— Даскале… дойдох да ти кажа как по-бързо да оздравееш.
Всичко бе обмислил, дума по дума, но като започна да говори, усети, че нещо не е в ред. Трябваше на учен човек да дава акъл. Ще успее ли?
- … То може да са само приказки на колибарите, ама казват, че ако рано-рано сутрин, по роса болен човек отиде горе над Миховци, при Кралимарковия камък…
Войводата като че ли бе заспал. Клепките на очите му бяха спуснати плътно.
— Чуваш ли, даскале?
— Чувам — съвсем смислено се обади той. — Знам за камъка.
Още от дете знаеше за Кралимарковия камък. Какво се опитва този поленец, кой знай как попаднал в Балкана, да му разказва за онова, което беше част от самия него — живо късче от детските години, от приказките на дядо му, от целия оня странен свят, който той оттогава, та до ден днешен не можеше напълно да проумее … Имаше Горна земя. Имаше и Долна земя. И змейове и лами, хали и юнаци, и една златна ябълка. Имаше… не, имало, някога си един дядо Михо, викали му Белозъбия. Може би зъбите му са били много бели или кой знае. Потомците му били наричани само Миховци. В едно общо име се бяха слели имената им, бяха се претопили в казана на големия род. Само дядо Михо Белозъб, както оня к и р Тодор си стояха със своите имена. Сечената скала и тя беше от дядо Михо. Искал да я пресече и като че ли я пресякъл. Или времето я пресякло. Времето, което всичко разрушава. Скалистият провлак се отделил — то се вижда как се е цепнал от горе до долу. И скалата рухнала. Каменна грамада има сега там, гдето някога дядо Михо беше сякъл камъка… Какво знае този кехая, този поленец! Ще му говори за Кралимарковия камък! Та кой в Миховия род не знае, че ако рано, преди изгрев, болен човек пие росна вода от стъпката на Крали Марко… Голяма стъпка е оставил горе, на самия връх, Краля Марко. Рядко се случва цялата стъпка да е пълна с вода — вода не от дъжд, а от роса. Трябва дни наред да не е валяло и тогава да отидеш. Знае ли това тоя поленец?
— То не е далече, даскале. Все по билото… Аз ще ти помогна. На гръб ще те нося, гдето не можеш да вървиш …
Виж, това вече войводата не знаеше. Все му се струваше, че каменната колиба е някъде другаде, в непознати места. А то било съвсем близо до старите Михови колиби, до Сечената скала и Кралимарковия камък.
Ех, да може да се привдигне от постелята, да стъпи здраво на крака, та да разкърши плещи…
Ей, кой си ти? Я ела по-близо да те разгледам!
Кой те е изпратил тук? Я си подай ръката да видя нямаш ли и ти печат… Какъв печат ли? Не се прави, че не знаеш! Печат, такъв един печат на дясната ръка и на челото… Нямаш ли? Да не лъжеш, ей! Нечистивият ви е белязал всичките… издайници мръсни! Български като мене говорите, а само гледате да запалите на някого чергата. Не ви вярвам, юдини синове! Не за вас господин Жефарович е изписал герба с лъва, не за вас! Да знаете: няма къде да се скриете, като дойде Видовден. Тогава много калпаци ще опустеят. Тъй да знаете, издайници мръсни. Не мислете, че съм умрял. Може вече да не съм вълк, може да съм се превърнал в мъниче или даже в котка, ама и котката, когато умира, пак за мишките мисли. Миши са ви душиците, в миши дупки се криете. Знам, че вече ни мислите за изтребени, готвите се да сеете ряпа по огнищата на нашите къщи. Всичко знам за вас, мръсни издайници! Не току-тъй съм даскал и войвода. За мене по тревненската чаршия говорят, че от много учене съм стигнал на книгата дъното. Тъй приказват тревненските дюкянджии и тъй мислят — че има само една книга. Глупави са. Книгите са много, безчет, но дори една единствена книга за българите да има, ако тя е като книгата на господин Жефарович, и тя стига — не да я четеш, а да я гледаш и да се дивиш как все пак е оцеляло едното българско племе. А вие, другото племе, което само по име е българско… вие, издайници мръсни, най-много говорите, че сте българи, и се плодите по-бързо от нас … Отгде да знам дали козарката ще роди? Ами ако не роди? Ако нещо там … и остана без наследник?
Ей, я си покажи дясната ръка!
Има ли печат?
Няма ли?
Виждам, че няма… Ами ако… ако тези печати не са върху челата и десните ръце, а върху самия ви дъх? Не може ли? Може, върху дъха ви може, щом е дело на нечестивия.
Или пък… да трябват особени очи, за да види човек печатите, тъй де, особени, белязани очи. Малко хора имат такива очи. Повечето проглеждат и виждат печатите едва когато издайниците ги продадат. И едва тогава разбират своята цена. Цял живот се блъскаш по грешната земя и не знаеш колко струваш. Изведнъж се намерва издайник, продава те и ти научаваш каква ти била цената… Е, походих като войвода, дружина водих. Сега могат да ме продадат… Тъй е. Хората хора изяждат.
Като го чу да говори за издайници и за някакви печати, Вълю кехая се скова от изненада.
Как е могъл да узнае?
Но войводата продължи да говори несвързано и полека-лека кехаята се успокои. Треска го тресе, трескави му са и приказките на даскала. И трескав обаче може да направи някоя беля с пищова. Дали да му го вземе?
Отиде до одъра и се надвеси.
Войводата беше изпуснал пищова. Трябваше само да присегне, и…
Не, не бива. Така всичко ще развали. По-добре е още сега да отиде при знахарката.
От завоя на пътеката Виша видя кехаята и бързо се шмугна в храстите. Този човек винаги я беше плашил — от деня, когато за пръв път го видя при знахарката. Знаеше, че той е спасил войводата, но въпреки това нещо й подсказваше, че е лош човек. Очите му, лицето му бяха някак особени. Какво е правил в колибата? Къде отива сега?
Виша носеше храна за ранения, нови кърпи да смени превръзката на раната му и зелената стомна — пълна догоре с онова, упойващото биле.
Кехаята мина покрай нея и тя почака, докато гърбът му изчезне зад дърветата. И тогава затича нагоре. Както всеки път, когато стигаше до вратата на колибата, и сега най-напред поиска да се увери, че той спи. Иначе какво щеше да му каже, ако той е буден и я погледне с ясни очи? Само когато войводата пиеше от билето, тя беше спокойна. Нека да я нарича козарка или както си иска, мека да говори несвързано — тя не се бои от това. Бои се от трезвия му поглед, който всичко може да разгадае.
Той спеше. По дишането му го усети. Тихо, на пръсти, тя влезе и остави стомната до одъра, а гърнето и завитата с месал, престъргана пита — встрани, на камъните, които стърчаха от дебелите темели на колибата. После все тъй безшумно излезе, като внимателно притвори вратата след себе си.
Сега трябваше да чака, докато той се пробуди и изгорял от жажда, потърси зелената стомна. Да чака …
Ще чака, но ако в това време оня, кехаята, отиде при знахарката? Къде ли другаде ще отиде, пътеката води право в къщата на баба Тушана. Ще си шепнат нещо както винаги, когато той идва тук, ще си доверяват нещо един на друг.
Баща й поп Маню обичаше да я поучава, като че тя беше мъж, дето трябва да се преборва с хорските лошотии. „На никого не вярвай, само на себе си вярвай! От всекиго очаквай да ти направи зло, пък ако ти стори добро, още по-добре: ще благодариш на бога.“
Кехаята … Ще разбере тя що за човек е той. Ако не чуе какво си шепнат с бабата, другояче ще научи за какво толкова идва той при знахарката. Няма да миряса, докато не научи …
И Виша хукна надолу по пътеката.
Никога досега изкачването не й се бе струвало толкова мъчително. Отиваше нагоре, а в мислите си все още беше при къщата на знахарката. Баба Тушана бъркаше с дървена лъжица в прерязаната отгоре кратуна, където държеше най-силната отрова, и отсипваше в едно парцалче. После завърза парцалчето с червен конец. Какво си говореха двамата с кехаята Виша не можеше да чуе, защото гледаше отвън, през малкото прозорче до огнището.
Защо ли му е на кехаята тази отрова?
Дали баба Тушана знаеше?
И да знаеше няма да каже. Такава си е тая зла бабичка. Към всички е една и съща — дава билки и прави магии, ако й платиш. Виша още не можеше да си обясни как тъй се смили над нея, но по някои неща можеше да съди, че бабичката поне не я мрази. Обясняваше й коя билка какво лекува, караше я да повтаря
