внимаваме, за да не се блъснем в някой от тях. Странно бе, че те не се сблъскваха помежду си, макар че понякога минаваха на сантиметри един от друг. След половин час движението се разреди и пътеката почти опустя. Нашият гризианин продължаваше пътя си заедно с още неколцина свои съпланетници.
По едно време, може би поради бавната походка, към която все пак се приспособихме, може би поради тишината и равната безнадеждна сивота на всичко, което ни заобикаляше, стори ми се, че вървя насън. И нещо още по-странно: като гледах продължително превития гръб и вдървените движения на гризианина, почувствувах лека болка в гърба си и открих, че аз самият също съм се попривел и стъпвам с подгънати нозе. Това така ме удиви, че аз вдигнах ръка и се попипах по главата: слава богу, косите ми си бяха на мястото, на темето ми нямаше и следа от антена. Изправих се, почнах да стъпвам по-твърдо. И си спомних един случай от земния ми живот, който ми обясни отчасти явлението.
На младини отбивах военната си повинност в Руан, в една ракетна част за тактически действия. Наш взводен командир беше един лейтенант, Боаси льо Метр, млад, човек, познаващ отлично техниката и военните устави, но страдащ от полипи в носа. Та този именно лейтенант си изпати веднъж, а заедно с него — и целият ни взвод и целият полк. Неговите полипи, кой знае защо, почваха да го измъчват тъкмо в онези два часа от нашия служебен ден, когато строени на плаца, трябваше благоговейно да слушаме всекидневната реч на Нерон II. В тези часове именно, още щом прозвучаваха първите думи на Президента. Боаси льо Метр пъхваше, без сам да забележи, своя едър палец в носа си и започваше да го чопли. И макар да не изчопляше нищо, той през цялото време на положението „свободно“ (отначало Нерон II бе много либерален и позволяваше речите му да се слушат в това положение) не изваждаше пръста си от носа. Той така се увличаше в своето занятие, че напълно е възможно да изтърваваше по някое и друго изречение от споменатата реч, което много го разстройваше след това, защото не можеше да си състави словесното за следващия ден… Както и да е, всичко би минало тихо и мирно, ако не бе един член от полевия устав, който ни задължаваше да следваме началниците си даже и на бойното поле, пък и самият лейтенант при всяко учение се провикваше най-малко десет пъти: „Гледай какво правя аз и прави същото“… А какво ли не правеше той! Между другото, случваше се, че тъкмо когато трябваше да ни покаже как се отразява ракетно една вражеска атака от Изток, той внезапно се хващаше за корема и изтичваше към най-близките храсти. След което ние правехме същото, каквото правеше той… Чудно ли е, че не бе минал месец от постъпването на новия набор, към който се числях и аз, и целият ни взвод, щом чуеше началото на всекидневната реч, тутакси пъхваше пръсти в носовете си. Това много ни облекчаваше, понеже все пак си намирахме едно приятно забавление. Мина още един месец и вече целият полк, заразен от примера на нашия взвод, почна да прави същото.
Това бе незабравимо зрелище, братя земляни! Хиляда млади ракетчици, надеждни защитници на Отечеството, човъркаха в носовете си така усърдно, че пъхтенето им се чуваше вероятно на километри от плаца… Да, но веднъж дойде на инспекция един стар полковник от отдела за психомундщровка при Министерството на Победата и като ни гледаше колко внимателно слушаме речта, неволно пъхна и той пръст в носа си. Разликата между нас и него обаче беше, че ние правехме това с удоволствие, а той веднага се съзна и се удари по ръката. Едно гръмовито „мирно“ стресна целия полк и той бе наказан с три дни домашен арест — едно много приятно наказание, понеже три дни си седяхме в казармените помещения и блъскахме картите. От домашния арест всички излязохме специалисти по белот и покер, но не изоставихме своите носове, като се надявахме на още три дни арест. Обаче началниците се оказаха по-съобразителни: заповядаха ни по време на речите да си слагаме алпинистки ръкавици без пръсти. Когато и това не помогна, пристигна заповед от Министерството на Победата: речите да се слушат в положение „мирно“ и с оръжие, взето „за почест“. Как ще си бъркаш в носа, когато трябва с две ръце да държиш лъчевия пистолет, и то точно пред същия нос?
Така дълбокото ни уважение към Нерон II бе възстановено. Ние положихме клетва да не чоплим нищо по време на речите, а лейтенант Боаси льо Метр, неволен герой на цялата тази история, мина в запаса. Пък беше толкова млад…
Този спомен възстанови донякъде равновесието на духа ми, нарушено от моето собствено подражание на гризианина. Бяхме стигнали една от дупките сред развалините в самия център на града. Нашият гризианин, без да ускори, но и без да забави темпа си, пропадна в дупката, последван от десетина свои съпланетници. Ртъслри ни даде знак да направим същото.
Слязохме по няколко разрушени стъпала, като се подхлъзвахме и се поддържахме един друг. Скоро се намерихме в дъното на един кръгъл кладенец с металически под и стени. Тук бяха стъпили и гризианите. Странно бе, че металическият кладенец изглеждаше излъскан и съвсем новичък. Никой не би подозрял, че той съществува сред тия руини… Почти в същия миг кръглата платформа под нозете ни трепна и ние почнахме да се проваляме надолу.
Изплаших се не на шега. Бен Коли и Кил Нери, въпреки превенианското си безстрашие, също изглеждаха смутени. Само Ртъслри оставаше невъзмутим. Опрял рамо до рамото на нашия гризианин (мястото беше тясно), той изучаваше формата на черепа му.
След няколко минути нашият своеобразен асансьор забави ход и спря. В лъскавата стена на кладенеца се появи един отвор. Гризианите един след друг се скриха в отвора. Ние ги последвахме. Озовахме се в една грамадна зала, стотина метра дълга и петдесетина широка, облицована със същия метал, както и кладенеца. Цялата дължина на залата бе заета от нещо металическо, изкорубено като огромна половинка от пъпеш — някаква машина навярно, защото във вътрешността му се усещаше движение: съскане, потракване, свистене. Това бронирано чудо от време на време се нагъваше леко, сякаш по корпуса му минаваха вълни, които изчезваха в далечния му край. Също така периодически и на няколко места едновременно от корпуса изхвръкваха дълги назъбени лостове, изпълняваха по едно въртеливо движение и отново се скриваха.
Гризианите заобиколиха металическата коруба — по петима от двете й страни. Единадесетият, нашият „познат“, застана до тесния й край. Той вдигна ръце над главата си, без да вдигне глава, и направи движение, като че сваляше надолу някакъв лост. Веднага останалите десет гризиани протегнаха ръце напред, разтвориха длани, свиха ги и пак ги прибраха до тялото си. Те повтаряха тези упражнения на разни промеждутъци, след всяко изхвръкване на лостовете от корпуса.
— Ртъслри — пошепнах аз смутен, — те вършат нещо, което навярно има смисъл, но аз…
— Няма смисъл — отвърна Ртъслри, като поглаждаше спокойно своята спирална броня. — Вие присъствувате на нещо, което няма смисъл, Луи.
— И все пак?
— Преди пет-шестстотин завъртвания на Гриз около Голямата Жълта техните движения са били смислени. Сега, както виждате, тази машина е пълен автомат… Но те продължават да идват тук, както са идвали техните прадеди и както ще идват техните внуци.
— Но защо им е нужно това?
— Шшшт!
Ртъслри бързо пошари с пръсти по своята спирала… и изчезна. Изчезнаха и Бен Коли и Кил Нери. Понечих да извикам, но една невидима ръка запуши устата ми. Замахнах, за да се освободя, но не видях и собствената си ръка… Ах, да, апаратът на Ртъслри, изкривеното пространство!
Преди да дойда още на себе си, от далечния край на залата се чуха тежки стъпки — бум, бум, бум — и там се появи някакво странно същество. Квадратна черна глава с големи очи, светещи зелено, черен квадратен корпус, членести нозе… Мина време, преди да съобразя, че виждам пред себе си един робот, при това робот с най-тривиална конструкция.
Роботът крачеше бавно и тежко, както гризианите, и носеше в ръце една голяма съдина, от която излизаше пара. Той остави съда по средата на залата, отляво на машината, изправи се и произнесе един- единствен звук: Аааааам!
Гризианите тутакси прекъснаха своите ритмични движения. Те се запътиха към робота. Няколко минути по-късно те стояха около съдината, навеждаха се, гребваха с шепи от съдържанието й и го натикваха в устата си. Машината продължаваше да работи без никакви изменения. Роботът стоеше неподвижен, скръстил членестите си ръце на гърдите.
Гризианите се нахраниха и тръгнаха към местата си. Роботът ги следеше със своите зелени лещи. Когато подновиха „работа“, той взе съдината и изчезна там, отдето се бе появил.
Но ето че се случи нещо ужасно. Преди да изчезне, роботът бе минал твърде близо до крайния гризианин вляво и го бе засегнал с металическото си рамо. Гризианинът залитна и се опита да се върне на
