(къде ли е умът й?) Гърдите й бяха пристегнати и повдигнати, и това толкова явно личеше! И тия сини жилки по краката… Но закачливият й глас го съживи:
— Ставай бързо, Юмер, защото идва твоята безсрамна жена!
— Моята гюлкадън! — без усилие отвърна той с усмивка, за да я поласкае. Но попита — знаеше, че тя очаква да я попита: — Защо се наричаш безсрамна?
— Една стара кадъна ми каза, че жени, които имат широко отворени очи, гъсти вежди, малък ръст, бързи движения и кръгло лице с трапчинки на бузите, са нахални и безсрамни. Такива жени са се родили след прелюбодеяние.
— Хахаха! — за да покаже колко много са го развеселили думите й, високо се засмя Юмер бей.
Тя му подаде бардучето. От разтворения й ръкав го лъхна мирис на амбра, пак се беше мила с амбер сую.14 Този мирис му припомни една нощ преди няколко седмици, когато с усилие се сдържа да не изпрати Бедрие ханъм обратно в харемлъка. Слава на Аллах, от известно време се е усмирила.
Той се взря в лицето й — то беше кръгло, с едва забележими тръпчинки по бузите. Тя притежаваше и останалите белези, които, както сама каза, отличават безсрамните жени. Може би е измислила всичко това, за да го подготви за още едно посещение през това денонощие?
— Ти, Бедрие, бей ханъм … — поде той. Нарече я така, защото от младите ханъми знаеше, че тя изисквала всички в харема да се обръщат към нея по този начин. В Стамбул, сред многобройните паши и везири, неговото бейско звание се губеше като песъчинка в морето, но тук, в Тирнова, беше друго.
Тя учудено го изгледа.
- … днес си хубава като месечина в четиринадесетия ден.
И я погали с опакото на дясната си ръка, с върха на пръстите — нежно, едва уловимо, както само той, когато искаше, можеше да гали.
Очите му бяха вперени в зъбите й.
Бели, равни зъби. Но само отпред.
Ами ако другите й зъби са започнали да падат? Ако тя е беззъбата жена …
— Как ти са зъбите, бей ханъм?
— Хубави са, без да дъвча сакъз. Не виждаш ли?
— Как, всичките ли? Нали веднъж ми казваше, че трябвало да ти вадят един зъб? Тя сложи ръка на челото му.
— Юмер, какво ти е?
Едва сега той напълно излезе от сънния следобеден унес.
— Така си приказвам, бей ханъм. Целият съм завладян от мързел. Умът ми плува в мързел като бъбрек в лой. Уф, да се не види и това аянство!
— Рюзгяр, Юмер …
Той само поклати глава. Не разбра какво точно искаше да каже тя, защото тази дума — една- единствена дума, означаваше и вятър, и вихър, и съдба, и времето, в което живееш. Но тази дума — една- единствена дума“ беше достатъчна да си каже сам: всичко е стегнато в един възел — времето, в което живеем, е нашата съдба и нашата съдба е да преминем като вихър…
Но това са все същите, нерадостните мисли, които го-преследват от деня на султанския гняв! Все същите!
Не успяха да го развеселят Хитърпетровците, никак не можаха. Само го караха непрекъснато да съпоставя наблюденията си от турци и българи в Тирнова и в аянството, да вижда и на едните, и на другите достойнства и недостатъците и в края на краищата да не може да каже кои и защо ще са истинските господари тук, разбира се, след доста време, след някое друго поколение, защото сега все още султанската власт тук е силна; това обаче няма да е винаги все тъй, едни или други земи, една или друга част от гяурите ще се пробуждат — те вече надигат глави! — и тогава …
Ако някой донесеше в Стамбул за тия му разсъждения, щеше да се прости и с аянството, и с главата си защото се бе осмелил да се усъмни в свещените устои на великата османска държава. Но той всеки ден имаше поводи за такива мисли. Никак не са малко три-четири месеца, за да видиш и прецениш един народ — сетивата ти са изострени, всичко ново ти прави впечатление. Понякога даже за три-четири седмици можеш да проумееш един чужд начин на живот повече, отколкото-за три-четири години, защото мине ли много време, неусетно свикваш с хората и с вещите, те стават твое ежедневие и започва да ти се струва, че винаги си живял така … че не е имало Стамбул, не е имало пембени тепсии с кетен халва, нито си правил петъчните си молитви в розовата Гюлджамия…
— Защо не пиеш, Юмер?
— Дай, бей ханъм, гюлханъм! Дай да пия!
Настъпваше часът на недоизречените думи, когато всеки мислеше за себе си и за своите грижи; когато птиците се прибираха в гнездата си, а алаиците шътаха из двора, приготвяха вечерята, беряха ранозрейки череши и крадливо поглеждаха към чардака — за да има после за какво край тенджерите и в зеленчуковата градина зад сарая да одумват господарите си и да се чудят не толкова на бея, колкото на бей ханъмата — колко ербап жена е, колко е умна и хитра, та и повяхнала вече, тя е любимата жена на аянина …
А Юмер бей отпиваше едри глътки и усещаше как ледената ракия запалва сърцето му, същото това сърце, за което гледачът по пясък му беше казал, че е пълно с лед и огън.
Бедрие Ханъм взе на свой ред бардучето.
— Дай пак, бей ханъм, гюлханъм …
Отново пи — дълга, жадна глътка.
И пак почувствува странната хладина, която — знаеше вече - само след малко щеше да се превърне в огън.
Бедрие ханъм седеше близо до него на няколко малки възглавнички. Превитите й остри колене опъваха прозрачния плат, сините жилки по краката и ръцете още по-ясно личаха и всички тези белези на промяна неволно внушаваха на Юмер бей мисълта, че и зъбите й са изпопадали. Глупава, отвратителна мисъл, която с усилие подтискаше в себе си.
Старите, познати разсъждения за това, че на четиридесет и пет години човек прекрачва прага на старостта, изпълниха цялото му съзнание и той само тъжно поклати глава. Да, така е. Тази възраст е наистина прагът на старостта — не заради това, че тялото ти започва да се променя, а заради състаряването на мислите и желанията ти. Не, не е вярно. Желанията ти даже се удвояват, но ти предварително знаеш кое как става, всичко от самото начало ти е известно. Тъкмо това знание и преглеждане за житейските дела, тези отворени за всичко очи бавно умъртвяват стремежите; все по-малко и по-малко са удоволствията ти на човек, който задоволява своето любопитство към живота.
Някъде зад високия жив плет изпръхтя кон, чу се и гласът на Кара Хасан — викаше на алаиците да кажат на ханъмите от харема да се приберат вътре, защото ще мине през двора.
Бедрие ханъм пъргаво стана и с весел блясък в очите се спусна по дървените стъпала.
Юмер бей не видя как тя застана от другата страна на сарая и се облегна там, далече от погледите на скритите в харемлъка млади ханъми. Чакаше покрай нея да мине Кара Хасан. Очите й бяха притворени наполовина, ръцете й — протегнати встрани. Пръстите й се впиват в талпената стена и когато вече само няколко крачки я деляха от сейменбашията, гърдите й изпуснаха глух, измъчен стон, който беше така добре познат на Кара Хасан.
Сейменбашията се появи на чардака със смесено чувство на гордост и страх. Напоследък Бедрие ханъм по различни начини му показваше мерака си. И той не криеше своя мерак. Те се търсеха един друг, поглъщаха се с очи. И толкова. Всичко щеше да свърши дотук. Кара Хасан знаеше това, навярно същото съзнаваше и Бедрие ханъм. Над двамата тежеше властта на Юмер бей и освен това спираше ги непристъпността на харема, където всичко се виждаше и научаваше.
Това го караше да се озлобява тайно на Юмер бей. Когато беше при него, той мълком му се надсмиваше: ти, беим, като мъж си само да пазиш сянка на жените си; и като аянин само пазиш сянка на другите, за нищо те не бива, иначе щеше ли да отвърне лице от тебе кадъна като Бедрие ханъм!
Но въпреки заплахата от бейския гняв Кара Хасан знаеше, че двамата с Бедрие ханъм още дълго ще продължават да се търсят, да се желаят един друг, да се поглъщат с очи в безплодно и безсмислено очакване.
