навярно по естествени причини, тъй като все по-голяма част от масата на планетата оставаше над нас. (Не ми се сърдете за това научно обяснение. То ми хрумна в момента и не претендира за изчерпателност.) После в мрака, който ни заобикаляше, можах да различа една гигантска кръгла плоча, която преграждаше пътя ни надолу. Помислих, че сме пристигнали, но това не беше тъй. Плочата се разцепи на две равни половини, които се отдръпнаха встрани, и ние минахме безпрепятствено през широката цепнатина. Можах да забележа, че плочата бе дебела повече от километър. Сетне тя се затвори над главите ни.
Не настъпи мрак, какъвто очаквах да настъпи. Напротив, по стените на гигантската шахта бяха разположени кръгли отвори, от които струеше мека бяла светлина. През отворите се виждаха някакви дълги галерии, напълно осветени, но съвършено пусти… Пред нас се разтвори втора бронирана плоча. Летяхме твърде дълго, гледката не се измени. След седмата плоча чух шепота на Ртъслри:
— Внимание, приятели! Последните два кръга са населени.
Най-сетне! Осмата плоча ни пропусна и нашето падане стана по-бавно. В осветените галерии тук се мяркаха някакви фигури, облечени в дълги бели дрехи. Те се движеха назад и напред съвършено безшумно и с голямо достойнство.
— Тук обитават полувисшите сановници на Великия център — пошушна ми Ртъслри.
Но и тук не спряхме. След дълго падане, по-дълго, отколкото във всеки от предишните осем кръга, пред нас се откри деветият. Бялата светлина тук беше по-силна и въздухът по-топъл. Лъхна ме някакъв аромат — не помня вече какъв точно, — но твърде приятен за обонянието. Впрочем всеки няколко минути ароматът променяше вида и интензивността си и това беше напълно разумно, понеже носът, както е известно, лесно свиква с една определена миризма и престава да я усеща. Също тъй, както мозъкът свиква с глупостите, които слуша, и ако не бъдат нарушени от някоя свястна дума, бързо се атрофира…
В деветия кръг имаше един единствен отвор и ние спряхме пред него. От двете страни на входа в галерията стояха двама гризиани в тежки металически доспехи. Върху блестящите им шлемове бе изобразена звезда с безброй лъчи — Голямата Жълта звезда на Гриз. В ръцете си те държаха неподвижно лъскави металически тръбички, навярно някакво оръжие, защото позата и лицата им имаха твърде застрашителен вид. При това стойката им бе изправена, главите — вирнати и те почти по нищо не приличаха на своите събратя от повърхността на планетата. Освен по тъпия израз на очите… За какво бяха тия стражи тук, след деветкилометровите бронирани плочи над главите им, един господ знае. По-късно научих от Ртъслри, че просто такава била традицията в тоя подземен свят.
И тъй, ние се намирахме в сърцето на планетата.
Стъпихме в осветената галерия и се промъкнахме между двамата гризиани в доспехите. Те дори не трепнаха. Наистина ние бяхме невидими, но когато четирима души минават край тебе, трябва да си кретен, за да не го почувствуваш. За щастие предположението ми се оказа вярно и ние си минахме без никакво произшествие.
Галерията беше доста висока и просторна, облицована с някакъв светещ минерал и приличаше повече на един коридор в двореца Версай, отколкото на подземен ход. След известно време тя се раздели на две и ние, побутвани от Ртъслри, завихме в дясното отклонение.
Тук за първи път видяхме отблизо висшите сановници на Гриз. Това бяха гризиани, високи почти колкото нас, в дълги бели дрехи, които стигаха до петите им, и с бел папки в ръцете. Те вървяха из коридора, чийто край не се виждаше, понеже завиваше непрекъснато вдясно, разминаваха се с леки поклони и имаха загрижения делови израз на нормални същества. На главите си носеха нещо като бели тиари с изображението на Голямата Жълта отпред. Изпод тиарите им се спускаха по две плитки коси, също дълги до петите. Според тълкуванието на Ртъслри, гризианските плитки били символ на благочестие и верноподаничество, понеже предоставяли възможност на по-горните санове да ги дърпат, когато си пожелаят, и по този начин да поддържат необходимата йерархия.
Усетих докосването на Ртъслри. Тръгнахме след един от сановниците. Сановникът пристъпваше бавно, почти толкова бавно, колкото и нещастните гризиани от повърхността на планетата, но държеше изправени главата и гърба си — макар в последния да се чувствуваше една постоянна готовност да се превие. От време на време той поздравяваше колегите си също като превенианите, тоест вдигаше ръка с дланта навън пред гърдите си, но само едната ръка, тъй като другата бе заета с папката. В същото време очите му се устремяваха благочестиво към тавана.
Но ето че сановникът бутна една врата и влезе в едно кръгло помещение. Вмъкнахме се и ние. В помещението имаше няколко предмета с необичайна форма, но аз веднага определих кое е леглото, кое — масата и кое — работният кът с бюрото и мекия стол зад него. Очевидно сановникът тук живееше и тук работеше. Стените на помещението бяха съвършено голи, ако не се смята един голям барелеф на стената зад бюрото. Барелефът изобразяваше някакво същество или божество, в седящо положение, дебело, едроглаво, с едно единствено дясно око и с четири чифта ръце. Ръцете му бяха ненормално дълги, главата му — буцеста, сякаш деформирана от мисловна енергия, тялото му късо и като че напомпано — изобщо то напомняше с нещо индуския бог Шива, само че бе много по-безобразно.
Докато се заплесвах по барелефа, сановникът бе седнал зад бюрото си и бе разтворил папката. Приближих го тихо. Надникнах над рамото му, за да видя какво има в папката и едва не изтървах едно гръмко „мерд“: в папката нямаше нищо. Очаквах, че сановникът ще сложи нещо в нея, но и това не стана. Просто той седеше подпрял глава и внимателно се вглеждаше в нея, сякаш я изучаваше. Той потъркваше чело, въздишаше през носа си, поклащаше дълбокомислено глава.
Това продължи близо половин час. После сановникът стана, затвори папката, взе я под мишница и излезе в коридора. Ние го последвахме. Той стигна до една врата, в съседство с неговата, плесна я леко с края на дългите си плитки и вратата сама се отвори… Новото помещение, в което влязохме, не се отличаваше по нищо от предишното, освен с това, че беше малко по-широко; барелефът над съответното бюро имаше също по-големи размери. Зад бюрото седеше друг сановник в същите одеяния и със същия израз на лицето, като нашия и аз за миг се попитах как ли тези същества се разпознават един другиго. Нашият гризианин отиде до бюрото и разтвори бялата папка върху него, като остана почтително приведен, а седналият се вдълбочи в разглеждането й.
Той дълго се взираше в папката. Внимателно очисти една прашинка от корицата й и с недоволен вид я бутна настрана. После кимна към вратата. Нашият сановник прибра папката си и заднешком се оттегли в коридора. Там той отново се запъти отново към собствената си врата.
Вече ме хващаха дяволите, защото помислих, че отново ще го последваме, но види се това не бе нужно. Усетих едно побутване в гърба и ние продължихме пътя си из завиващия вдясно коридор. Сега движението бе много по-интензивно. Трябваше да правим невероятни усилия, да проявим чудеса от ловкост, за да избегнем някое сблъскване със загрижената тълпа сановници, понеже те всички вървяха с очи, отправени към тавана. Тук именно аз сторих една груба грешка. Измъчван от любопитството да узная от какво са направени тези странни същества и като се надявах на своята невидимост, аз протегнах малкия си пръст и докоснах широкия бял ръкав на един от минаващите. Докосването бе толкова леко, че нито едно живо същество не би го усетило. Какво бе обаче изумлението ми, когато сановникът се спря, свали поглед от тавана и лицето му се изкриви от ужас, Той издаде кратък вик.
Тутакси подът под нас се разтърси от оглушителен рев. Сановниците хукнаха из коридора, въпреки забавените си рефлекси. Аз бях съборен на пода от ръката на Ртъслри. Същата ръка притисна главата ми към пода, тъй че едва не ми сплеска носа.
И тъкмо навреме. От двете срещуположни стени на коридора изхвръкнаха по един сноп дълги тънки игли, които промушиха цялото пространство над главата ми, от пода до тавана и се срещнаха по средата. Неколцина сановници, заедно с този, когото бях докоснал, бяха пронизани от иглите и мигновено умъртвени. Иглите се скриха.
— Станете! Бързо! — чух злия шепот на Ртъслри.
Той и Бен Коли от другата ми страна, а може да беше и Кил Нери, ме хванаха за ръцете и ме помъкнаха бегом, докато стигнахме до една извивка на галерията, отдето можеше без опасност за живота да се наблюдава местопроизшествието.
Движението в галерията бе спряло. Сановниците гризиани вече не гледаха в тавана, а там, дето гледахме и ние. Отнякъде се появиха няколко бързи роботи. На главите си те имаха фуражки, а в ръцете си — къси палки. Те се спряха над мъртвите сановници, дълго ги оглеждаха от всички страни, като ги обръщаха ту по гръб, ту по корем и претърсваха дрехите им. Но не намериха нищо. Отвориха дори черепите
