вкарваше невидими голове на въображаем противник (с добри фалцови удари), градеше въздушни замъци, като се покланяше на овациите на въображаема публика, а след това ги събаряше с един ритник в основата, отразяваше боксови удари, забиваше стрели в гърба, скимтеше от удоволствие, ръмжеше, пищеше, мъркаше, врякаше, пееше, клокочеше и т.н. — изобщо това бе една пантомима, един великолепен танц- гротеска, какъвто не бях виждал и в най-реномираните френски вариетета.
Наблюдавах възхитен сцената. Ртъслри ми пошушна:
— Отживяла тренировка. Едно време, когато са били повече и са зависели от избирателите, тя им е била много необходима.
Между това Гризьорът приключи своя танц, тупна се по голия корем и отиде при спящия си колега, та го разбута. Онзи почна да се разхожда в ролята на подчаси. Сдалият дежурството легна на дивана и заспа.
Очевидно тук нямаше какво повече да се гледа. Ръката на Ртъслри ме побутна към вратата, но аз го спрях.
— Ртъслри, вие казахте, че са само трима. Отде се вземат тогава? Нямат ли жени, деца…
— Те са безполови, Луи. Те се страхуват, че някой контакт с гризианка може да даде поколение, лишено от техните качества.
— Но кой ги ражда тях самите?
— Никой. Те се самозараждат.
— Има си хас! Това е опровергано…
— Не е опровергано. Въздухът в това подземие съдържа параноични и шизофренични изпарения, които веднъж на сто години, колкото трае животът на Гризьорите, се синтезират и ги възпроизвеждат. Същото важи и за сановниците.
— Каква техника — рекох аз.
Да, казах си на ум, тук еволюцията явно върви по други пътища. У нас в Европа такива чудеса са просто немислими: у нас параноиците си се раждат от нормални майки… Но веднага се сетих, че един век преди моето отвличане от превенианите в съседната ни Нибелунгия се бяха появили внезапно и наведнъж няколко милиона параноици, които, възглавявани от един Главен Параноик, едва не бяха завладели света. Отде се бяха взели те? Нима се бяха самозародили от въздуха? Дявол знае! Във всеки случай трябваше да внимавам в заключенията си.
Уффф! Вдъхнах с удоволствие сивия въздух на повърхността на Гриз, дето след дълъг полет нагоре, през деветте бронирани плочи, се намерихме най-сетне. Настанихме се в нашия малък дисколет и той ни отнесе по-далеч от кратера. Слязохме да се поразтъпчем и да смелим впечатленията си от Великия Център.
Всъщност нямаше какво да смиламе. Всичко ми беше ясно, освен едно: как е могла тая планета да стигне дотам, докъдето бе стигнала — няколко милиона полуумни същества на повърхността й и няколко стотин луди в нейния център.
Стана ми тъжно. Край нас продължаваха да влачат подгънати нозе сивите гризиани, с техните наведени глави и антени на теметата, запътили се към своите безцелни цели.
— Дявол да го вземе — казах на френски. — Как търпят това тия нещастници. Как не са се сетили досега да извъртят една революция поне?
— Там е работата, че те не са нещастни, землянино.
— Какво говорите, уважаеми Ртъслри?
— Разбира се, че не са. Какво е всъщност щастието, освен една субективна оценка за пълнота на живота? Освен задоволяване на желанията и потребностите?
— Нима говорите за тези голи, треперещи, мръсни, полуумни гризиани? Ртъслри!
— Искате ли да видите в какъв свят живеят те?
— Но аз вече видях.
Бен Коли и Кил Нери бълбукнаха едновременно. Ртъслри, без да каже нито дума, препречи пътя на един от гризиалите и най-безцеремонно измъкна малката антена от темето му.
Ефектът бе удивителен.
Гризианинът се спря и вдигна глава. Обърна я наляво, после надясно и даже ми се стори, че този път ни видя, но не задържа поглед върху нас. Той огледа с известно учудване сивата равнина, голите скали наблизо, от чиито пещери излизаха негови съпланетници и най-сетне — себе си. В очите му проблесна нещо като разум. Но този проблясък веднага се замени с безумен ужас — същия ужас, който бях видял в очите на сановника, докоснат от малкия ми пръст. Сега обаче не последва никаква тревога. Просто гризианинът се запъти към най-близката шахта за генератори на космически лъчи и се хвърли в нея с главата надолу.
— Ртъслри, как можахте! — извиках, като забравих всякаква предпазливост.
— Нямах друг начин да ви услужа — отвърна хладно Ртъслри.
Той се приближи и докато се усетя, спокойно почна да прикрепя антената на моето теме, като я привързваше към косите ми…
Какъв чуден син въздух, какво великолепно жълто слънце, какво светло златисто небе! Над главата ми бе разперило клони едно дивно дърво със синкавозелени перести листа, а между листата като малки слънца светеха едри оранжеви плодове.
Стоях на малък хълм. Под хълма се простираше дивен парк: сенчести алеи, оградени от едри цветя и храсти, зелени поляни, малки горички, от които се носеха птичи трели, разкошни фонтани, пред които фонтаните на Рим, на Сан Суси и на Петерхоф биха изглеждали бездарни играчки. Из алеите се разхождаха прегърнати млади хора — те напомняха превенианите по своята красота и свобода на движенията; разхождаха се усмихнати, розовобузи старци и старици, гонеха се деца. В далечината, отвъд парка, се издигаха белите кръгли сгради на един голям град и от покривите им като сребърни и златни птици излитаха блестящи дисколета, които се отправяха по своите небесни пътища…
Съзнавах, че това бе само сън или мираж и все пак не бе нито сън, нито мираж. Усещах твърде остро миризмата на цветята, чувах гласове, които, колкото и странно да е, говореха на превениански. Нещо повече — имах чувството, че аз самият съм част от тази реалност: като откъснах един лист от дървото над главата си и сдъвках крайчеца му, усетих горчив вкус.
Аз чаках някого под дървото на хълма и този някой се зададе насреща ми в същия миг, в който помислих за него. Беше Роз Дюбоа, моята колежка от „Абе Сиейес“, същата, която намираше, че бръчките на лицето много ми отиват. Тя тичаше и размахваше над главата си вестник „Виктоар“, но изглежда силите не й стигнаха да дотича при мен, защото се спря и извика: „Луи, приятелю! Блестяща рецензия за «История на следващия век». Предлагат ви за член на Академията!“ Обхвана ме луда радост. Никога в живота си не съм се чувствувал по-щастлив. Спуснах се към колежката да я прегърна, разбира се, само от благодарност за хубавата вест. Но някой ме хвана твърде грубо за рамото. Почувствувах болезнено дръпване в косите си, извиках и…
И се намерих отново върху Гриз. Бях застанал на самия край на шахтата, дето се бе хвърлил преди малко гризианинът. Бен Коли и Кил Нери ме държаха за раменете. Ртъслри ми показваше антената и бълбукаше с гърлото си.
— Какво преживяхте, Луи? — попита той. — Така се юрнахте насам, че ако не бяхме ви изпреварили, щяхте да полетите в дупката.
Нямах сили да му отговоря. Контрастът между преживяното и това, което ме заобикаляше, беше толкова силен, че загубих съзнание.
Да загубиш съзнание е твърде удобно нещо, когато трябва да обясниш на жена си точно с кои приятели си прекарал вечерта и какво сте си говорили. Още по-удобно е, когато ти е необходимо да прескочиш някои излишни подробности в собствения си разказ.
Така че аз дойдох на себе си вече в малкия дисколет, който летеше стремглаво към Големия. Лежах на мекото силово легло зад гърба на Бен Коли. Полуизвърнал назад русата си глава, той приказваше с
