Кара Хасан вече беше само на две крачки от Юмер бей, трябваше да стори темане и да съобщи:
— Беим, бюлюкът на потераджиите е готов. Назър ага ме изпраща да ти кажа, че утре ще тръгват.
Юмер бей само кимна.
И си рече: сега остава да ми се случи и куц кон …
Жребецът беше от най-чиста арабска порода. И на другия ден, рано сутринта бързо-бързо го отнесе на Търново.
Широките дървени стъпала на войводницата бяха току-що изметени — прясно поляната вода още личеше на тъмни кръгове.
Горе, на диванханата, нямаше никой. Откъм кафеоджака се чуваше тракане на джезвета. Кафеджията се приготвяше, навярно вече бе раздухал въглените в огнището, но дори гърбът му не се виждаше.
Вратата на присъствената стая беше отворена. И там скоро бяха премели пода.
Юмер бей постоя малко до лавицата край пармаклъка, където обикновено сядаха посетителите, за да си чакат реда, когато идваха при него. В един миг му се стори, че самият той е просител при някакъв големец, при някой от ония важни и строги стамбулски големци, и ще трябва да се унижава, да бъде весел и остроумен като истински сойтария … Но нещо се възпротиви веднага в него, той замахна с ръце и плесна длани. Така тук можеше да вика всички — от своя сейменбашия до своя кафеджия.
Откъм кафеоджака веднага се появи старият турчин-кафеджия. Той се поклони отдалече, с бързо темане.
— Двойно кафе, Мустафа!
Нямаше нужда да казва, че ще го пие с наргиле. Поръчваше ли двойно кафе, то се разбираше от само себе си. Както когато кажеше „чибук“, кафеджията знаеше, че трябва да му донесе малко черно кафе. Това беше част от салтаната на стамбулските бейове и аги — прислужниците и подчинените ти да знаят всички твои привички, да не им обясняваш всеки път.
Юмер бей тръгна към присъствената стая. Още щом се появи при отворената врата, въздушно течение го придърпа навътре — половината прозорчета бяха разтворени. Той затвори вратата след себе си и както винаги, когато оставаше сам и тази голяма, светла стая, измазана с багдадтски хоросан, почувствува се като затворник — знатен, богат затворник, за чието здраве се интересува сам падишахът, но който може само да пие тютюн и горчиво кафе, да сменя възглавниците под кръстосаните си крака и да чете до умопомрачение изписаните с черна боя по стените стихове от Корана.
Кафеджията донесе най-напред наргилето — стъклено цариградско наргиле с червен маркуч, който накрая имаше позлатено меме.
Докато Юмер бей теглеше първите нефеаи от ароматичния тютюн, кафеджията се появи пак — в едната ръка с поднос, на който дигаше тънка пара голям бял филджан, целия ошарен с вараклии цветя, а в другата — бял зарф. Най-напред постави зарфа върху сандъчето от черно дърво, а след това внимателно сложи филджана.
Всичко това ставаше както всеки друг път. Само въздухът, който се раздвижваше зад гърба на бея — от отворените прозорчета, не носеше прохлада, а направо тръпнеща студенина, сякаш настъпваше късна есен.
… Спящ лъв, куц кон и беззъба жена …
Резил е, ама никога не е виждал лъв. Беше слушал и чел за лъвове. В Стамбул имаше лъвове, някои паши и бейове, които бяха живели в Арабистан, за сеир ги донасяха в големи дървени клетки.
И нарисуван лъв не беше виждал — свещенната книга, корана, забранява да се изобразяват живи същества.
Е, как тогава да се пази от лъв, като няма откъде да се появи този звяр?
Но между нефезите ароматичен дим умът му работеше ясно, без следа от тютюнджийско утринно опиянение и той си казваше: не се прави на серсем, Юмер, не си толкова глупав, за да не разбираш какво означава това.
Още те е страх от този спящ лъв — да не се сети за тебе. Да, страх те е, не че може да те погуби — все пак веднъж се мре. Другаде се крие причината за твоята уплаха: ти вече не си годен да живееш в султанския двор.
Откак разбра силата на казаната дума, откак видя и почувствува опасността, която всяка изречена дума крие, ти вече не ще можеш да разправяш весели лакардии. Ще говориш и ще си мериш приказките, а какъв е този весел лаф, който е предварително премерен? Веселият лаф трябва да се роди внезапно, като възглас от нещо хубаво, като отклик на радостта от живота, която постоянно носиш в сърцето си. А где е тя тази твоя радост? Где е безгрижието ти? Признай си, Юмер, поне пред себе си признай, че вече не ще можещ да разправяш както преди масали за Настрадин ходжа или лакардии за изпаднали в немилост паши и везири. Сам познал нещастието и превратността на съдбата, не можеш да се надсмиваш над чуждото нещастие.
ти, гърмян заяк, лисица с отрязана опашка, сойтария, който рядко се смее и живее със свито сърце…
И какво, какво тогава остава?
Цял живот ли … търновски аянинвойвода?
Цял живот ли трябва да гледа тънките сини жилки по ръцете и краката на Бедрие ханъм; да гледа тия бели стени, да чете стиховете от корана, изписани по стените с черна боя и заградени със зелени кръгове… и от време на време да се насилва сам, да се опитва да се весели на моабетите, които търновските бейове правят ей тъй, колкото да се залъгват, че и те могат да бъдат безгрижни.
Тук, в Тирнова, е истинско блато, а там, в Стамбул, е зверилник с един спящ лъв и стотици чакали, които се въртят около него. Кой разумен човек няма да предпочете блатото?
И той усети как краката му залепват в миндера, как нещо лепкаво се появява около кръста му, плъзва и нагоре …
— Беим, ходжата е вече в джамията.
Не бе видял кога сейменбашията е отворил вратата, кога е сторил темане. Тъй е, и темане е сторил, иначе не би могло, без темане никой не влиза тук — в Юмер-бейовото „тук“…
— Кажи на кафеджията да приготви чибуците. На другите — ти знаеш какво е нужно още. И аз ще тръгна с потерята.
Кара Хасан понечи да каже нещо, но замълча. Така трябваше да постъпва в такива случаи, да замълчи, да прикрие мислите си, за да може да оправдае в тъмните ходове на съзнанието си прякорът, който толкова много му беше харесал — Кара Илан. Хитрият Кара Илан.
Нека беят си чупи главата, щом е толкова глупав.
Кара Хасан — Кара Илан беше убеден, че и този път хаирсъзкият главатар ще им се изплъзне. И тогава позорът от неуспешното преследване ще падне не върху омразния на Кара Хасан бюлюкбашия Назър ага, а върху самия аянин. Защо Юмер бей не чака в Тирнова да му донесат в мешинен чувал главата на баш разбойника? Ако ли Назър ага нищо не надрави, тогава никой няма да каже укорна дума за бея, пешкира ще опере бюлюкбашията, когото Юмер бей ще смени като некадърник.
Юмер бей учудено погледна сейменбашията. Защо още стърчи тук? Не чу ли какво му нареди?
— Беим, ами какъв силях ще запашеш? - запита сейменбашията.
Едва сега Юмер бей се сети, че всъщност нищо не е обмислил. Повече не можеше да издържи в тази стая, в този конак, в този град и затова каза, че ще тръгне с потерята.
Да, ще тръгне. И най-скъпото си оръжие ще вземе, Ще се пребори с о н я войвода.
Оборът на войводските атове се намираше до самата войводница. За конете се грижеха десетина сеизи и един баш сеизин.
Когато му съобщиха, че аянинът сам ще предвожда потерята, сеизбашията дълго оглежда атовете. Конят трябваше да е не само красив на вид, но да е и издръжлив. Също и запасният кон. Даже два запасни коня трябва да има под ръка аянинът.
Когато Юмер бей се появи на дървената стълба в средата на двора, вече го очакваше сеизбашията, като държеше поводите на един кулест ат. Няколко сеизи, наредени в полукръг около коня, щяха да помогнат на войводата да се покачи на седлото.
Водата в шадравана, близо до бинекташи15, тихо шумеше.
В късното утро дворът, войводницата и дърветата наоколо искряха с ярка светлина — като че
