след нея думи, чийто смисъл тя не можеше да проумее и едва ли някой друг освен магьосник би проумял. „Ще ти дам, дъще, хляб в ръцете и сила на езика — да се плашат хората от тебе и да ти носят сухи пари …“
Ала Виша знаеше, че страхът на хората може да се превърне в ярост. Тъй стана с баща й, от когото целият Тревненски Балкан се страхуваше. Не й беше нужен людският страх.
Той, даскал Тодор да и е жив и по-скоро да оздравее. Тя тръпнеше от срам и от щастие, че е негова невенчана невяста.
Билето ли му даваше сили?
Или винаги беше носил в себе си тази жажда за живот, която той, един ранен, разтърсван от огненица, успя да всели и в нея.
Сега й се живееше. Заради него. Заради онази жилава жилка, която бе открила в себе си и която тревненци наричаха „попманювия инат“. Решила бе да живее напук на всички!
Той съвсем ясно видя: зелен восъчен печат виси от челото на издайника — като печатите по султанските фермани и бурултии. Лице издайникът нямаше — само този печат, който покриваше очите, устата, носа.
Махай се, Сатана! — вика му даскал Тодор, а издайникът само се хили. Зеленият печат, който всъщност е направен като човешко лице, се разтяга на една страна и се хили.
(Като пи от зелената стомна, той я остави до себе си, на одъра, защото още беше жаден и още щеше да пие.)
Замахна с дясната си ръка — и издайникът изчезна.
Къде се скри?
Зад гърба ли го дебне?
Да бяга тогава, по-скоро да бяга! Хайде, войводо — така ти било писано, цял живот да бягаш от издайници…
Замирисва му на кучешка колиба и той най-сетне разбира защо е толкова трудно да откриеш кой точно е издайник — когато издайникът е при тебе, на нищо лошо не мирише, а само когато не го виждаш, но усещаш, че те дебне, тогава от него се разнася мръсната му миризма. Но тогава пък е трудно да отгатнеш къде точно се крие той…
Печатът, зеленият печат!
Ами, печатът… Привидяло му се е. Няма никакъв печат. Само едно зелено от злоба лице.
Я си плюй, даскале, на петите, и — беж! Хайде, де!
… И отново побягва.
Сиви вълци се мяркат между дърветата. И те подгонени от нещо.
Дива котка изсъсква над главата на войводата. Готви се да се хвърли върху него, да му издере очите. Но той я чака, ще я пресрещне, с ръце ще я удуши, с ръце!
Скок… и той я хваща за опашката, след това за гръцмуля и започва да я души.
Ще съскаш, а! Очите ми ще дереш, а! На ти сега! На, на, на! Ще ти смъкна кожата, да си я изсуша и ще я занеса на моята невяста, да си я сложи на врата. Хубава кожа с дълъг косъм. И най-важното — а з ще й я подаря. Като остане сама … когато няма вече да съм жив, да се сгушва в нея и да си спомня какви силни ръце съм имал.
Виша го завари, като се мяташе по одъра и викаше нещо. Зелената стомна беше в ъгъла, до главата му, наклонена на една страна.
Дали не е пил прекалено много?
Тя взе стомната и я разклати. Имаше още много от свареното биле.
Ризата му се беше разтворила. Кръв бе избйла йз превръзката. Виша бързо свали цялата кърпа. Бликна гъста, тъмна кръв. Навярно за тази „мръсна кръв“ беше говорила знахарката — когато тя изтече, тогава ще му олекне. Добре, че бе взела няколко ленени Кърпи. С една кърпа попи червената кръв, с друга забърса раната наоколо, а третата остана в ръката и съвсем чиста. Чакаше раната да се успокои, да не кърви вече, та тогава да я превърже, като я намаже преди това с благия мехлем. Но войводата се размърда и от зейналата рана потече чиста кръв. Виша попи кръвта. След това намаза раната с мехлема и извади от пазвата си съвсем нова кърпа. Превърза го и закопча ризата му до горе. След това се зае да подреди постелята и забрави за онази кърпа, с която бе попила чистата кръв. Като нагласяше възглавницата на войводата я видя до клавата му. Взе я, разгърна я и загледа знаците, оставени от кръвта по кърпата. Това беше неговата кръв.
Нещо познато се носи из въздуха. До немай къде познат тръпчив дъх…
На малката поляна, до сами рекичката, се издига дим.
Ракиджийски казан. Но защо не се чуват гласове на хора?
Край тези ракиджийски казани колибарите прекарват шумно и весело като на воденица. Издраво пият. По някога някой по-стар не издържа и докато го разберат — той обърнал петалата край казана, с кратунката в ръка. Той се обръща наляво и надясно, занича към гората и пак никого не вижда. А казанът си дими съвсем сам. И ракията си чучурка тихо в подложения калайдисан медник.
За едното ухо от дръжката на медника е закачена мъничка кратунка. Съвсем мъничка. С нея да си гребнеш от пресната ракия и да опиташ. Не че са свидливи колибарите, а заради друго — с малка кратунка се пие по-сладко. Първата глътка парва войводата по гърлото и той отгатва: Още тече първакът, силен е пущината! Ох, гори, гори! Гледай ги тия колибари. Сложили торбичка с ябълкови листа, да тече ракията през тях и да става жълта, като че е отлежала три години в черничево буре. Тъй ще разправят после на пазаря в Трявна: „Я гледай какъв цвят, тригодишна е ракията“. Наздраве стопани! и пак надигна кратунката. Никакви ви няма, неизвестни мои братя колибари. Не ви знам черни ли сте, бели ли сте, ама пия за ваше здраве. Бъдете здрави и добри! Винаги бъдете добри. Помнете, че дедите ни са дошли тук за да запазят българския си корен. И за това… Не позволявайте на лукавия да ви сложи на челото своя знак. Невясто, ей, невясто моя, тука съм! Ела, ела и ти! Не се плаши, гълъбице моя, не се страхувай от моите братя колибари. Хубава ракия са сварили. Ела, пийни и ти. Пийни, де! Щом мъжът ти разрешава… Щом ти казвам — пий! Пий, не се мръщи. Когато си с мене, нищо лошо не може да ти се случи. Не мисли за раната ми. Нищо ми няма. Имам сили да прехвърля три балкана, като те нося на ръце. Такова нещо е жената. Понякога дава сили повече и от най-лютия първак. Друг път силицата ти взема… Това и в писанието е казано, не си ли чувала? Чакай да пийна още и ще чуеш проповед каквато още никой не е произнасял в Тревненската църква… От къде ли да започна, а? Хм… Хм… Може и от цар Дарии… Цар Дарий даде голяма гощавка на своите поданици, на домашните си и на всички велможи от Мидия и Персия. И на всички сатрапи, военоначалници началници на подвластните му страни от Индия до Етиопия — в 127 сатрапии. Ядоха, пиха, наситиха се и се разотидоха. А цар Дарий отиде в ложницата си. В това време трима младежи телопазители, които пазеха тялото царево, си казаха един другиму: Неща всеки от нас изрече една дума за това, кое е най-силно от всичко. Чиято дума излезе по-умна от другите нему цар Дарий ще даде голема награда и големи дарове…Всеки написа думата си и я запечата. Итримата сложиха написаното под възглавието на цар Дарий, казвайки като стане царят, ще му подадат това писано и за когото признае царят и тримата велможи персийски, че думата му е много умна, нему ще се даде преднина. Единият написа: най-силно е виното. Вторият написа: най-силен е царят. Третият написа: по-силни са жените, ала над всичко одържа победа истината. И ето, когато царят стана, подадоха му това писано и той го прочете. И проводи да повикат всички персийски и мидийски велможи, всички сатрапи, военачалници и съветници, седна в съвещателната палата и прочетоха пред него писаното. И каза: повикайте тези младежи, нека те обяснят думите си. Повикаха ги и влязоха. Начена първият, който каза за силата на виното, и говори тъй: о, мъже, колко е силно виното! То довежда в помрачение ума на всички, които го пият. То прави еднакъв ума на цар и сиромах, на роб и свободен, на беден и богат. И превръща всякой ум на радост и веселие, та човек забравя и скръб, и дълг: всички сърца то прави богати, тъй че никой не мисли ни за цар, ни за сатрап, а всеки говори за своите достойнства и способности, защото кой не обича да говори за себе си? Когато се напият, хората забравят приязън към приятели и братя и веднага вадят нож, а щом изтрезнеят, не помнят какво са вършили. О, мъже, не е ли от всичко най-силно виното? И като каза това, младежът млъкна. Започна да говори вторият, който бе казал за силата на царя: о, мъже, не са ли силни човеците, които владеят земята и морето, и всичко, що е в тях? Но царят ги надминава, владее над тях и им заповядва, и те му се покоряват във всичко, което им заповяда. Ако каже да се опълчат един против друг — те изпълняват. Ако ги изпрати срещу неприятели — те отиват и събарят
