Но никой не го подпитва, синджирът се опъва — инатчията гяурин се дърпа назад. Хайде, хайде напред!
… Като се пробуди, Юмер бей видя, че целият чадър се люлее и аха! ще падне. Дясната му ръка още държеше връвта, с която чадърът бе привързан към колчетата.
Ял съм вълча ябълка и змийско грозде, пил съм цвик от конско мляко… Не, не съм ял вълча ябълка, не съм и опитвал змийско грозде, чувал съм, че има цвик от конско мляко… Но малко ли други отрови са ме тровили? Защо той е купил отрова от знахарката? За мене ли я приготвя? Защо иска да ме отрови? Върху раната ми е посипан барут, затова така ме боли, като че с пъздерка бъркат в нея … Да има сега някой … някоя добра жена да ми свари чорбица от охлюви! От охлюви, с малко киселец… пак ми съхнат устата, да има да пийна нещо киселичко…
Сам съм си виновен… В онази рамазанска нощ, нощта на съдбините, трябваше да си пожелая през цялата година да имам спокоен сън. Аллах щеше да чуе молбата ми — та да не искам везирски каук! Сън като на уморен гълъб… като на кротко агне. А то… къде ли не ми ходи умът сега? Туй не е ли дженевизката кула на мегдана Каракьой? Няма, няма да се качвам! Сто четиридесет стъпала са това! Не ми трябва да гледам Стамбул от високо. Не искам! А-ааа! Ще вървя, ще вървя, бюлюкбаши! Бюлюкбаши, войводо … Ще вървя, само не опирай върха на ятагана в скута ми, не опирай, че боли. Моля ти се, Тудор бюлюкбаши, не ме погубвай, ще вървя нагоре. Стъпалата ли? Какво от това, че са толкова много? Ей сегичка ще ги изкача като дива коза, само да не вземеш да ме намушкаш в гърба. Недей, бюлюкбаши! Не съм искал да те продавам на Аврат пазар, от глупост те заведох там, исках да покажа бабаитлък, пък то истинският бабаитин си ти, признавам те за баш бабаит… Войвода ли искаш да те наричам? Та и аз съм войвода. Но ако ти заповядаш, никога вече няма да се наричам така и на другите ще забраня. Ти си истинският войвода. Признавам, признавам…
А в това време планината очакваше изгрева. Нямаше даже далечни отблясъци от идващата светлина, но стана много студено, както винаги, преди да се появи слънцето.
— Войводо…
Но войводата и не трепна.
Да не е умрял?
Вълю кехая се наведе над одъра.
Нищо му няма. Спи и кой знае какво сънува.
— Войводо …
— А? Какво има?
— Ставай, войводо! Ставай да те водя при Крали марковия камък.
— Ти ли си, кехая? Ей сега… Чакай, чакай, мога и сам …
В ръката на кехаята светеше малка лоена свещ.
Най-напред даскал Тодор сложи в пояса си двата пищова. Така, направо в пояса, без да запасва силяхлъка. Нагласяше ги от двете страни и си мислеше: този го е продал!
В съзнанието му още през нощта, в просъницата и бълнуванията се бяха заплели няколко думи, които сега се избистриха в толкова страшна мисъл, че той целият потръпна: ето защо кехаята иска да го заведе да пие от Кралимарковия камък. Да пие отровена росна вода …
Но още е жив даскал Тодор войвода, още има ум и сила да се справи с един издайник. С един. С повече не може.
Кехаята му подаде пушката и клашника.
— Студено е, войводо.
— Ще ми помагаш да вървя! Вземи ми вулията.
— Като пийнеш от Кралимарковата стъпка, войводо …
— Ще пия.
— … не е далече.
— Знам. Все по билото. Ами… не е ли много тъмно?
— Тъмно е, ама виж отсреща зазорки. Зазорки. Изгревът. Ален като прясна кръв …
— Книгата къде е? — изведнъж попита войводата.
— Каква книга?
— Чакай, чакай … Знам къде е.
Не каза ни дума повече. Издайникът нищо не бива да научава за книгата. Нищо не бива да знае и за неговата невенчана невяста.
И като огледа празната каменна колиба, войводата с две ръце се улови за главата.
… боже, боже ако виждаш и чуваш, ако си всемогъщ и вездесъщ… богохулствувам, боже, ти си всемогъщ и вездесъщ… ти всичко виждаш и чуваш. Гледай сега, боже, какво ще донесе тоя изгрев в Балкана, гледай, гледай, ти поне гледай …
И тръгнаха нагоре, към билото.
13!
Някъде долу оставаше Сечената скала, останките от скалата, която някога си дядо Михо беше сякъл, за да си прави твърдина в планината.
Някъде в гънките на тази планина беше медникът с родословните знаци, с името на оня кир Тодор, който дошъл от Търново, когато турците завзели престолнината на българската държава.
И щитът, превърнат във връшник, беше някъде тук, из в тази мълчалива планина.
И девицата, наречена Виша.
И книгата…
Толкова много късчета бяха пръснати наоколо от самия него, че войводата си каза: и най-лошото да го чака горе при Кралимарковия камък, пак нещичко ще остане.
Вървяха, обърнали гръб на изгрева.
— Още малко, войводо!
Кехаята беше готов да го носи, но то й само опираше ръка в рамото му и вървеше с бавна крачка.
Виждаше сянката си — два пъти по-голяма от него, дълга и тънка. Виждаше вече и Кралимарковия камък — колкото воденичен камък сред малката поляна на самия връх.
Но какви са тези стъпки наоколо? Пресни са, тревата е още полегнала.
— Аз … ей сегичка, войводо … И кехаята притича към поляната. Войводата спря да си отдъхне. Но очите му следяха кехаята, който отиде при камъка, надвеси се и завика:
— Има росна вода, войводо!
Като се подпираше на пушката си, Тодор войвода бавно, крачка по крачка, отиде при камъка.
Стъпката на Крали Марко върху камъка беше толкова голяма, че в нея можеха да се вместят стъпалата на трима едри балканджии.
Чак до горе беше пълна с росна вода.
Защо чак до горе?
Кога друг път е имало толкова много вода?
А скоро не е валяло…
— Пийни си, войводо! Пийни си, че да се връщаме колибата…
— Няма вече да се връщам в колибата.
— Как тъй? — не разбра кехаята.
— И от камъка няма да пия!
- … то си е твоя работа, войводо.
— Ти защо не пиеш?
— Здрав съм, нищо ми няма.
— И на мене нищо ми няма. Хайде сега, връщай се в къшлата си, а пък аз ще вървя другаде. И тръгна, като се подпираше с пушката.
— Чакай, войводо! — настигна го кехаята и го улови за раменете.
Той гнусливо се отърси от ръцете му.
— Не отивай нататък, войводо! Снощи се появи потеря…
Но войводата тръгна през поляната. Изведнъж се разнесе дрезгав глас:
— Давранма!17
