрит с влажна пръст, после две ръце, дълги и мускулести, които опипваха твърдата почва край себе си, и най-сетне — една глава, едра и без коси, и едно лице без вежди, леко сбръчкано от влагата… След малко пред нас стоеше първият жител на Гриз.
Гризианинът бавно се поклати, за да изтърси пръстта от тялото си, и известно време постоя на едно място, като си поемаше въздух. Главата му остана наведена, сякаш се бе загледал в нозете си, ръцете му висяха отпуснато край бедрата. Кожата му — той беше съвършено гол — беше сива, със следи от влага и кал по нея. Той даже не вдигна ръце да се почисти. Само продължаваше да се клатушка равномерно; като по инерция. След това бавно пристъпи на превитите си нозе и се заспуска надолу по посока на развалините.
Ртъслри ни направи знак и ние тръгнахме, също така бавно, след гризианина. В същото време недалеч от нас от една дупка в почвата изпълзя още един. Минута по-късно отляво, отдясно и пред нас заизвираха гризиани. Някои излизаха от пещерите в скалите, други се измъкваха изпод камъните и скоро ние се видяхме обградени от цяла тълпа.
Аз се спрях и се стъписах, но Ртъслри ме потупа по рамото:
— Не се безпокойте, Луи. Те не ни виждат.
— Но те се движат твърде уверено…
— Те просто знаят своите пътеки. Но те не ни виждат, нито нас, нито нещо от това, което ги окръжава. Те виждат и чуват съвсем други неща.
— Нищо не разбирам, Ртъслри.
— Погледнете по-внимателно главите им.
Вгледах се. Върху голите черепи на гризианите стърчаха някакви малки металически пластинки, които отначало не бях забелязал, поради общата сивота на въздуха. Въпреки бавната им походка, пластинките леко се поклащаха.
— Антени — каза Ртъслри. — Те са монтирани в самия мозък на тези същества.
— Нима? И за какво им служат?
— За да бъдат щастливи… Впрочем, има време, ще се убедите сам.
Бен Коли и Кил Нери не изказаха никакво учудване. Очевидно те бяха осведомени предварително за тези неща. Те вървяха с наведени глави, сякаш се срамуваха от гледката или искаха да я избягнат. Очите им бяха безкрайно тъжни… Реших да бъда търпелив, за да не получа още един съвет в това отношение.
Те вървяха край нас — десетки, стотици, хиляди мъже и жени, хиляди сиви фигури на тъмния фон на Сивата гризианска почва. Вървяха, навели ниско глави и отпуснали ръце, в някакъв общ бавен ритъм на своите подвити нозе, съсредоточени и мълчаливи. Те се насочваха от всички страни към Града на Гризианската слава.
Ние следвахме своя гризианин отблизо. По-далечните изглеждаха призраци в сивия здрач на планетата, но този аз можах да разгледам. Беше мъж на средна възраст, доколкото можех да съдя: въпреки сбръчканото му лице, тялото му бе мускулесто, ръцете дълги и силни. Имаше развити челюсти и ниско изпъкнало чело, под което се криеха очите му. Нима наистина не виждаше и не чуваше нищо?
Направих двете крачки, които ме отделяха от него, и докоснах с пръсти голото му нечисто рамо. Той не реагира… Впрочем реагира, но това стана едва след няколко безкрайно бавни стъпки. Бяха минали може би две минути, когато гризианинът, без да се спре, обърна глава към рамото, което бях докоснал. За миг срещнах погледа му. Побиха ме тръпки. Това беше поглед сив, мътен, безизразен, поглед на луд или на животно, без нито една светлинка на разум в зениците… Все така бавно гризианинът отново наведе глава и продължи пътя си. Той не беше ме видял.
Погледнах към Ртъслри ужасен. Той сви рамене:
— Не, не е луд, Луи.
Като следвахме нашия гризианин, ние влязохме заедно с него в града. Нашата пътека ни водеше между развалините. Там, където се бе запазило нещо от някогашните сгради, ние видяхме основите на кръгъл градеж от грамадни каменни блокове, високи десет-дванадесет метра, от което можеше да се заключи, че самите сгради са се издигали на голяма височина. Това се виждаше и от запазените на места металически конструкции, които надминаваха сто и петдесет метра… Да, но къде бяха тези, които бяха построили някога гигантския град? Това не можеха да бъдат жалките, голи, прегърбени същества, които ни заобикаляха отвсякъде.
Вгледах се още веднъж в нашия гризианин и в паметта ми изплува фигурата от чер мрамор, която стоеше на фронтона на Дома на Разума в Големия дисколет, Пред нас вървеше сякаш живия модел на онази скулптура. Това откритие ме изуми и аз се готвех да запитам Ртъслри, но Бен Коли, който вървеше пред нас, неочаквано се спря и кимна към развалините.
Под една от аркообразните конструкции личеше някакъв кръгъл отвор в почвата. Част от гризианите се бяха отклонили от общата пътека и сега изчезваха един след друг в кръглата дупка. Когато изчезна и последният, от дупката почнаха да излизат други гризиани — поемаха обратния път, към изходите на града.
Понечих да отида да надникна в дупката, но Ртъслри ме спря.
Продължихме пътя си след нашия гризианин. Често трябваше да се спираме, понеже трудно се приспособявахме към бавната му походка. Кил Нери ни съобщи, че той правел точно тридесет крачки в минута. Сега гризианите се движеха в двете посоки — в града и към неговите изходи — и ние трябваше да
