планини, стени и кули. И убиват, и биват убивани, ала не пристъпват царската дума. Ако пък победят, донасят на царя всичко, що са опленили. И ония, които не ходят на война, а работят земята, като съберат зърното, носят на царя данък, подканяйки се един друг. Царят е само един и ако каже да се убива — убиват, каже ли да се прости — прощават, каже ли да се гради — градят, каже ли да се отсече — отсичат, каже ли да се насади — насаждат. И целият народ, и войската нему се покоряват. Освен това той седи на трапезата, яде, пие и спи, а те пазят наоколо му. О, мъже, не е ли от всичко най-силен царят, когато му се покоряват? — И млъкна. Третият пък, който бе казал за жените и за истината — той беше Зоровавел, — заговори: О, мъже, велик е царят, велики са и мнозина човеци, и мощно е виното. Но кой господарува над тях и ги владее? Нали жените? Жени са родили и царя, и целия народ, който владее земята и морето, от тях са родени и от тях са откърмени ония, които садят лозя, от които се прави виното; те правят дрехи за човеците и доставят украшения за тях и човеците не могат без жени. Ако мъжете съберат злато и сребро и всякакви драгоценности и след това зърнат жена добролична и хубава, оставят всичко и се спускат към нея и я гледат с отворени уста и всички се прилепят към нея повече, отколкото към златото и среброто и към всякаква драгоценост. Човек оставя баща си, който го е създал, и земята си и се прилепя към жена си, при жена си остава до смърт и забравя и баща, и майка, и земята си. От това се вижда, че жени владеят над нас. Не предприемаме ли тежки работи, не се ли трудим и мъчим, не пренасяме ли и не даваме ли всичко за жените? Вземе човек меча си и отива по пътищата да граби и краде; готов е да плува по море и по реки, лъв среща и в тъма се скита. Но открадне ли, отвлече ли, ограби ли нещо, занася го на любезната. И човек обича жена си, нежели баща и майка. Мнозина са полудявали поради жени и са ставали роби чрез тях. Мнозина са загинали и пропаднали и съгрешили чрез жени … Нима сега не ще ми повярвате? Аз видях царя … как се казваше той? … Царят н Апамина, дъщеря на славния Вартака, царева наложница, да седи на царя отдясно. Тя снимаше короната от главата на царя и си я налагаше, а с лявата ръка удряше царя по бузата. И при все това царят я гледаше с отворени уста — ако тя му се усмихне, усмихва се и той, ако пък му се поразсърди, той я милва, за да се сдобри с нея. О, мъже, как да не са силни жените, които постигат всичко това? Цар Дарий и велможите се спогледаха един друг и момъкът начена да говори за истината: о, мъже, не са ли силни жените? Голяма е земята и високо е небето, и бързо е слънцето в своя ход, защото за един ден обхожда небесния кръг и пак се връща на мястото си. Но истината е по-велика от всичко. Цялата земя призовава истината, и небето я благославя, и всичко се стряска и трепери пред нея дори когато я потъпкват. Истината за всякое нещо — за хората и за делата им — пребъдва и остава силна винаги, нека е след век, но остава! Тя е и сила, и царство, и власт, и вечност През всички векове. За всеки човек, за всяко племе нека всеки ден да бъде казана истината.
Не се правете човеци, че не разбирате какво искам да ви кажа!. Ако сте българи, ако не желаете да носите по челата си срамния печат, съвземете се, докато е време! Не се предавайте, не се предавайте, един друг! Не мислете само за всекидневния хляб, защото, залисани да го осигурите, вие; често пропускате най- важното… а най-важно е да оцелеете с достойнството си на българи и човеци!
Помнете — у старците има мъдрост, а в дълголетниците — разум. И тридесет години са дълголетие, ако си живял с отворени очи. Да не мислите, че някога съм желал да хапя тялото, и да туря душата си в ръка? Аз, който сега тлея като гнилак, като дреха, нападната от молци… Но преди да си отида — за да не се върна вече в страната на тъмнината и на смъртната сянка, пак ще вдигна ръка в защита на българския лъв, ония лъв, който господин Джефарович е нарисувал тъй хубаво. Цял живот една голяма тъга ме разяжда като отрова, тъга за братята ми по кръв, страдащи от нечестивите, от същите тия другоплемци, които разкриха девича утроба за оскърбление, разголиха бедро за позор и всичко българско оскверниха.
По някога си говоря сам на себе си Забрави за тази своя тъга, като за отекла вода си спомни за нея, и тогава животът ти ще тръгне по-ясен от пладне, ще просветнеш като утро, защото кой те притеснява тебе, учения и уважавания? Тебе никой с нищо не застрашава, ти си благ и добросърдечен — нима можеш да убиеш човек та бил той и нечестивец? Ала роден от жена, човек краткодневен и преситен с някоя своя тъга като цвете изсъхва и увяхва, като сянка бяга и се не спира… Тъй стана и с мене. Завладя ме тази моя тъга и тръгнах отново по черните пътища на българските земи, за да видя как живеят братята ми. И много неща ухото ми чу, окото ми видя и задържа за себе си. И сърцето ми се ожесточи против нечестивците.
О, вие, които покорно скланяте глава! Започнете ли да правите поклони пред нечестивците, кръстовете ви се превръщат в станове, които тъкат вашето собствено унижение. Започнете ли да говорите, вие ставате ковачи на лъжи. Поне да бяхте млъкнали! Стига сте ми говорили за опасности, на които се подхвърлям! Замълчете, замълчете! Само мълчанието ви би се сметнало за мъдрост. Вашата мъдрост, мръсната ви мъдрост… Знам, ппланината, като пропада се разрушава и скалата се измества от мястото си. Преди столетия рухнала българската държава рухнала и скалата дето някога дядо Михо я е секъл, за да има сред вековния лес своя твърдина. Но е останал камъка със стъпката на Крали Марко и който пие от нея… Кехаята ми припомни, бях забравил, че ако пия от нея… Кехаята ще ми помогне да отида там. Все по билото. Не е далече.
Той я караше да пие и и подаваше зелената стомна. Тя отпи глътка. Като забеляза в очите му блясъка, който единствено бе гледала през тъмните нощи каза си, че за да има смелост, трябва да пие още, да се остави на безумството.
И пи още.
Слушаше го притихнала — той произнасяше някаква дълга проповед, а тя го галеше по дългите коси — беше коленичала до него, още не смееше да заеме своето място на одъра.
Как бързо упойва това биле… и колко е хубав неговия глас… да отиде, да отиде при своя мъж!
Той продължаваше да говори, но тя не го разбираше. И за какво и е да го разбира? Колко е хубаво да слуша мелодията на неговия глас… Едва тогава я нарече пак козарка, тя се привдигна на лакет. И започна един от ония разговори, които вече бе водила с него две нощи в колибата думи, които се разминават в тъмнината и които само случайно се свързват в ясни мисли.
— … Невясто моя облечи дрехите на веселите си дни! Искам тъй да те видя!
— Ти ме наричаш своя невяста, слушай сега! Аз не съм никаква козарка. Дъщеря съм на поп Маня от Трявна.
— … Нима на много думи не може да се даде отговор с едно единствено слово. Нима велеречивия човек е винаги прав? Може би пък да е бил прав поп Маню. За себе си да е бил прав. Продажниците са винаги прави за себе си.
— Баща ми не е бил продажник! Никого не е продавал!
Ония мръсни тревненски дюкянджии …
— Ти, издайнико! Не мачкаш ли откъснат лист и не гониш ли суха сламчица? Само това остана от мене. Откъснатлист съм, суха сламчица съм. Съвсем сам съм …
… песента е за някой друг, но като че за него са я наредили:
„Тодор си няма никого, ни братец, ни побратимец, ни сестра, ни посестрима …“
Безкрайна жалост се насъбра в гърдите й. Да може сама би се разкъсала, от своята кръв би му дала, за да го вдигне още сега от постелята; да осъмне здрав, да си омие очите с роса и като я погледне, да й каже: „Познах те, невясто моя!“ Така ще й каже, но сега тя не желае той да изтрезнява от билето. Той вече не е сам, има и сестра, и посестрима, и невяста, и майка на децата му. Ще му роди много деца. Най-напред момчана рожба ще си имат. Тъй иска той и тъй ще стане. Медникът със златото е прикътан на старото място, дано скоро не им потрябва — ни за лошо, ни за добро, защото доброто и без злато може да стане. С добри думи й добри хора. Нищо, че сега ги няма около тях. Ще дойдат, и те ще дойдат… И ще се размири и нейната кръв, ще се прелее в него… не, неговата кръв ще се прелее в нея, и ще дъхти около тях на здравец, на цяла поляна здравец … както в оная нощ, когато тя обезумя заедно с колибарските момичета.
Невясто моя! Облечи дрехите на веселите си дни! Така говореше, а се опитваше да я разсъблече.
— Не съм никаква козарка!
— Козарка си!
— Дъщеря съм…
— Искам да ми родиш син! Син! Син!
… а може би не съществува никаква смъртна сянка, може би има само един вечен живот, който сменя имената си на няколко десетилетия: Михо — Стоян — Михо — Стоян… И когато първородният син почине или е жив и здрав и се появи втори син, той взема името на дядо си по майка. Така се заплитат родовете.
