От глоговите храсти се подадоха дулата на пушки.
— Предай се, войводо! Хвърли пушката и пищовите! - изпищя кехаята.
Беше смешно такъв едър мъж да пищи така тънко и толкова много да се плаши от турците.
Войводата се приведе и целият се простря във високата трева.
Запъпли към Кралимарковия камък. Пъплеше и гледаше кехаята, който, приклекнал от другата страна на камъка, уплашено въртеше очи.
Откъм глоговите храсти се разнесе все същият началнически глас:
— Юрюин! Вурунуз! Тичайте! Удрете! Няколко чалмалии се появиха на поляната. Щракна кремъкът на пушката на войводата.
— Вай… — изохка един сейменин и се свлече на земята.
Още веднъж изщрака кремък о желязо.
Чу се гръм. Пищовът, който войводата продължаваше да държи в дясната си ръка, димеше, когато още един сейменин изохка от смъртна болка.
Останалите сеймени тичешком се върнаха и се скриха зад храстите.
— Недей, войводо! Недей стреля! — пак запищя кехаята.
Даскал Тодор захвърли пищова, с който беше гръмнал, отмести настрана пушката. Те вече не можеха да му послужат, нямаше време да ги пълни наново. Но вторият пищов също беше зареден и той го насочи към кехаята.
Деляха ги две крачки. И камъка между тях.
— Ти си ме продал! Ти и по-рано ни предаде!
— Не съм, войводо…
— Пий от камъка!
Долната челюст на кехаята като че се откачи.
— Пий!
— Войводо …
Но войводата вече беше до него, опря дулото на пищова в сляпото му око и натисна главата му към вдлъбнатината в камъка.
— Пий! Пий!
Така му натисна главата, че издайникът и да искаше да се извие встрани вече не можеше — цялото му лице потъна в мътната вода.
— Пий! Юдинско семе! Пий или ще ти пръсна главата!
— Вой… ааа… ъ-ъ-ъ…
Жилав врат има този мръсен издайник. Жилав. Но защо така изведнъж се отпусна? Не, не се отпусна, някак особено се вкаменява. Пръстите му изтръпнаха, той ги разтвори и кехаята се свлече встрани. От устата му започна да излиза пяна. Хъркаше, давеше се, цялото му тяло се гърчеше.
— Давранма — пак извика същият глас откъм глоговите храсти.
Но войводата дори не се обърна.
— Юрюйи!
С голи ятагани в десните ръце и с пищови в левите десетина сеймени едновременно се появиха откъм храстите.
… всичките не мога, само един …
И си избра един наперен сейменин, който най-бързо тичаше и най-силно викаше.
Много барут беше сложил, силно изгърмя и цяло облаче дим се появи.
Сеймените пак побягнаха, като оставиха един труп след себе си.
Войводата захвърли и втория пищов.
Беше забравил да вземе ятагана си И големия си нож бе забравил. Беше с голи ръце. Как, как не се сети, че и той трябва да умре! Та сега чалмалиите могат жив да го хванат. Няма да го хванат!
Той опря длани в камъка и надникна в мътната вода, останала в Кралимарковата стъпка.
… от тука пи издайникът. От същото място ли трябва да пия и аз? От едно и също място ли идва смъртта ни, на издайниците и на хайдутите мъже като мене? Една и съща ли е кръвта ни? Наведе се и пи.
Отровната вода беше блудкава, лигава, но от нея още остана в дъното на длъбнатината и той започна да обира капките с език. Жаждата, която го бе мъчила толкова дълго, сега поне щеше да бъде утолена.
Когато Юмер бей запъхтян изкачи стръмнината и отиде на поляната, потераджиите вече се бяха насъбрали около камъка и гледаха двата трупа.
Той нетърпеливо разбута хората си и припряно запита:
— Кой, кой е гяурският бюлюкбашия?
Най-напред загледа едрия, мустакат мъж, който бе изплезил език и изцъклил очи. Такъв едър и здрав човек трябваше да бъде войводата, който го бе карал нощес с ятагана си да се качва по сто четирийсетте стъпала на джеиевизката кула в Стамбул.
— Този е, беим — рече някой и Юмер бей отмести поглед.
И видя един слаб млад мъж, с дълги коси и светли очи, застинали в ням въпрос към него: защо, войводо, ме уби?
… но аз не съм те убивал. Ти сам се отрови. Аз щях да те закарам в Стамбул, щях да те хваля колко си курназ и ербап, може би щяхме да те обесим или да те посечем, но то е друга смърт …
И за да не гледа повече измъчения, кротко заспал в смъртта си истински войвода, той, търновският войвода аянин, извади пищова си от силяхлъка и го насочи към трупа на издайника.
Премери се бавно, спокойно и натисна спусъка. (… в старите книги е записано, че не се минало много време след смъртта на даскал Тодор войвода и в Тревненския Балкан се появил с още по-голяма дружина Мали Стоян войвода. Ала се появил и издайник, който…)
Информация за текста
© Димитър Мантов
Източник: http://dubina.dir.bg
Сканиране и обработка: Сергей Дубина
Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева.
Публикация:
Димитър Мантов
Хайдушка кръв
Роман
Второ издание
Поредица „Българска историческа проза“
Редакционна колегия: Андрей Гуляшки; Георги Пенчев; Драгомир Асенов; Ефрем Каранфилов; Маргарита Захариева; Петър Динеков; Слав Хр. Караславов; Симеон Султанов
Редактор Иван Вълев
Художник-редактор Веселин Христов
Техн. редактор Васко Вергилов
Коректор Росица Тодева
Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1979
Печатница „Георги Димитров“ — Ямбол
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3863]
Последна редакция: 2007-11-12 08:00:00
