продължаваше. Чу се гласът на невидимия диктор:
„Още едно престъпление на Ни Хил, ергонци! Още една жестока космическа катастрофа разтърси вашите екрани. Вие видяхте с очите си избухването на една планета — резултат на неутринния залп на нихилианите. Нещо повече: залпът предизвика появата на свръхнова звезда.“
Светлинният хаос на екрана се усили и още един взрив, по-мощен от първия, разтърси сградата. Бях готов да побягна, но ръката на Ртъслри ме задържа:
— Спокойствие и вяра, Луи. Не забравяй, че сте ергонец от Йъ Уа… А това там не е повече от един смешен фойерверк.
Погледнах го с известен страх. Ама че фойерверк Загиването на цели планети, страшното избухване на една звезда, което можеше да унищожи всякакъв зародиш на живот на милиарди километри в пространството, тоя превениански Мефистофел наричаше фойерверк! Идеше ми да заплача от страх и жалост, но се разнесе отново гласът на диктора:
„А ето ги и самите нихилиани. Гледайте! Гледайте добре, ергонци!“
Под звуците на една виеща мистична мелодия, от която можеха да те побият тръпки, на екрана се появиха три невероятни същества. Те имаха по две глави. Главите им бяха обрасли с косми така, че едва се виждаха злобните им очички и тези очички бяха втренчени право в нас. Лицата им бяха сивокафяви и някак смачкани, сякаш бяха направени от амбалажна хартия. Бяха в бойно защитно облекло в кървавочервен цвят, а шлемовете си държаха в ръце. Зад тях се виждаше някаква гигантска цилиндрична инсталация, която още димеше — очевидно оръдието, произвело гибелния залп. Тримата нихилиани завъртяха кръвожадно двойните си глави, спогледаха се. После измъкнаха отнякъде по един цял крак (той можеше да бъде човешки, превениански или ергонски) И го заръфаха с голям апетит.
Призля ми. Но гласът на диктора, сега вече мек и тържествен, ме върна отново към битието:
„Спокойствие, ергонци! Спокойствие и вяра!“
Какво ти спокойствие, казах си, когато мозъкът ми стана на супа от гърмежи и светкавици. Но дикторът имаше право. Сумракът на Ни Хил със страшните глави на нихилианите изчезна. Замени го лъчезарен оранжев блясък и в тоя блясък се появиха русите глави на трима млади ергонци — също в бойно облекло и с шлемове в ръцете. Младите ергонци гледаха нагоре към небето и се усмихваха презрително. Направи ми впечатление, че бойните доспехи и шлемовете им бяха досущ като на нихилианите, само че в зелен цвят. Когато споделих това с Ртъслри, той ме тупна по рамото:
— Браво, Луи. Вие сте наблюдателен.
Лицата на ергонците бяха прекрасни като лицето на Белведерския Аполон. После те изчезнаха. На екрана заблестяха в зелените си доспехи безкрайни колони бавно маршируващи ергонци.
— Виждате охахохите в тяхното второ битие — забеляза Юй Оа.
— А кое е първото? — попитах аз.
— Работата.
Отговорът беше толкова прост, че аз се засрамих, дето сам не съм се досетил. Само че — защо тези колони маршируваха толкова бавно?
— О, това е лесно обяснимо — каза мадам Оа. — Всички ергонци, които мислят с корема си, имат забавени движения и забавени рефлекси. Това е едно неудобство, но то е неизбежно, като се има предвид, че от стомаха до очите, ушите и другите им сетива разстоянието е по-голямо, отколкото у тези, които си носят мозъка в главата.
— А доорите? — попитах аз.
— Те влизат в правилото. Пък и бързите рефлекси отдавна вече не са им нужни. Цяло хилядолетие, откак охахохите не им създават никакви грижи…
„А сега, скъпи ергонци, една малка сензация — рече дикторът, като се появи за миг на екрана. Той имаше увиснали актьорски бузи, начервени устни и се кланяше наляво и надясно, сякаш наистина беседваше с ергонците, — Ние се намираме в Залата на интелохахохите на Фелисите (Айюояйои, каза той в действителност, но я се опитайте да произнесете тая дума!). Един кардинален диспут, очакван отдавна от вас, е към своя край. Темата е: съществува ли Големият Космос и ако съществува, как той би могъл да се приспособи към неотложните нужди на доорството… Но по-добре да включим самата Зала.“
На екрана възникна едно помещение. То беше много просторно и лъскаво и бе лишено от каквото и да било, освен от неколцина усмихнати ергонци в дълги бели раса. (За пръв път виждах така облечени ергонци, но Юй Оа ми каза, че интелохахохите на Фелисите, признати за такива от закона, се обличат по тоя начин — това означавало добри намерения и девствен интелект.) Интелохахохите, като запретваха полите на расата си, понеже малко им пречеха, си подхвърляха една голяма кръгла топка. Топката летеше от един към друг бавно и внимателно и все пак се случваше да удари някого по носа, вместо да бъде хваната. Удареният, като се преструваше, че не го боли, се покланяше наляво, надясно, напред и назад. Тогава в Залата избухваше велик смях. Най-много и най-щастливо се смееше интелохахохът със сплескания нос.
Това наистина беше много весело и аз се разсмях с все гърло, като очаквах все пак започването на диспута. Но то не настъпи. Настъпи направо неговият край. Един от интелохахохите запретна расото си до корема и подхвърли топката малко по-силно, отколкото можеше да се очаква. Този, който трябваше да я поеме, я изтърва. Тутакси останалите отскочиха настрани и около злополучния интелохахох се образува голям празен кръг. Малко по-късно зад гърба му се отвори една тъмна дупка в пода. Интелохахохът погледна изтърваната топка, погледна празния кръг и усмивката му малко избледня. А когато се обърна назад и видя дупката в пода, тя съвсем се стопи. (Трябва да спомена, че за пръв и за последен път видях ергонец без усмивка.) Интелохахохът затвори очи, отстъпи назад и се провали в дупката. След това топката отново почна да хвърка между хилавите ръце на колегите му. Те сякаш не забелязаха неговото изчезване, понеже дупката в пода се бе закрила и нищо не напомняше за нейното латентно съществувание.
— Странен диспут — казах аз. — Много интересна топка.
Ртъслри бълбукна. Лала Ки стана още по-тъжна — тя гледаше прекалено сериозно на живота. Юй Оа и съпругата му не проявиха никакви признаци на вълнение.
„Както виждате, драги ергонци — обади се дикторът, — привържениците на абсурдната теза, че Големият Космос съществува, независимо от нашите ергонски потребности, претърпяха поражение. Това показва, че нашите интелохахохи не са лишени от здрав смисъл. А сега…“
Нататък следваха спортни състезания с топка, които по нищо не се различаваха от философския диалог между интелохахохите. Показаха ни и няколко сцени от всекидневието на ергонците: един татко биеше своя син с пръчка по главата, за да смъкне мозъка му по-надолу, тоест там, дето беше и неговият собствен; един хирург се опитваше да настави на пациента си бял дроб от младо теленце, понеже пациентът му бе спукал своя от викане на някакво тържество; няколко усмихнати ергонки играеха на прескочи-кобила помежду си, тъй като още не бяха си намерили мъже да ги прескачат; един младеж правеше отчаяни опити да се покатери на висок гладък стълб, но все се хлъзгаше надолу, щом стигнеше до средата — дикторът обясни несполуките на младия ергонец с неговата неопитност и слаби лакти и т.н.
За мен това бяха все познати неща и аз попитах предпазливо домакините ни дали не бихме могли да угасим видеоекрана, за да си починем.
— Невъзможно — отвърна Юй Оа. — Както включването, така и изключването става централно.
Погледнах часовника си. Видеоудоволствието продължаваше вече три часа. Оставаха още четири. Примирих се. Прекарах една тривиална ергонска вечер, каквато прекарваха собствено и милиони мои съотечественици на Земята. Накрая почувствувах, че очите ми, впити в екрана, са кръвясали, главата — изпразнена, а аз самият, погледнат отстрани, навярно приличах на оня наследствен идиот от нашия Сен Дени, когото всички познаваха и който предлагаше на всеки срещнат едно ръждясало копче от панталон срещу пет милиона франка — точно толкова пари му трябвали, за да закупел Атлантическия океан и да си го отнесе в къщи, понеже сестра му имала нужда от морски бани…
Най-сетне екранът угасна и ние легнахме да спим в единствената стая на съпрузите Оа. Превенианите бързо заспаха. Вече задремвах и аз, когато чух сподавения шепот на Юй Оа:
— Кибер-доор Прим, Кибер-доор Прим.
— Кибер-доор Прим слуша — произнесе един металически глас някъде откъм тавана.
— Кибер-доор Прим, мога ли да легна при жена си? — попита все така тихо Юй.
Последва дълга пауза.
— Закъснял си, Юй Оа — рече най-сетне металическият глас. — Квотата за новонаправени ергонци тази
