посъветва ни той. — От кой край на планетата сте?
— От горния — отвърна всезнаещият Ртъслри. — От Йъ Уа.
— О, разбирам. Там е малко по-хладничко. Но тук вие трябва да свикнете да се усмихвате. На първо време, докато усвоите нашите столични нрави, сложете си на дрехите по един надпис, че сте от Йъ Уа. Това ще ви спести излишни обяснения пред кибер-доорите.
— Благодаря — каза Ртъслри.
Фелиситанинът ни изпрати с дълга очарователна усмивка. Побързахме да окачим на гърдите си, до кафявия кръг със светкавицата, по един надпис „Йъ Уа“.
— Ртъслри — каза Лала Ки, — този абориген на два пъти спомена за някакви кибер-доори. Какво представляват те?
— А, ще ги видите. Обикновени кибери, които поддържат реда и доброто настроение на планетата. Поради един стар предразсъдък, органичното население тук избягва тази професия. Тя е поверена на машини, които умеят да мислят само в рамките на своята длъжност.
— Но при тях ни изпращаха за поправка на зъбите. Нима са и зъболекари? — попитах аз.
— По съвместителство — отвърна както винаги кратко Ртъслри. — Да вървим, прочее.
Излязохме на една от улиците на Фелисите, широка и права, както всички улици тук. Тази улица нямаше тротоари, цялото й платно се използуваше от пешеходците — и аз още веднъж се възхитих от разума на ергонците. Те се движеха по двете посоки чинно и мълчаливо, озарени от своите вечни усмивки. Движеха се бавно, не толкова бавно, колкото гризианите, но все пак… и аз отдадох това на тяхното вродено чувство за достойнство. Що се отнася до превозните им средства, те летяха безшумно на различни височини над улицата и над покривите, но винаги в строго прави линии. Когато трябваше да завият, те спираха във въздуха, завъртаха се около оста си колкото трябваше и поемаха нужното им направление. Те имаха формата на малки прозрачни кубове по за пет-шест души, или на големи прозрачни ковчези — за по-широка публика. Изобщо тук всичко беше прозрачно и в строги геометрични форми, освен самите ергонци.
Не, братя земляни, такъв чудесен ред и дисциплина вие не сте срещали, уверен съм, даже в градовете на Нибелунгия. Аз не видях нито един фелиситанин да настигне някого или да го блъсне, а Ртъслри каза, че това се отнасяло до всички ергонци. Когато изразих учудването си, Ртъслри добави:
— Погледнете в краката си, Луи.
Погледнах. Е, дявол да го вземе! Заплеснат по хвърчащите машини и усмивките, не бях забелязал, че цялото жълто платно на улицата бе прорязано от широки и прави кафяви ивици, по които стъпваха фелиситаните. Ние самите вървяхме по една такава ивица. Открих още, че фелиситаните се движат на разстояние три метра един след друг и два метра лакът от лакът и никога не нарушават тези дистанции. Когато искаха да сменят посоката на някой кръстопът, те постъпваха като превозните средства — спираха се, обръщаха се полукръгом наляво или надясно и продължаваха пътя си. Ако пък искаха да се върнат, изчакваха незаето пространство от шест метра на съседната кафява ивица, прекрачваха там и също с полукръгом поемаха обратната посока. При това те всички бяха облечени еднакво — мъже, жени, деца — което усилваше още повече ефекта от тази чудна дисциплина.
Разбира се, ергонците бяха живи същества. Случваше се някой от тях да залитне и да изскочи от кафявата си пътека — поради завиване на свят или поради натежаване на главата от някоя случайна мисъл. Тутакси пешеходците по цялата пътека се спираха и чакаха търпеливо, докато се появяха един или неколцина кибер-доори. Тези чудесни почти мислещи машини, не по-големи от един английски пудел, снабдени с по осем членести металически крайници и със зелени видеолещи по всички части на тялото, включително и на задника, притичваха бързо, грабваха залитналия ергонец и деликатно го въдворяваха на пътеката му. После те изчезваха, а въдвореният продължаваше пътя си в същия ритъм. Само че известно време той се кланяше наляво и надясно и повтаряше:
— Ео аиие! Ая Доор Иаео ъя иииии! (Простете ми, сбърках. Ако това се повтори, да ме прокълне самият Супердоор!).
— Какво чувство за гражданска отговорност — възкликна Лала Ки, която вървеше на три метра пред мене.
— О, какво още Има да видите! — обеща Ртъслри, който вървеше на три метра след мене. — Кръгом надясно, Луи.
Ние с Лала Ки изпълнихме командата и след малко заедно с Ртъслри се спряхме пред една от прозрачните сгради на Фелисите.
— Къде отиваме, Ртъслри — сетих се да попитам аз.
— При един приятел.
— Нима тук имате приятели?
Ртъслри само ми посочи вратата на сградата.
Стъпихме на едно квадратно преддверие, нещо невидимо ни издигна до осмия етаж, от което заключих, че в техническо отношение ергонците също стоят далеч над нас земляните и след малко се намерихме в жилището на двама сравнително млади ергонци, мъж и жена. Мъжът ни бе представен от Ртъслри като Юй Оа, главен библиотекар в Пантеона на интелохахохите (какво ли пък значеше това?); жена му, мадам Оа, работеше като програмистка в един завод за кибер-доори. Двамата ни посрещнаха с радушни ергонски усмивки, наистина не толкова широки както у нормалните ергонци и дори малко печални, както ми се стори.
— Ртъслри, не ви очаквахме — каза Юй Оа спокойно, сякаш досега ги бе разделяло не пространството на Галактиката, а само една-две улици на Фелисите. — Откъде идвате?
— От Земята.
Юй Оа явно не разбра нищо, но когато Ртъслри му даде кратките координати на Слънчевата система, той си припомни:
— Ах, да, оня апендикс на Галактиката, както го нарекохте миналия път. Намерихте ли нещо там?
Ртъслри ме посочи и намекна при това, че съм бил типичен тип на землянин. Аз се поклоних. Юй Оа дойде на себе си.
— О — каза той на своя пеещ език. — И какво толкова ви привлече на нашата планета, мосю Гиле?
Какво можех да му отговоря? Че просто други ме привлякоха тук и ме насадиха на планетата? Това би било неучтиво. На помощ ми дойде Ртъслри:
— Мосю Гиле би желал да се запознае с живота на Ергон. Но имайте предвид, Юй Оа, че разполагаме с малко време.
— Доколкото знам, вие разполагате с хилядолетия, Ртъслри — учуди се Юй Оа.
— Да, но не знаем с колко време разполага Земята.
— В такъв случай ще ви покажем само най-интересното — обърна се към мен Юй Оа с любезна усмивка. — Но най-напред да похапнем.
Докато сядахме на трапезата в единствената стая на съпрузите Оа, успях да забележа, че това прозрачно отвън жилище е всъщност много уютно, понеже отвътре навън нищо не се виждаше. Учудих се все пак, тъй като би трябвало да бъде обратното — да се вижда отвътре и да не се вижда отвън. Домакинята забеляза моето недоумение.
— У нас, на Ергон, мосю Гиле, още не всичко се чува, но всичко се вижда. У нас се смята за неморално, ако това, което вършите, не се вижда от улицата, от съседните прозорци или поне от наблюдателната кула на най-близкото кибер-доорство.
Въздухът на Ергон ни бе подействувал добре на стомашните жлези и ние побързахме да се смълчим около трапезата. Мадам Оа ни поднесе по едно ястие и по една чаша с някаква жълта течност.
— Много е полезно — каза Мадам Оа, като вдигна чашата си и се чукна с нас. — За вас, мосю Гиле. За вас, Лала Ки. С уважаемия Ртъслри вече се познаваме…
Всички глътнахме по малко от питието. То имаше приятния вкус на боза, подправена с кълцани тухли. Лала Ки веднага попита къде се намира банята. Докато я чакахме да се върне, мадам Оа ни препоръча менюто:
— Яжте спокойно и без страх, скъпи гости. Днес е петия ден от декадата и следователно ястието, което
