Така вместо Михо него са го кръстили Тодор. Да замести починалия първороден син, макар и с друго име.
В КАСАБАТА
В просъница видя позлатената врата на Дивана. Дефтердарят стоеше пред нея с цяла торба свитъци, навярно чакаше знак отвътре, за да влезе. И Сойтарията Юмер (че е бей в Дивана, рядко се сещаха) чакаше да отворят вратата.
Това, че
От едната му страна бе поставено наргилето, а от другата — седефлията кипарисово сандъче, в което държеше най-важните книжа и най-скъпите си пръстени.
Откак сам султанът му го подари, той ни за миг не сваляше от показалеца на лявата си ръка — на лявата, по близо до сърцето — големия златен пръстен с черен камък.
Сега мътилката на съня заля съзнанието му и той си рече: този е камъкът на моето нещастие! И го извади от пръста си, вдигна капака на кипарисовото сандъче и го пусна вътре. Звънът, който долетя, напомни на бея за другите пръстени. Бръкна вътре, зашари с пръсти по дъното и когато шепата му се напълни, извади ръка от сандъчето.
Разтвори пръсти и видя на дланта си пъстро сияние: рубини, смарагди, аметисти, топази и бисери, заедно с различните оттенъци на златото (злато със слаб примес от бакър, злато със слаб примес от сребро). Всички пръстени се бяха сплели в един голям накит. И все пак само един тъмножълт лъч привлече погледа на Юмер бей и той си спомни за сабур, камъка на търпението. Наричаха го още саръ сабур, жълтия камък — в жълтия огън на човешката мъка, казваха мъдреците, се изковава търпението.
Както всичко, което вършеше в този ленив следобед, Юмер бей отдели пръстена с жълтия камък с отпуснато, лишено от воля движение — ръката му като че не изпълняваше ясна заповед, а само едно смътно желание.
И умът му бавно-бавно се пробуждаше.
Саръ сабур. От никого невиждания вълшебен камък.
Този пръстен само напомня за него и то не толкова с цвета си (защото кой може да каже какъв е истинският цвят на истинския саръ сабур?), колкото с името си.
На показалеца на дясната си ръка носеше пръстенпечат. От честото сваляне, за да натиска с него восъците на различни свитъци, пръстенът се бе изтънил и лесно се махаше, достатъчно бе само да наведе ръка и да опъне пръста.
Ръката му сама се наведе и пръстенът се изхлузи. Задържа се обаче на извития нокът.
Той събра двата пръстена в шепата на дясната си ръка, прихлупи я с лявата. Така правеха някои гадатели по пясък, гребнат от купчината пред себе си, и започват равномерно да разклащат ръце, разклащат и шепнат магически думи. После обърнат пръсти към земята и пясъкът изтича между тях, като очертава образи и знаци, в които е написана съдбата на оня, който стои до гледача и иска да надникне в своето бъдеще.
И аз съм един такъв купувач на думи от гледачи — мислеше си Юмер бей. И аз искам да разгадая себе си и бъдещето си. Само че този път сам ще си бъда гледач … никой да не ми се бърка, и в доброто, и в злото.
И си спомни старото поверие, че съдбата на всеки човек е написана върху челото му. Никой обаче не може да я разчете. Може би само героите в приказките, които владеят тайната на кара хедже — „черната азбука“, чиито букви притежават вълшебна сила.
Така си живее човек — с написана на челото съдба, без да знае до смъртния си час какво ще му се случи, И понеже тия знаци никой нито може да проумее, нито да премахне — а то би било и богохулство! — не ти остава нищо друго, освен да повтаряш стиховете, които се предават от поколение на поколение, за да се примиряват хората със съдбата си:
„Аз съм дълга тръстика, облегната на твоята врата; Ако искаш — вземи ме, ако не искаш — недей, но знай: аз съм написана на твоето чело…
Така говори съдбата.
Отново пръстите на Юмер бей се събраха в шепи, той загреба с тях въздуха, но си мислеше за пясъка, който изтече от ръцете на оня гадател в Стамбул преди няколко години, там, до Ай София, в сянката на един черен кипарис. Гадателят се наведе толкова ниско, че без малко не докосна с устни изтеклия между пръстите му пясък и едва чуто прошепна: «В сърцето ти има огън и студ, устата ти изрича много думи, но в тях има малко истина. Малък хълм си, а се смяташ за планина. Помни: който се харесва сам на себе си, той на никого не се харесва. Пази се от спящ лъв, куц кон и от беззъба жена. И помни още: коня, като умре, подкова оставя, човек като умре, името му остава».
Това че в сърцето му има огън и студ, Юмер бей сам усещаше.
Пред себе си признаваше, че е излишно приказлив и че с многото думи се стреми да затрупа лъжите, които другите трябва да приемат за истина.
Може би наистина беше малък хълм, който се мисли за планина.
Вярно бе, че сам се харесваше на себе си, любуваше се на себе си, затова имаше толкова малко приятели.
Но какво означават думите да се пази от спящ лъв, куц кон и от беззъба жена?
Спящ лъв … Може би султанът беше този спящ лъв, който внезапно се събуди и го згриза с едно отваряне на устата.
Куц кон… Да не е предупреждение за някакво нещастие при пътуване?
Ами беззъба жена? Не става ли дума за старица? Каква работа има той със старици?
Беззъба жена… Може и да не е старица. На малко ли жени зъбите изпадат и на четиридесет години. Има си хас това да се отнася за Бедрие ханъм! Но нейните зъби са съвсем здрави, Аллахибилляхи, съвсем са здрави!
Без да съзнава, както седеше на чардака, той се озърна. Бедрие ханъм понякога и по това време, още преди икиндия излизаше от харемлъка и идваше при него. Откак преди няколко дни дойдоха тук, в този дървен сарай сред Дервента, тя не криеше, че й се пие ракия. Донасяха им едно бардуче изстудена в герана ракия и двамата, като си го подаваха един на друг, отпиваха по няколко глътки, докато главите им се замайваха. Това беше отмъщението та Бедрие ханъм към младите жени от бейския харем, които в това време се разкъсваха от злоба в задушната стая. А за Юмер бей този час преди свечеряване беше нещо като откуп — през нощта Бедрие ханъм нямаше да го безпокои, защото още от първия месец на женитбата им така се бяха споразумели мълчаливо — за едно денонощие веднъж да се срещат и да бъдат заедно известно време.
Аллах, аллах, откъде се появи тази горещина толкова рано! Още е пролет, а търновският камък се напече като през юли, бейовете и агите побързаха да натоварят харемите и малките си деца на сереми13 или на биволски и волски коли и се преселиха, както всяко лято в селата си, където всеки от тях имаше по една каменна кула (ако нещо лошо се случи) и по един дървен сарай в някое прохладно място, най-често край река. Мнозина си бяха направили летни къщи в Костимялската долина — недалеч от Търново, по пътя за Шумен, където кадъните прекарваха чак до есента, а агите и през късна есен ходеха на мъжки гуляи. Кой знае, може би за да бъде войводата — аянин настрана от разгулните аги и ефендиета, летният аянски сарай бе построен съвсем на друго място в Дервента, край Янтра, където само тук-таме имаше по някоя колиба (така в Търново наричат летните къщи сред лозята или по гористи места, макар обикновено да са по на два ката, с мазета и чардаци, някои от тях по-големи и по- удобни от къщите в самия град).
Аянският сарай беше стар, ала добре уреден и близо до града — с кон на половин сахат път. Но по- добре да не става нужда да викат аянина в града. И без него могат да се оправят — кадията е умен, със звание молла, бюлюкбашията се е зарекъл да изтреби всички хаирсъзи по Балкана и сам знае къде да ги търси, а сейменбашията Кара Хасан непрекъснато снове между града и летния сарай.
Този път Бедрие ханъм сама донесе изстуденото бардуче с ракия. Беше облечена в прозрачна дреха
