ни се удаваше.
Инак всекидневието си течеше незабелязано. Кил Луи се отучи да кима. Ние с Йер подготвяхме усилено появата на второто дете, което трябваше да бъде от женски пол. Висшият Съвет на Разума се занимаваше с проблемите, които щяха да възникнат през следващото милионолетие в Галактиката и извън нея. Лала Ки и нейният съпруг и Лала, един много симпатичен инструктор по превениански спорт, се сдобиха с трето дете, без облъчване; Бан Имаян се хвана за главата, но в края на краищата реши, че едно малко, разширяване на дисколета няма да бъде фатално. Сел Акл уреди няколко изложби на своята скулптура: едно от нейните произведения се наричаше „Разумът в състояние на покой“ и приличаше удивително на парадния цилиндър на един наш френски социолог, който цял живот бе доказвал, че всичко съществуващо е първокачествено и не подлежи на съмнение. Като чу това мое съмнение, Кил Нери поиска да узнае приблизителните размери на парадния цилиндър и тутакси изчисли, че мисловните кванти, излъчвани от мозъка на социолога се равняват на — 0,00000… — едно откритие, което положително би предизвикало фурор сред френската публика. От този момент числото — 0.00000 бе наречено Килиево число и се използуваше от превенианите като единица мярка за гениалност. От този момент аз обаче поохладнях към Кил Нери; страхувах се да не му хрумне да вземе размерите и на моята шапка.
Така си вървяха нашите превениански дни и нощи, докато веднъж, след продължителна анабиоза, аз чух нежния шепот на Йер Коли:
— Луи, събуди се. Време е да се подготвиш за слизане на
Чудната планета Ергон.
Йер разтриваше моето замръзнало слепоочие доста време, доколкото ние, земляните, не сме свикнали с анабиозите и не ги използуваме, освен в случай на пълен житейски крах. Този път Йер беше съвсем спокойна. От това аз заключих, че на Ергон не ме грозят никакви опасности и радостно изскочих от нашето силово легло.
Моят оптимизъм бе потвърден от Ртъслри. Той ми съобщи, че на Ергон ще слезем без спирала за изкривяване на пространството — само с по един дешифратор в лявото ухо и под езика и с по един антигравитатор в джоба. С нас щеше да дойде, не разбрах защо, само Лала Ки.
Пътническите ни костюми този път обаче бяха много оригинални. За да не се отличаваме от аборигените на планетата, ние се облякохме като тях: атлазен полупанталон, пристегнат на коленете със златни верижки, бели чорапи надолу, завършващи с леки здрави пантофки, широка бяла блуза. Отпред, на гърдите, блузата бе украсена с ергонска бродерия — един кафяв кръг, прорязан от начупена стрела, подобна на светкавица. На главите си сложихме по една широкопола шапка, подобна на сомбреро и така заприличахме на южноамерикански туристи, които се канят да разгледат чудесата на Съединените щати.
Ергон нямаше цветна светеща обвивка и с това веднага ми внуши доверие и симпатия. Ергон беше просто една населена планета, малко по-голяма от Земята и естествено по-напреднала от нея. Ергон обаче се въртеше около една двойна звезда, а по-точно около две оранжеви звезди, като описваше около тях осморки — поради това ергонците не знаеха що е нощ и се радваха на вечен и ярък ден. Планетата имаше два естествени спътника, също така добре осветени; те не се виждаха от нейната повърхност и както узнах, това имаше известно значение за постоянното добро настроение на ергонците. Но за това — по-долу.
Мисля, че тези космологически данни са ви достатъчни, братя земляни, за да се ориентирате в обстановката на първо време. Що се отнася до ергонологическите особености на планетата, ще кажа само, че тя имаше един единствен континент, заемащ една трета от повърхността й, останалото беше океан. Пак по сведения на превенианите еволюцията на ергонската цивилизация се определяла в миналото не от социални борби, а от непрекъснати мутации в мозъчната кора на ергонците, предизвиквани от твърдата радиация на двете оранжеви слънца. По времето обаче, когато ние посетихме Ергон, мутациите бяха вече овладени и прекъснати, не без помощта на науката и изкуствата, както ще видим, и на планетата бе настъпило едно благодатно равновесие.
Този път ние оставихме нашия малък дисколет на орбита около планетата и като използувахме антигравитаторите, спуснахме се направо в нейната столица Фелисите — така ми преведе Ртъслри името на столицата. (Имайте предвид, че с малки изключения, всички ергонски названия и нататък ще се използват само в преводната им форма.) Ние стъпихме на покрива на най-високата сграда на Фелисите. Тази сграда се оказа някакъв храм, единственият храм на Ергон, и носеше странното название Храм на Статуквото. (Всъщност, на ергонски, един невероятно описателен език, това звучеше приблизително така: „Голямата златна къща за тържествени церемонии, посвещавани на Вечната Незиблимост и на трите принципа на Йауиюайя, целещи запазването на правовия ред във Вселената и в частност на Ергон“. Съвсем ясно е, че ако употребявам ергонските названия без известно адаптиране, те ще ми отнемат всичкото време и аз не ще успея да ви разкажа нищо съществено.)
И тъй ние се намирахме върху покрива на Храма, по-право върху неговото единствено квадратно кубе. Под нозете ни се простираше ергонската столица с нейните квадратни прозрачни сгради, леки и въздушни, трептящи сякаш в оранжевия блясък на двете оранжеви звезди, с правоъгълните улици И квадратни площади с квадратните покриви и кубообразните превозни средства, летящи над улиците. Изобщо тук всичко беше квадратно, четвъртито или кубическо, за разлика от кръглите форми на Гриз и на Големия дисколет и аз в първия момент възприех Фелисите като материализирана идея на нашите френски кубисти. Ртъслри обаче ме извади от заблуждението, като обясни, че тази кубоквадратна симфония била само израз на чувството за ред и хармония у ергонците. Известно нарушение на хармонията допускали самите ергонци, които имали овални форми, особено ергонките.
Побързахме да се спуснем на големия площад — пред Храма. Оттук ние можехме вече да оценим неговия величествен вид. Квадратното му кубе, дето току-що бяхме, се губеше в небесата. Към главния му вход водеше стълба с двеста стъпала. Стените му бяха напълно прозрачни, тъй че се виждаше вътрешността му. В момента Храмът беше пуст. И изобщо вътре нямаше нищо, освен една грамадна пирамида от жълт блестящ метал, насечена от стъпала. Пирамидата се намираше точно под кубето. До нея, на същата височина, се издигаше една тънка ажурна металическа конструкция, подобна на кула, с площадка на върха й. Площадката бе оградена от няколко стреловидни сребристи пръти, обърнати с остриетата си към кубето. Това беше всичко.
Самият площад пред Храма имаше гладък жълт металически паваж. Лала Ки се наведе и отчопли от паважа една прашинка, поднесе я към очите си.
— Злато — рече тя неодобрително. — Каква безвкусица. Човек може да ослепее от тоя блясък.
— Човек да — бълбукна мрачно Ртъслри. — Но ергонците са свикнали. Не забравяйте двете оранжеви слънца.
Много по-интересна бе обаче малката тълпа ергонци, събрани пред Храма. Те гледаха към него с радост и благоговение. Външно те не се отличаваха по нищо от нас, доколкото ние бяхме облечени като тях, освен със своите усмихнати синеоки лица. Те всички бяха синеоки и всички без изключение се усмихваха. Това бе възхитителна гледка; в оранжевата светлина на ергонския ден зъбите им блестяха като листенца на кокичета. Те имаха толкова жизнерадостен вид, че се почувствувах неловко за моите приятели превенианите с техните печални очи. Изглежда, че се почувствуваха неловко и самите ергонци. Канехме се да напуснем площада, когато един от тях се обърна към нас с блестящата си усмивка:
— Йоооаоаоо? Ууоюй ъй ааао? (Тоест — защо не се усмихвате? Да не ви болят зъбите? Или не сте оттук?)
— Еео. Яео аой. (Именно. И едното и другото) — отвърна веднага Ртъслри, като ме смая със своя съвършен ергонски език.
Но още повече ме смая самият ергонски език. Той се състоеше, както виждате, само от гласни и веднага ме очарова със своята неповторима звучност — както често се случва на чужди планети. Това беше песен, чуруликане, а не говор. По-скоро, ако искаме да бъдем точни, ергонският език приличаше на сутришно разпяване на оперен певец. Спомних си, че всъщност столицата на Ергон се наричаше Айюояйои — Градът на божествената песен, — но превенианите, като знаеха, че който пее, зло не мисли, а който не мисли зло е щастливец, бяха ми превели името му с думата Фелисите.
След отговора на Ртъслри, усмивката на фелиситанина стана още по-широка.
— Отбийте се в първото кибер-доорство, което срещнете на пътя си, там ще ви оправят зъбите —
