— Как тъй ще лъжа, войвода ефенди! За такова нещо лъже ли се!
Юмер бей започна да го разпитва с тънки въпроси, които все заобикалят главното, а всъщност кратките обяснения на разпитвания, събрани в едно, дават най-ясния отговор.
И разбра: този човек лъже. Няма никакъв гяурски бюлюк. Оня войвода е сам. Сам и ранен. Как тогава се е спасил миналия път?
Той пак заразпитва кехаята със същите заобиколни въпроси, все тъй тихо и внимателно. Българинът объркано отговаряше и както бе приклекнал, ту се навеждаше, ту изправяше гръб. Тъмната му фигура през цялото време се движеше в голямата сянка, която ибрикът хвърляше върху копринения плат на везирския чадър.
Усетил, че попада в нова следа, Юмер бей хвърли в ръцете му две кесии злато и някак приглушено, почти приятелски попита:
— Кажи ми кой спаси тогава бюлюкбашията Тодор Кехаята мълчеше.
И да искаше не можеше да отвори уста. Уплаши се. Втората кесия трябваше да получи, когато посочи хайдушкия бюлюк, сред който да се намира и главатарят. Защо сега беят му дава и двете кесии? Та нали може да изчезне и повече да не се яви при тях? Тогава и даскал Тодор ще се спаси …
— Утре заран ще ти дам още една кесия!
Кехаята с трескави движения скри двете кесии в пояса си. Приведе се. Приличаше на тъмно вълмо в сянката на ибрика.
— Кажи ми … ти ли го спаси оня път?
Вълю кехая не разбра как тъй внезапно се отприщи нещо, отдавна затаявано в него. Отприщи се с една единствена дума:
— Аз…
- … За да ни го продадеш още веднъж, тъй ли? Ашколсун!
Юмер бей няколко пъти изрече похвалата, но това беше само с уста. Целият се изпълни с презрение към тази топка от човешко месо в сянката на ибрика.
— Ашколсун, ашколсун! Сега върви да се наспиш. Казах ти вече — утре ще получиш още една кесия.
Кехаята се измъкна безшумно, като притискаше калпака си към гърдите.
Като остана сам, Юмер бей се плесна по челото; ами че този човек, това дюнме е истинският Хитър Петър! Какво от това, че е зъл и намръщен? Нали целта на всяка хитрина е да измамиш другите? Не ги ли измами той? Не взе ли два пъти пари за едно и също нещо? А може би е взел пари и от о н я войвода … Тъй е. Целта на всяка хитрина е да измамиш. На гяурската хитрина. На техния Хитър Петър.
Не, те никога няма да имат свой Настрадин ходжа. Най-много някой Настрадин — Петър, както казваше, без да разбира какво говори, Кара Хасан, глупавият Кара Хасан.
Тъй, тъй е… В тези неща търновският аянин Юмер бей може да бъде излъган, но Сойтарията Юмер никога няма да се излъже. А тъкмо сега той никак не сметаше да си спомня, че е търновски аянин.
Приповдигна се, духна свещта и сянката на ибрика изчезна. Остана само мирисът на изгоряла лой.
БАЛКАНА И КАСАБАТА
В един от кратките мигове на просветление той разбра че момичето, което се бе съгласило да му стане жена, не е никаква колибарка. Спомни си, че т я няколко пъти сърдито бе казвала: „Не съм никаква колибарка! Никаква колибарка не съм!“
Спомни си още, че в една от безумните нощи той бе попитал как се казва, а тя му отвърна кратко:
— Виша.
И толкова.
Чие момиче е?
Как се е научила така хубаво да се облича?
И говорът й не е като на колибарско момиче…
Тя вече беше негова жена и той, като се свлече на лакти от одъра, припъпли до войводската си вулия, която висеше на стената, и извади дивита. Мастилото не беше засъхнало, имаше и подострено орлово перо — орлово! — тъкмо за онова, което се канеше да напише. Като скърцаше със зъби и се мъкнеше все така на лакти, той се върна при одъра, взе книгата на Жефарович и я разтвори на последната страница. Добре бе направил господин Жефарович, като бе оставил цяла празна страница.
Върху тази страница даскал Тодор войвода написа с разкривени (ръката му трепереше), но четливи букви:
„Да се знае! Девицата, наречена Виша, стана моя жена пред бога и нека я почитат всички като моя жена, отрочето, което ще се роди, да бъде наречено на мое име, защото то е моя кръв, и да й помагат всички, които ме признават за даскал и войвода, тъй и се подписвам аз, даскал Тодор войвода от Трявна, и заявявам още, че хайдутувах заедно с дядо Кутю Байрактар, двамата заедно, без да се броят юначествата на останалите юнаци от дружината, избихме общо до двадесет и шест турци с народна цел“.
Няколко пъти прочете какво бе написал, постоя та засъхне мастилото. Ами ако той, кехаята, е добър човек и отровата му е нужна за нещо друго. Отровно месо слагат в капаните за вълци … или кой знае за какво може да му послужи отровата.
Стоеше до вратата, но не си тръгваше. Нещо я караше да не оставя сам войводата. Но започна да си втълпява сама — и така да прогонва тревогата от сърцето си: кехаята е добър човек, нали той е спасил войводата! И сега ще му помогне, щом потрябва. Затова тя не бива да се съмнява в него, не бива да вярва само на някакво смътно предчувствие и на подозренията си към хора като кехаята. Поп Маню й бе внушил на никого да не се доверява и от всекиго зло да очаква. А то не е тъй, не е тъй, не е тъй.
Не мога повече… Не мога повече да бягам! Ще остана тук, ще се скрия в тази хралупа. Пищовите ми са пълни, ятаганът ми е в пояса, все ще поваля двама-трима османлии. Не! Най-напред оня, издайника! Ех, да са тука юнаците ми… Ще накладем буен огън, в огъня ще го хвърлим жив да се опече, прах да не остане от това скверно семе. А колибарите ще измислят песен … как съм заловил издайника и как той ми се молел: Тодоре, стара войводо, от старо време останал, молба ще ти се помоля, в огън да не ме хвърлиш, едно ми око извади, една ми ръка отрежи, един ми крак отсечи, да ходя по свят, да прося, да ходя да те приказвам, каква си страшна войвода! Тъй ще пеят и ще разправят колибарите по хора и седенки, ама мене няма да ме има. Колкото юнаци са се появили в Стара планина, все са погинали. Черноризци пишат по псалтирите: „О, горе, кой предаде човека в турски ръце!“ Знам, че и за мене така ще пишат, така ще говорят, ама издайниците пак няма да се свършат… Ей, ти ли си издайникът? Ти ли ни продаде? Виждам те! Дърветата няма да се скрият. Само да ми паднеш в ръцете. Не се надявай на прошка, стига сме ви прощавали на вас, белязаните с печата на нечестивия, на вас, турски подлоги, вашата прошка е ятаган!
Динини иманънъ, верицата ти, гяурски бюлюкбаши! Заради тебе съм оставил топлия дюшек в сарая си и съм се домъкнал в този студен Балкан. Заради тебе! Ти с еврейски и арменски шашарми са това, но без тези крясъци пазарът няма да е пазар, а кафене с макамли разговори…
И сред цялата тая бъркотия Юмер бей пристъпва със синджир в ръката. Другият край на синджира е омотан около ръцете на гяурския бюлюкбашия. Бавно-върви гяуринът, нали е едър и тромав като мечка, зъл и настръхнал, не скланя глава, дръзко гледа хората, но-въпреки това върви, какво ще прави, че няма да върви — зад гърба му е Кара Хасан с гол ятаган и от време на време го смушква в плещите.
Юмер бей избира пролуки в тълпата. Никой не гледа ни към него, ни към гяурина, който води. Но, изглежда, едрият роб започва да прави впечатление, защото ухото му долавя думи:
— Този си го бива да върти греблата на някой галеон.
— Кой го знае… Таквиз на вид едри и здрави понякога са каба …
— Този не е каба, по зъбите се познава.
Юмер бей изпъчва гърди. Синджирът се е затоплил в ръката му. Чака да го попитат за цената на роба още преди да е стигна л на мястото за наддаване, за да каже: „Не го продавам!“.
„Как тъй, беим, как тъй не го продаваш — ще се учуди някой. — Защо тогава си го довел на Аврат пазар?“
„Да видите какви опасни гяури има! Затова съм го довел! — троснато ще отговори той. — Да видите какъв зор съм видял в Тирнова и по Коджа Балкан, докато уловя този баш гяурин …“
