мястото си. Преди да успее обаче, назъбените лостове изхвръкнаха от корпуса на машината и най-близкият от тях го блъсна. Гризианинът се завъртя около себе си. От гръдта му рукна кръв. Той нямаше сили да се върне на мястото си. Закрепи се на крака и без да се смущава от раната, продължи да извършва своите безсмислени движения, като се олюляваше.
— С него е свършено — пошепна ми невидимият Ртъслри.
Назъбеният лост отново изхвръкна навън. Този път зъбците му се впиха в тялото на нещастния гризианин и лостът, изпълнявайки своето въртеливо движение, го преметна няколко пъти във въздуха. Сетне изчезна в металическата коруба заедно с гризианина…
Усетих, че ми прилошава. Хванах Ртъслри за ръката (бяхме станали отново видими) и го потеглих към отвора на кладенеца. На излизане зърнах останалите гризиани. Те все така стояха около металическото чудовище и навели глави, безстрастни и равнодушни, вършеха своята „работа“.
— Стъпете на краката си, Луи Гиле — рече Ртъслри, когато се намерихме под откритото небе сред развалините на града. — Гледайте по-спокойно на Гриз. Тя не си заслужава вашите вълнения.
— Но той умря пред очите ни, Ртъслри!
— Има нещастия в Галактиката, на които никой не може да помогне.
— Аз изчислих вече вероятностите на тоя вид смърт — каза Кил Нери. — Всеки час на всеки сто души един гризианин умира от подобна смърт. Причината е, че у тези същества възприятието не е свързано с мисленето, нито мисленето с действието. Всяко случайно нарушение на тяхната биологична програма ги води до гибел.
— Антените — рече само Ртъслри.
Вях се посъвзел и бях отново способен да задавям въпроси.
— Кои антени, Ртъслри?
— Тези, които видяхте на главите им… Виждате ли, Луи, някога деветте материка на планетата са били населени и са враждували помежду си. Тогава мисълта и действието са били необходими. Но по-късно един от континентите, този, на който се намираме ние с вас, унищожил останалите осем и станал пълен господар на планетата…
— Ртъслри, не ви разбирам. Нима само опасността и войната могат да будят мисълта?
— Не, естествено. Знаете, че ние, превенианите, умеем да мислим и без войни и вражди. Но ние имаме една цел, за която се борим. И макар самият аз да не вярвам в нейната осъществи мост, аз я поддържам, защото тя поддържа живота и духа на Големия дисколет.
— А нима гризианите не са имали някаква цел?
— Навярно да — отвърна уклончиво Ртъслри. — Но тъкмо когато гризианите са почнали да я осъзнават, били са въведени антените и настъпил пълен покой.
— И все пак, обяснете ми, кому е било нужно всичко това? Тоя покой, тези антени?
— След малко ще видите. Качвайте се.
Ние се намирахме вече пред нашия дисколет. Бен Коли и Кил Нери бяха заели местата си. Бен Коли ни кимна и закри люка след нас, а Кил, както винаги, пресмяташе нещо на ум. Той вдигна глава и бълбукна:
— Сел Акл ще роди моята дъщеря точно в момента, в който ние се върнем на Големия диск. Можете да ме поздравите.
Поздравихме го и полетяхме отново над планетата, сега вече на малка височина, тъй че можехме да наблюдаваме отблизо нейната повърхност. Всъщност гледката не се измени. Все същата гола сива равнина, осеяна със скали и с остатъци от селища, все същите сиви превити фигури, които бавно пъплеха в две посоки — към развалините и навън от тях. Известно разнообразие внасяха кръглите черни шахти, зейнали в почвата на континента. Когато запитах за тяхното предназначение, Ртъслри обясни, че това са бойни съоръжения, генератори за космически лъчи, които и сега, по една команда от Великия център, могат да превърнат в прах както всяка планета на едно разстояние от петдесет милиона километра, така и самата Гриз.
— Но нали в тази част на Галактиката няма други планети, Ртъслри?
— Това няма значение — каза Ртъслри.
— А къде се намира Великият център?
— Там отиваме.
За да убия времето, аз се залових да наблюдавам картини от домашния живот на гризианите. Благодарение на едно устройство, което действуваше като рентгенов апарат, ние можехме да виждаме не само повърхността на планетата, но и това, което ставаше на няколко метра под нея. Така, в една от дупките-жилища ние видяхме сцена от брачното всекидневие на гризианите. Тя беше твърде елементарна. Просто гризианинът и гризианката се прибраха в дупката си и като поправиха с бавните си движения антените на главите си, легнаха един до друг на влажната пръст. Те бяха затворили очи (пък и защо ли им бяха очите!) и нещо като усмивка бе застинала на лицата им. После гризианинът внезапно се нахвърли на гризианката (този път рефлексите му работеха по-бързо) и почти веднага се оттегли от нея… В друга от дупките един робот се бе навел над две мръснички, но прелестни бебета и монтираше на главичките им антени, докато родителите им седяха настрана, без да виждат нещо. Аз си помислих, че ние, земляните, често постъпваме като тях и после се чудим, че децата ни оглупяват, преди да пораснат… В една пещера, която изглеждаше комфортна в сравнение с дупките в пръстта, трима гризиани седяха гърбом един към друг и дъвчеха нещо, без да продумат — навярно си правеха компания. Но какво дъвчеха те, дявол да го вземе? На тази планета не видях никакво растение, освен сивата трева, и абсолютно никакво животно: нито пълзящо, нито четвероного, нито летящо. Ртъслри ми каза, че те дъвчели собственото си въображение.
Бен Коли ускори полета ни. Черните шахти под нас се редуваха все по-често и скоро заеха почти цялата повърхност. Сред тях се появи един огромен кратер, няколко пъти по-голям от този на Везувий, но Ртъслри тутакси разсея заблужденията ми, като съобщи, че и този кратер имал изкуствен произход. Дисколетът ни се завъртя над кратера и почна да се спуска надолу.
Кацнахме върху една площадка на хълбока на кратера. Излязохме на площадката и сега видях, че стените на пропастта са гладки и оформени по всички правила на изкуството. Те бяха осеяни с рисунки на гризиани: едни бяха изобразени по време на жътва, в старинни многоцветни носии, подобни на носиите на нашите френски селяни от Шампань; други работеха в светли помещения и от очите им струеше дивна светлина; трети се разхождаха из прекрасни градове; четвърти се съвъкупяваха в прекрасни цветни легла, в зелени горички, в сини езера, чиито води се вълнуваха меко и страстно. И цялата тази красота бе устремена, чрез боите и линиите си към… сивото гризианско небе.
— Така е изглеждала Гриз преди две-три хилядолетия — каза Ртъслри шепнешком. — А сега внимание. Ще се спуснем към геометрическия център на Гриз. Там се помещава Великият център. Нужна е дисциплина и мълчание. Ще говорим само при крайна необходимост, и то само с движение на устните. Няма да се докосваме до нищо, най-малко — до обитателите на Центъра. У тях още съществува връзката между възприятието и действието…
— Но как ще проникнем вътре? — попита Бен Коли. — Доколкото знам, Великият център е изолиран херметически от повърхността на планетата.
— Аз познавам тази техника, Бен Коли… И тъй — продължи Ртъслри — дисколетът остава тук. Ще летим надолу по принципа на антигравитацията. Ще се намираме непрекъснато в изкривено пространство! Има ли въпроси?
Въпроси нямаше. Ртъслри пошари по своята металическа спирала и ние се превърнахме в невидими. Миг след това усетих, че се отделям от площадката и отначало плавно, а след това с все по-голяма скорост политам в сивия мрак надолу. Не се страхувах, защото усещах на рамото си ръката на Ртъслри и чувах дишането на моите спътници. Ние стремително падахме към
Центъра на Гриз.
Падането ни беше твърде продължително. Не бих казал, че беше приятно. След това то се позабави,
