багдадекият хоросан от приемната стая на войводницата се беше разтворил в небесния оджак и слънцето хвърляше бели искри над света.
С подпасано дъно на алените сукнени шалвари, със закопчан на гърдите елек от зелено кадифе, обул меки ботуши от зелен сахтиян, Юмер бей вече бе готов за път. Силяхлъкът му бе набъбнал от оръжия — два сирмени пищова, филдишлия кама и ятаган с позлатена дръжка. Четирима чауши щяха да носят пушките му — две дълги карамфилки и две шишанета, заедно с фишеците и куршумите — по една кожена торба за всяка пушка.
Рано сутринта аянинът пристигна от летния сарай съвсем, скромно облечен, със същите дрехи и остана сега, въпреки че отиваше на тържествена служба в джамията. Разправяха, така правел предишният султан, когато тръгвал на война — даже силяхдарят му бил по-разкошно облечен от него.
С тези мисли Юмер бей слезе по стълбата. Но в ума му нито за миг не се появи досещане, че всъщност целият този шум, всички тези приготовления са, за да бъде заловен един единствен човек. Защото той не вярваше, както се опитваше да го увери онова дкюме кехаята и както повтаряше след него бюлюкбашията, че хаирсъзкият главатар е успял да събере нов голям бюлюк.
Башията на сеизите направи ниско темане и без малко не изпусна поводите на кулестия ат. Теманета сториха и останалите сеизи.
Откъм кадийницата задумка даул, понесе се тънката свирня на зурни. Зурладжиите идваха да придружат шествието на войводския алай.
Сеймените изчакаха Юмер бей да се качи на своя ат и тогава по знак на Кара Хасан всички бързо се метнаха на конете си.
И алаят тръгна.
Зурладжиите, без да спират пред войводницата, завиха по улицата надолу, към Ръската.
На двадесетина крачки след тях бавно пристъпваше конят на Юмер бей. Зад него яздеше Кара Хасан, а отдире идваха четиримата чаушисиляхдари на аянина, следвани от тридесет сеймени, които яздеха в двойна редица.
Турците-сарачи от съседната чаршия на Каябаш бяха затворили дюкяните си и изпълваха улицата чак до Арнаутския хан, който се издигаше от едната страна ыа Ръстата. От другата страна на калдъръмлията мегдан, пред Чифутския хан беше нареден бюлюкът потераджии — всички спешени, застанали до конете си, само бюлюкбашията Назър ага на седлото.
Зурладжиите засвириха още по-високо и пронизително, даулите ситно задумкаха.
Старият ходжа хаджи Ибрахим се появи пред входа на джамията и богомолно вдигна ръце нагоре.
Може би защото противно на обичая си днес беше пил кафе и тютюн на гладно, Юмер бей почувствува, че на стомаха му прималява. Сърцето му биеше ускорено и всичко, което ставаше пред джамията, в самата джамия и после отново пред джамията, се разместваше в съзнанието му като пластове, които ту пропадат, ту се издигат нагоре. От речта на ходжата той възприемаше само отделни изрази, които несъзнателно си повтаряше! Смърт на бюлюкбашията Тудор!
- … и на гяурския му бюлюк!
— … и от куц кон.
— Правоверни, обрязани юнаци! Като тръстика пречупете гяурския инат!
… а нашия, турския рахатлък, нищо не може да развали. Тъй си е. Затова сме господари.
— Синове на войната, окачете тези свещени муски и побеждавайте с тях!
… и все пак не можаха да намерят з л а т о от самия гяурски войвода, да отлеят златен куршум, та веднъж завинаги да се отървем от золумлуците му.
— Ето и на тебе, бюлюкбаши!
Назър ага сам окачи муската куршум на гърдите си.
… а на мене? Няма ли да ми даде? Защо не ми дава муска? Да не мисли, че аз ще стоя настрана? И аз искам да наквася ятагана си в кръв!
— В сражение с гяурите бъдете канкардаш, братя по кръв…
… ода оладжак — и това ще бъде! Ще бъдем братя по кръв. Ще изтребим бюлюкбашията Тудор и гяурския му бюлюк. Целият му бюлюк.
Обаче кой знае защо през цялото време една каменна чалма Се мяркаше пред очите на Юмер бей — от ония, големите каменни чалми, с много извивки, които поставят над гробовете на богати правоверни. А зад чалмата прозираше мраморна надгробна плоча, с дупка по средата, направена по обичая, за да се събира в нея дъждовна вода — да пият птиците, които също са божи създания.
Каменната чалма се развиваше и завиваше, мраморната плоча ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. И изведнъж Юмер бей се досети, че всъщност започва сражение между двама войводи. Гяурският войвода и той, търновският аянин, ще се преборят с акъл и калъч.
Ода оладжан … Тъй ще бъде!
И когато потерята замръкна в Балкана и когато бюлюкбашията Назър ага направо каза, че е опасно да нощуват в гяурско селище, Юмер бей се разкая, загдето така необмислено тръгна и той. Назър ага не се отделяше от него — питаше го отгде да минат, какво да правят. Питаше го не само защото положението му на подчинен го задължаваше да постъпва така, но и с тайно облекчение, че д р у г носи цялата отговорност.
Добре, че бяха взели войнишки чадъри.16 Опънаха ги в равнината край една малка река и Юмер бей се настани в най-големия чадър, останал от някакъв везир, минал преди години с голяма ордия през Тирнова и наречен — „везирския чадър“.
Потераджиите бяха някак тихи, нито веднъж Юмер бей не чу висок говор. Може би тъй трябваше да постъпват, за да не привличат вниманието на гяурите — Трявна не беше далече, — но Юмер бей за пръв път в живота си се снишаваше пред гяурска заплаха и му беше тежко и мъчително. Намираше се в земя, подчинена на османлиите, сам султанът му бе дал частица от своята голяма власт, а тук трябваше да се съобразява с гяурите, като че планината беше тяхна.
Тъй е. Изглежда оттук започва властта на оня войвода и на неговия гяурски бюлюк. Сега Юмер бей допускаше, че Тодор войвода е успял да насъбере нови хаирсъзи…
Кафеджията, старецът Мустафа, някога бил ахчия. Докато Юмер бей опъваше чибука и пиеше черно кафе, той набързо стъкми огъня пред везирския чадър, насъбра жарава и извъртя един такъв сладък дюнер-кебап, че пръстите си да изядеш.
Юмер бей привърши вечерята си и отново захапа кехлибареното меме на чибука. И тогава Назър ага дойде при него с ниско темане. Шепнешком, като че се страхуваше и от собствения си глас, той доложи: дошъл е оня, който ще ни предаде хаирсьзкия главатар, иска да му дадем първата кесия злато, казва, че утре заран ще ни заведе при хаирсъзите.
— Гледай никой да не го забележи! Доведи го тук! — и Юмер бей стана от топлото си място край огнището, където кафеджията бе наредил джезветата си за новите каймаклии кафета, които беят и помощниците му щяха да изпият преди лягане.
Вътре в чадъра беше тъмно и Юмер бей запали една голяма лоена свещ. Потърси с очи где да я закрепи и като не откри друго по-подходящо място, постави я в устата на ибрика, който перде-чаушът не бе забравил да донесе тук. Рогозката, върху която аянинът щеше да спи, беше застлана с тънко вълнено чердже, а на черджето бяха сложени две възглавници на кръст. Юмер бей придърпа едната възглавница, седна и кръстоса крака.
Така го завари бюлюкбашията, когато се вмъкна при него, следван от един човек с овчи калпак, нахлупен чак до очите.
Юмер бей направи знак на Назър ага да се оттегли.
Българинът с овчия калпак се приведе в поклон и при това движение калпакът се свлече от главата му.
— Седни — посочи му беят другия край на рогозката, където бе поставен ибрикът с лоената свещ.
— Войвода ефенди, каквото казах, ще го изпълня. Ще ти предам целия бюлюк на даскал Тодор и самия даскал Тодор.
— За какво си дошъл?
— Кесията, войвода ефенди, първата кесия. Тъй се разбрахме в Тирнова с Назър ага.
— Ще я имаш. Само да не ни излъжеш.
