е пред вас, е нашето пентаблюдо. Вкусете го.
Вкусих го. Огледах се. Ртъслри вече поглъщаше лъжица след лъжица и кимаше удовлетворено. Тези превениани наистина имаха желязна воля. Или железни стомаси. Като забеляза моето колебание, Юй Оа също сръбна и каза възторжено:
— Чудесна каша, мосю Гиле, не намирате ли? Да благодарим на Голямото Доорство, което ни сподоби с нея. Сега ние знаем какво ядем всеки ден от декадата… А какво беше по-рано? Ужасен хаос! Всеки си готвеше каквото му скимне и както му скимне. И в резултат — всякакви стомашни разстройства, душевни аномалии, невероятна бъркотия по улиците: не можеше да се мине от клекнали и разкайващи се граждани. А сега? Всеки вече знае какво ще яде следващия ден и най-важното — как ще се яде… Между впрочем утре ни чака по цяла полска мишка, добре препечена, забележете, и гарнирана със сода бикарбонат за улесняване… О, не мислете, че това са обикновени полски мишки. Не, това са синтетични животинчета, които ние специално произвеждаме за сексаблюдото.
Потънал в тоя поток от думи, аз не усетих как изгълтах кашата. Когато запитах от какво е направена, Юй Оа разшири усмивката си:
— От костен мозък на синтетични бръмбари. Обаче утре, мосю Гиле…
Изтичах по следите на Лала Ки. Тя тъкмо излизаше от банята. Собствено, не от банята, а от клозета, но при дадените обстоятелства това беше извинително.
Така се запознах с ергонската кухня. Всеки ергонски ден ни поднасяше в това отношение нови изненади. Общо качество на всички тези ястия беше, че те си приличаха по цвят, но затова пък нямаха вкус и мирис.
— И още нещо — продължаваше неумолимо Юй Оа. — Преди епохата на Доорството ние се хранехме с месо. Но, позволете, какво значеше това? То значеше, че ние, ергонците, стихийно се стремяхме да привършим нашите стада. Моля ви се! Ако изядяхме стадата, с какво бихме могли да се похвалим пред Ни Хил? Как бихме си прекарвали почивните дни, лишени от песента на звънците? Сега разбирате ли защо бе въведено декадно меню за оха-хохите?
Не разбирах това, но кимнах от учтивост. Лала Ки, която вече се бе оправила от питието, се намеси в разговора:
— Юй Оа, извинете, но не всичко ни е понятно във вашите обяснения. Какво представлява Доорството? Кои са охахохите? Кой е този Ни Хил?
Юй Оа и мадам Оа се разсмяха.
— Ни Хил е планета, уважаема Лала Ки. Една злодейска планета, която ни кара да сме постоянно нащрек. От Ергон тя не се вижда, наистина, макар да се върти около същите две оранжеви слънца, около които се въртим и ние. Но това не ни пречи да я наблюдаваме и да разкриваме козните й посредством нашия видеофоноцентър, както ще се убедите сама след малко… А доорите и охахохите са двете основни съсловия на Ергон. Всичко, което изисква физически усилия, поддържащи живота на планетата, се извършва от охахохите. Те са равни помежду си и се ползуват с онези задължения, които им отпуска доорството. Всичко, което засяга пък съдбата на Ергон, се решава от доорите. Последните не са равни помежду си. Те се делят на степени и подстепени, които постепенно се възкачват към ранга на Супердоора, който от своя страна никъде не се възкачва, понеже стои на самия връх.
— Вие към кое съсловие принадлежите, Юй Оа?
— Към интелохахохите. Това е едно много странно съсловие, по-скоро подсъсловие. То има задълженията на охахохите, но не прилага физически усилия. То се занимава с умствени работи, но не принадлежи към Доорството.
— Да — каза Ртъслри и бълбукна. — Има такива явления в природата. — Той внезапно се огледа. — Не говорим ли твърде високо, Юй Оа?
Юй Оа се разсмя щастливо:
— Никак, Ртъслри. И трите мембрани са повредени.
— Какви мембрани? — попитах аз.
— Юй има предвид трите бели стени.
Наистина стаята имаше три бели стени и една четвърта, боядисана в синкав цвят. Тъкмо щях да попитам за какво служи синкавата, когато тя светна и забръмча леко. Мадам Оа кимна усмихнато:
— Точно навреме. Предстои ни ежевечерното седемчасово видеоудоволствие, скъпи гости.
Синкавата стена на стаята, както се досещате, братя земляни, се оказа обикновен видеоекран. Няма да ви го описвам подробно, тъй като това вече е направил същият американец Бредбъри, за когото споменах на едно място.
Бяхме привършили вечерята. Масата, заедно с паниците и всичко останало, изчезна някъде и ние устремихме очи във видеоекрана.
Най-напред се чуха силни фанфароидни звуци. Те извираха сякаш от розовата мъгла на екрана, която се кълбеше и святкаше, докато от нея бавно и величествено изплува образът на един ергонец в цял ръст. Той беше в стандартния атлазен полупанталон, пристегнат на коленете със златна верижка, в бели чорапи и пантофки, както всички ергонци, които бях видял досега. Само кафявият кръг със златна светкавица на блузата му беше по-голям и стигаше до пъпа му. Лицето му бе добродушно и властно. Ергонецът имаше буйна златиста коса и една добре гледана брадавица на дясната буза.
— Супердоорът — пошепна Юй Оа, без да си движи устните. — Правете каквото правя аз, защото той ни вижда, както го виждаме ние с вас.
— Но нали във всеки дом има видеоекран? — запитах по същия начин.
— Разбира се.
— Тогава как може да вижда едновременно толкова милиона ергонци?
— О, това е една особеност на Доорството. Наследствено качество.
И Юй Оа се усмихна с цялото си лице към екрана. Аз направих същото. Не знам какво им беше на горките превениани, които не можеха да се усмихват.
Между това Супердоорът също се усмихваше и усмивката му, отправена към нас лично, ставаше все по-широка, докато стигна до ушите му — нещо, което едва ли би могъл да постигне даже един американски президент. В същото време той имаше вид, сякаш се мъчеше да си припомни нещо и при това усилено почесваше корема си. Попитах нашия домакин защо се чеше там и той ми съобщи една интересна подробност: всички ергонци, с много малки изключения, отдавна вече мислели с корема си. Отначало мозъкът им се помещавал в главата, но постепенно те го преместили по-близо до стомаха, за да може да получава непосредствено от него питателни сокове. От тогава именно Ергон почнал да процъфтява.
— Изключения правят само част от интелохахохите и някои атавистични типове сред охахохите — добави Юй Оа. — Но те с нищо не изменят общата картина.
— А вие сам с какво мислите? — попитах, преди да се сетя, че въпросът ми е нетактичен.
— За съжаление, с главата — отвърна Юй Оа.
Той явно се срамуваше от своята аномалия.
Между това Супердоорът, озарен от розовото сияние на екрана, вдигна приветствено ръка с изпъната навън длан, както у нас на Земята са правели древните римляни и немците от Третия райх и аз си помислих колко еднообразна е всъщност майката Вселена.
— Спокойствие и вяра, ергонци — произнесе благо той. — Вяра и спокойствие.
Юй Оа и жена му скочиха на крака и се поклониха. Ние ги последвахме.
— Вяра и спокойствие! — извикаха Юй Оа и жена му, а Ртъслри ми пошепна, че това е девизът на Ергон и че ако искам да поздравя някого по улицата, трябва да използувам тези думи.
— Чудесен девиз — казах. Ето две неща, които на Земята винаги са липсвали. Вяра от време на време е имало, но спокойствие…
Не успях да завърша приказката си, когато Супердоорът повтори още веднъж девиза и като ни пожела приятни зрелища, бавно се стопи в розовото сияние… Тутакси един чудовищен гръм ме накара да подскоча от стола си. Екранът се изпълни със светкавици, пламъци, дим и червени отблясъци от някакъв гигантски пожар. После един безшумен светлинен хаос ме накара да стисна очи. Когато ги отворих, хаосът
