им — но и там нямаше нищо. Тогава те събраха квадратните си глави на куп и известно време се съвещаваха.
Изглежда обаче, че така и не стигнаха до никакво заключение. Огледаха още веднъж коридора, при което сановниците, застанали на почтително разстояние, свиха глави в раменете си, метнаха покойните гризиани на гръб и изчезнаха така бързо, както се бяха появили.
— Слава на Гриз — просъска в ухото ми Ртъслри. — Имате късмет, Луи Гиле… Тия кибернетични простаци решиха, види се, че тревогата се дължи на непредвидено размърдване в мозъка на онзи идиот. Ако биха заподозрели истинската — причина…
— Да?
— … цялата галерия би хвръкнала във въздуха. А може би и цялата планета. Така че никакви докосвания повече до никого! Разбрахте ли?
Това разбрах. Но никак не ми беше ясно как едно размърдване в мозъка на един гризианин би могло да предизвика такива печални последици… Вървяхме твърде бързо все в същата посока, навътре в галерията, докато излязохме на едно широко пространство, нещо като голямо фоайе, облицовано в бял мрамор.
Тук стояха в две редици петдесетина чифта стражи с техните металически доспехи и жълти слънца върху шлемовете. На отсрещната стена на фоайето се очертаваха контурите на грамадна четириъгълна плоча от жълт метал, която приличаше на врата и която наистина се оказа врата. Върху нея блестеше релефно изображение на познатото ни вече божество. Не знам как действуваше Ртъслри, но щом минахме между двете редици стражи и приближихме вратата, тя се разтвори и ни пропусна. Попаднахме във второ фоайе, съвсем подобно на първото, след това в трето, четвърто и т.н. Когато пред нас се разтвори деветата врата, прекрачих прага й и се спрях поразен.
Точно насреща ми, в дъното на една грамадна мраморна площ, заляна с ярка жълта светлина, върху висок трон, сияещ с всички цветове на дъгата, както сияеше и Гриз към Космоса, седеше — кой мислите, братя земляни? Божеството! То самото! Не, вие никога не сте виждали нещо подобно в живота си, нито в историята, защото това божество, както вече го описахме, не приличаше нито на землянин, нито на превенианин, нито даже на гризианин. И изобщо на нищо не приличаше, а беше при това нещо съвършено живо.
То седеше и дишаше — осморъко, еднооко, дебело като трима бургундски кръчмари. То не бе плод на извратена религиозна фантазия, а нещо напълно реално. Големите му космати уши бяха щръкнали нагоре. Единственото му око святкаше, вперено в един екран, който се намираше над вратата, тоест в момента над главата ми, а всичките му осем ръце, разперени като нозе на гигантски паяк, лежаха върху клавишите на един голям пулт. То нямаше плитки. То седеше неподвижно, като статуя на индуско божество (както вече споменах), но позата му излъчваше енергия и крайно напрежение — толкова силно, че даже не бе забелязало как вратата се отвори и се затвори след нас. Може би само слухът му долови нещо подозрително, защото ушите му помръднаха, а окото му за миг се откъсна от екрана и погледна някъде встрани…
Господи! Там, дето погледна окото му, имаше още две такива божества, съвършено подобни на първото. Едното от тях лежеше на широк диван и явно спеше. Другото се разхождаше, като протягаше дългите си осем ръце, сякаш се готвеше да сграбчи нещо.
— Тримата Гризьори на Великия център — пошепна ми едва чуто Ртъслри. — Оттук се наблюдава и съхранява планетата и се поддържа дъгоцветната й стратосфера.
— Но що за същества са това, Ртъслри?
— Гризиани.
— Как тъй гризиани! Те са толкова различни…
— Резултат на управлявани мутации, Луи. Някога гризьорите са били доста многобройно съсловие и са имали нормален вид. После броят им много намалял, поради перманентно взаимоизяждане… Но както виждате, пултът е твърде голям. Появила се нужда от няколко ръце на тялото на един и същи гризьор, за да могат пръстите му да обхващат клавишите. Ръцете станали отначало четири, след това шест и накрая осем. Сега само тримата Гризьори се справят с работата.
— А защо са еднооки?
— Шшшт, по-тихо… Две очи, както знаете обхващат света по-широко и донякъде разсейват вниманието. А те не бивало да се отклоняват от целта си.
— Каква цел?
— Натискането на клавишите.
— Но онзи там, доколкото виждам, не натиска нищо.
— Това отдавна вече не е нужно. Не знам даже дали клавишите не са ръждясали. Цели векове те изобщо не са били натискани.
— Но тогава?
— Ей така, навик! Достатъчно им е приятното съзнание, че биха могли да ги натиснат, ако пожелаят.
— Мон дийо! — пошепнах аз.
Защото, честна дума, нашите французки Президенти, щом застанеха зад пулта, тутакси почваха да натискат клавишите. И щом ги натиснеха, все нещо ставаше: или някой министър изхвръкваше от креслото си, или полицията откриваше огън срещу тълпата, или войските ни правеха десант в някоя африканска страна с цел да й осигурят повече независимост, или пожарната команда биваше изпратена по спешност да запали няколко библиотеки, както и беше предвидил един век по-рано американецът Бредбъри…
— Ртъслри, щом като не натискат нищо, кой тогава управлява тази планета?
— Антените. И роботите. Последните поддържат техниката, която всъщност не се е изменила от векове.
— Тогава какъв смисъл има този Велик Център?
— Същият, какъвто има и всичко останало.
Тук бях принуден да млъкна, понеже сред тримата Гризьори настъпи раздвижване. Този, който седеше зад пулта, прибра ръцете си и стана. Незабавно онзи, който се разхождаше и очевидно бе нещо като подчаси, се запъти към многоцветния трон. Тук произлезе нещо интересно. Слизайки от трона, първият препречи пътя на втория и между двамата настъпи кратко сборичкване. Те си размениха няколко звучни плесници и известно време усилено се плюеха в лицата. Мислех, че работата ще свърши с кръвопролитие. Но внезапно двамата се разделиха като си размениха по една усмивка и по един поклон.
— Нищо сериозно — пошепна ми Ртъслри. — Обикновен ритуал.
И наистина първият от двамата Гризьори най-спокойно почна да се разхожда, а вторият зае мястото му зад пулта. Третият, спящият, само се обърна на другата страна и продължи да хърка.
Освободеният от дежурство Гризьор направи няколко движения с глава и с осемте си ръце, за да възстанови нормалната циркулация на кръвта си. При това главата му се люшна няколко пъти, Тя изглеждаше тежка за дебелата му шия.
— Той трябва да е невероятно умен, Ртъслри.
— Луи, не винаги вярвайте на очите си.
Между това, Гризьорът плесна с осемте си длани и отнякъде се появиха трима роботи в бели мантии. Те се нахвърлиха върху Гризьора, сякаш се канеха да го съборят. Всъщност само смъкнаха дългата му дреха, той остана гол (това бе отвратително зрелище) и те почнаха да манипулират с него по един странен начин. Един от роботите пъхна в устата му една тръбичка. Друг пъхна подобна тръбичка в задния му проход. Третият през това време го гъделичкаше по тройната гуша, с което предизвикваше примижаване и приятна усмивка. После тръбичките бяха измъкнати, внимателно огледани и обмирисани. Тримата роботи си кимнаха удовлетворено. Те грабнаха Гризьора и го сложиха да седне на един удобен стол с облегало и с отвърстие на седалището. Изчакаха го да си свърши работата, вдигнаха го от стола, провериха резултата от мисловните му напъни и безшумно изчезнаха.
Гризьорът доволно се усмихна. Измъкна отнякъде някакъв хап и го глътна. Действието на хапа беше поразително. Гризьорът изведнъж се разсмя с цялото си гърло и се завъртя около себе си с невероятна бързина. Но това бе само началото. После се получи такъв вихър от движения, смях и провиквания, че ми се зави свят: онзи се премяташе през глава, правеше невероятни салтоморталета, невероятни за неговата дебелина, балансираше с един стол, като го прехвърляше между осемте си ръце, ловко играеше на въже,
