Ртъслри.
— Този сън му е нужен — казваше той. — За неговите землянски нерви сътресението беше прекалено… Трябваше да го предвидим.
— Напротив — отвърна Ртъслри. — Нужен му бе тъкмо тоя шок. Той трябва да добие една по-голяма резистентност, ако искаме Експеримента да даде известни резултати. Още повече, че съвсем не се знае какво ще намери на Земята…
Като забелязаха, че съм отворил очи, двамата млъкнаха. За да ги спася от неудобното положение, аз ги уверих, че не съм чул нищо, а след това запитах каква беше онази прекрасна гледка, която видях на Гриз с антена на главата.
Ртъслри обясни, че това били просто картини от миналото на Гриз, от времето на нейния разцвет. Те се проектирали от един автоматичен видеоцентър направо в мозъците на гризианите.
— Но същевременно аз бях някъде в околностите на Париж, видях даже една моя позната…
— Една особеност на гризианската предавателна техника — сви рамене Ртъслри. — Онова, което вижда и чува всеки гризианин с антена на темето представлява винаги такава комбинация от изображения на миналото, която отговаря на неговите наклонности и желания. Въображението на всеки индивид, колкото и бедно да е, допълва и изменя уловените образи.
— И всеки вижда поради това все едни и същи картини?
— Напротив. Илюзорният свят, в който живеят гризианите, непрекъснато се мени и прогресира — появяват се нови градове, нови паркове, броят на удоволствията расте. Регресират само мозъците и реалността.
Това беше ужасно. Но аз се оправих бързо от шока и станах от леглото. Бен Коли, Кил Нери и Ртъслри стояха прави и се взираха мълчаливо в екрана на дисколета: там сияеше дългоцветната Гриз. Един голям пъстър балон в черната пустота на пространството, една тънка шарена обвивка, която скриваше разрухата, духовния мрак, сивата смърт…
Няколко минути по-късно
Ние се завърнахме на Големия дисколет.
Няма да ви описвам радостта си от новата ми среща с Йер Коли и с приятелите-превениани. Посрещнаха ме техните умни, прекрасни лица, техните приветливо вдигнати ръце, мъдрите очи на Бан Имаян… Спуснах се към Йер Коли и я прегърнах пред всички.
Йер вече нямаше корем, а аз имах син. За съжаление, дълго време не можах да го видя, понеже трябваше да лежа в една специална камера в Дома на Разума, под наблюдението и грижите на Бен Коли. Трябвало, както каза Бен Коли, да се дооправя от шока, от една страна, а, от друга — да ми бъде фиксирана паметта. Аз малко се обидих и тутакси поисках обяснения. Бяха ми дадени. Фиксирането на паметта било необходимо, тъй като тя била у всички живи същества нещо слабо и неустойчиво по принцип. Когато възразих, че никога няма да забравя гледките на Гриз и дори ще ги сънувам най-малко три пъти седмично, Бен Коли се съгласи с мен:
— Важно е да се запомнят подробностите, Луи, не само общата картина. Подробностите са, които импулсират волята… Случвало ли ти се е да преживееш опасност за живота си?
Напрегнах паметта си. Май, че да. Веднъж, както си вървяхме с моя приятел Марк Жалу из алеите на Монпарнаските гробища и, като се надявахме на дискретността на мъртвите, пускахме неприлични думи по адрес на председателя на френската академия, който същия ден бе награден със званието на Почетния полицейски легион заради особени заслуги — изведнъж чухме далечни полицейски свирки. Свирките пищяха някъде към Лионската гара. Но ние с Марк безпогрешно разбрахме, че се отнасят до нас, понеже си спомнихме, че напоследък в ушите на всеки покойник се монтираха микрофони, така че гробищата бяха превърнати в отлична приемателно-предавателна станция. Ослушахме се. Свирките се приближаваха, заедно с трясъка на стотици мотоциклети. Нямаше съмнение, че бяхме засечени. Плюхме си на петите. Високият зид на гробищата ни се стори детска играчка и след малко се намерихме сред тълпата на Университетския квартал, дето микрофоните не можеха да виреят, защото веднага се спукваха от викове и ругатни на всички земни езици… Впрочем там ли се отзовахме или прескочихме Сена и се спряхме чак на Плас дьо л’Опера, не помнех добре.
— Ето, виждаш ли — кимна Бен Коли. — Не си спомняш. А какво по-силно преживяване от една заплаха за живота? И не е ли много от разказаното плод на твоите размишления върху историята на следващия век? Късата памет не е само недостатък на разума, тя е обществено зло, Луи. За гризианите например тя е била пагубна. Всяко ново поколение е забравяло бързо нещастията от предишния цикъл, поради което циклите многократно са се повтаряли. Измененията на формата не са предизвиквали изменения на същината, еволюцията постепенно се е превърнала в една илюзия, докато най-сетне, посредством антените, била пренесена напълно в света на виденията.
Неговите твърдения бяха чиста метафизика, но аз не можах да му възразя, понеже той прикачи един апарат към ушите и устата ми. Впрочем аз сега съм благодарен на превенианите за фиксирането на паметта ми — инак едва ли бих си спомнял за преживяното в Космоса така ясно.
Между другото узнах, пак от Бен Коли, че моята неразумна постъпка във Великия Център на Гриз (докосването на Сановника) имала последици много по-сериозни от тези, на които бях свидетел. Тя била доловена с известно закъснение наистина, тоест едва след нашето излитане в космоса, от един полуръждясал робот, който пребивавал вече в склада за отпадъци; роботът успял някак да предаде своята информация на механичния Мозък на Центъра, който пък от своя страна веднага помръднал един от клавишите под неподвижните пръсти на дежурния Гризьор. (Това не било първият случай, когато клавишите управлявали Гризьорите, вместо обратното.) Гризьорът се пробудил за миг от летаргията си и посегнал да натисне клавиша на генераторите за космически лъчи, които биха превърнали в облаче космическия прах както Голямата Жълта, така и самата Гриз, а може би и нашия Голям дисколет. Само някакво незначително запушване на дясната мозъчна артерия му попречило да изпълни намеренията си. Все пак той се допитал до другите двама Гризьори. Другите двама се отнесли за съвет към сановниците, които от своя страна пъхнали въпроса в своите бели папки за проучване и така историята заглъхнала. Това, каза Бен Коли, е единственият случай в историята на Космоса, когато бюрокрацията е услужила на живота.
Не знам колко време ми фиксираха паметта. По-голямата част от сеансите ставаха по време на сън, а сънят ми беше дълбок и продължителен. Във всеки случай, когато излязох от камерата и видях за пръв път сина си, той вече говореше напълно свързано и ходеше сам в солариума-едукатор, дето растеше новото поколение превенианчета.
Очарователно хлапе беше моят син. Имаше черните коси на майка си и растеше неимоверно бързо като всеки превенианин, но в останалото се бе метнал на мене: зелени очи, дълъг любопитен френски нос, трудно се поддаваше на възпитание. Последното обстоятелство накара Висшият Съвет да го остави при нас с Йер Коли, вместо да го помести завинаги в едукатора, както останалите деца. В едукатора, разбира се, той ходеше всеки ден, но привечер се прибираше в къщи и ние с Йер допълвахме възпитанието му с домашни средства.
Кръстихме го Кил, на нашият приятел Кил Нери, тъй че цялото му име беше Кил Луи Гиле. Кил Нери и Сел Акл пък кръстиха дъщеря си на мене с името Луизет и по този начин френските имена проникнаха в космоса. Към края на моето пътешествие на Големия космолет имаше вече неколцина Жановци, една Мари, една Жозет, трима Кола и един Пиер. Тъй че, ако някога някой французин отново попадне на дисколета, той ще се намери между свои, а Франция ще може да претендира за право на собственост върху Галактиката — една патриотична заслуга, която аз се осмелявам да припиша на себе си.
Казах, че Кил Гиле трудно се поддава на възпитание, но това не значи, че беше тъп или недоразвит. Напротив. На четвъртата си година той вече спореше с майка си по въпросите на интергалактичната релативност на времето и пространството; той доказваше, че сходството на явленията водело до анихилация на тези две главни форми на битието и поради това бащината му професия губела всякакво значение — една мисъл, която, спомням си, достави голямо удоволствие на Ртъслри… Всъщност трудностите
