нещо непредвидено и вместо той да продаде войводата, него да продадат. Понякога до петляно време се мяташе в постелята и осъмваше с мътна глава и с разкаяние — що ли му трябва да залага главата си още един път… Но хладните пояси над пълния с жълтици кемер му напомняха, че трябва да върви докрай. Или цял живот слуга на бейове, или богат кашлъ-сайбия, когото турците ще уважават, защото ще имат полза от него — ще пусне на тоя-оня нещо в ръцете, ще показва чорбаджийско благоволение…
Така подтискаше този тъмен страх и, насъбираше гняв срещу войводата, като че той беше виновен за опасностите, на които се излага.
Никой нямаше да му повярва, ако кажеше, че Тодор войвода сам го подтикна да стане издайнйк. А то беше чиста истина… Миналото лято хайдутите се появиха при неговата къшла. Дотогава само беше чувал за тях, но сега дойде и неговият ред да им даде агнета сугарета. Настаниха се на поляната пред къшлата, накладоха буен огън и дядо Кутю запретна ръкави — докато момчетата си чистеха пищовите и пушките и сипваха нов барут на подсилите, той одра четири агнета. На трима хайдути се падаше по едно агне. И започваха да въртят агнетата на шиш. През цялото време Тодор войвода лежеше по гръб в единия край на поляната. Гласът му не се чу. Лежеше си там мирно и тихо и гледаше небето. Вълю кехая му се чудеше — как тъй такъв млад мъж, има-няма тридесет и пет-шест години, е станал войвода, а Кутю Байрактар си е пак байрактар? Сигурно има нещо, дето е накарало стария байрактар да му отстъпи мястото си… Докато кехаята гадаеше за хайдутите кое-що, първото агне беше опечено. Сложиха второто на шиша. Вече се бе стъмнило, хайдутите дооглозгваха кокалите, когато един от стражите им — той пазеше някъде надолу, към царския път, дотича и съобщи, че е видял да припламва огън край реката. Навярно са потераджии. Едва тогава се чу гласът на Тодор войвода — извика на момчетата си да тръгват.
И тръгнаха. Никой не се сещаше, че агнетата не са платени и че заради хайдутите той, Вълю кехая, трябва да плаща на бея.
Беше тъмно, но кехаята бързо откри войводата по високия овчи калпак и го настигна. Хайдутите вървяха бързо, един зад друг, водеше ги байрактарят.
„Ами парите за агнетата, войводо?“ — улови Вълю кехая даскал Тодора за ръката.
„Друг път като минем, ще ти ги дам!“
„Сега ми ги дай, войводо. Беят може да изпрати човек…“
„Ще го излъжеш. Няма да ти е за първи път.“
„Войводо…“
„Остави ме! Не виждаш ли, че бързаме?“
„Войводо…“
„Ох, да те вземат мътните!“
Войводата спря, извади от пояса голяма кесия и простря дланта на лявата си ръка.
Гърлото на кесията бълваше огън и този огън ослепи кехаята. Той протегна ръце. Ако наблизо имаше пропаст, щеше да грабне кесията с едната ръка, а с другата — да стисне войводата за шията — и в пропастта… Овладя се бързо, пред очите му огънят изгасна и той чу гласа на даскал Тодор:
„На! Вземи! Една жълтица ти стига!“
Оттогава тази жълтица напомняше на Вълю кехая за огъня, който го бе изгорял през онази нощ — той я носеше в пояса си, вързана в края на един пош, като знак за нещо, което не бива да се забравя … И оттогава мразеше войводата — той го бе научил, че много злато може да вземе. Не от неговата кесия, от другаде, но много злато, много, много… Мразеше го и заради друго — че той беше станал причина да се съживят в паметта му думи, кой знае кога, чути: „Мъчно е войвода да станеш, а то пари лесно се печелят.“
Лесно се печелели … майната им на тия, гдето тъй разправят! Да дойдат да видят как се пече човек на глогов ръжен, скрит вътре в него. Награда от турците току-тъй не се получава … Лесно било пари да печелиш. Лесно е войвода да станеш — съберат се десетина луди глави и който е най-луд от тях, им става войвода.
Ала в тия разсъждения нещо не беше в ред. За даскал Тодор никой не разправяше, че е луд. Тъкмо обратното, казваха, че е умен, та разумен, по ученост надминавал търновския кадия.
Още един прилив на гняв заля гърдите на Вълю кехая. За всичко е виновен този тревненски даскал! Защо ли го спаси тогаз, та сега да трябва още веднъж да го предава…
Така си говореше, но вече бе решил какво да прави. И сега, както първия път, ще излъже и хайдутите, и турците. Хайдутите … само един е той, даскал Тодор. По-важното е турците да излъже. Ще им каже, че неговата работа е само да им покаже къде се крие войводата с новата си дружина.
Нищо друго няма да им обещава. Да им посочи отдалече — както т о г а в а … А заради себе си ще се погрижи даскал Тодор да не попадне жив в ръцете на османлиите. И понеже и не може да разчита нито на точна турска стрелба, нито на това, че войводата ще предпочете да се убие сам вместо да го запленят, той, Вълю кехая ще нагласи нещо … нещо, което само той ще си знае. Баба Тушана ще му помогне. И никой никога нищо няма да узнае!
Хладните пояси над кемера неочаквано пристегнаха кехаята и за да ги премахне, той с две ръце блъсна вратата на колибата.
Сепнат, войводата се попривдигна от одъра. Ръката му сама намери пищова под пълната с папрат възглавница.
— Стой там! Кой си? Кажи!
— Кехаята …, гдето те спасих.
— О, брате, ти ли си!
Ала кремъклията пищов още бе насочен към влезлия.
— Ела, ела де!
Вълю кехая пристъпи бавно. Очите му не се откъсваха от дулото на пищова. С едно замахване можеше да го избие от ръката на ранения. После да се нахвърли върху войводата и да му свърже ръцете. Но това щеше да означава лесна победа за турците — да им продадеш вързан човек. Те трябва да се поразтревожат, да се поизпотят по тия голи Балкани, да се убедят, че войводата, макар и ранен, е все още опасен и че си струва да дадат две кесии злато за главата му. Иначе щяха да му подхвърлят само някоя друга жълтица, а може даже и това да не направят, добре ги познава Вълю кехая, турчинът едно знае — „гяура изиет“ — на българина мъка дай. Мъка, не пари. Ама сега той така ще натъкми всичко, че те сами ще му слагат златото в ръцете.
— Пооправи ли се, войводо? — опита се Вълю кехая да се обади, колкото може по-тихо.
Знаеше, че когато говори тихо, гласът му не е така дрезгав. Освен това тихото говорене означава съчувствие, проникване в чуждата болка.
— Не съм добре, кехая… Само като пийна от зелената стомна, ми поолеква. Раната ме боли. Я ми подай стомната да си пийна пак!
Вълю кехая огледа колибата, но не видя никаква стомна.
— Дай, де! — подкани го войводата и отпусна глава върху възглавницата.
Пищовът остана в дясната му ръка с дуло, насочено към тавана.
Към тавана или към кехаята?
На Вълю кехая се струваше, че дулото непрекъснато го следи. Никак не е глупав даскалът. С думи добре го посрещна, а пък пищова… Ама Вълю кехая в думи не вярва.
— Няма никаква стомна, даскале.
— Няма ли? Вярно, че няма… И преди малко търсих … Вземала я е.
— Коя? Коя идва тук? — припряно попита кехаята.
Но не отговориха нито даскал Тодор, нито дулото на пищова, който го следеше. Отговорът на зейналата цев можеше да бъде само един.
— Знахарката ли идва, даскале? — с усилие попита той.
С баба Тушана се бяха уговорили тя сама да идва тук, да не изпраща момичето. Не е работа на момиче да превързва ранен хайдутин.
— Тя ли е, даскале?
Войводата само кимна.
Най-сетне дясната му ръка се отпусна върху козинявата постеля.
Вълю кехая скрито въздъхна. Слава богу… Сега остава да увещае войводата за в други ден.
