— Съжалявам. Не чух, че ме викате — отвърна. — Както виждате, четях. — Затвори книгата и я остави на масата, след това се насили спокойно да погледне двойката. Изразът на лицето на Джейсън я накара да отстъпи назад. — Нещо не е ли наред? — уплашено попита Виктория, уверена, че си е спомнил за бележката в книгата, и подозира, че тя я е прочела.
— Да — отсече той и се обърна към госпожица Кърби, която гледаше Виктория с изражение, подобно на неговото. — Йохана, можеш ли да препоръчаш учител от селото, който да я научи да чете?
— Да ме научи да чета? — възкликна Виктория и трепна от надменния израз на лицето на хубавата брюнетка. — Не ставайте смешен. Не ми трябва учител… мога да чета.
Без да й обръща внимание, Джейсън погледна госпожица Кърби:
— Можете ли да назовете учител, който ще идва тук и ще я учи?
— Да, смятам, че мога да ви препоръчам учител, милорд. Господин Уоткинс, викарият, може да идва да я учи.
С погледа на човек, който вече е бил принуден да изтърпи твърде много обиди, но няма да понесе повече, Виктория твърдо заяви:
— Невероятно! Не ми трябва учител. Мога да чета.
Погледът на Джейсън стана леденостуден.
— Никога повече не ме лъжете — предупреди я той. — Презирам лъжците… особено жените, които лъжат. Не можете да прочетете и дума и прекрасно го знаете.
— Не може да бъде! — възкликна Виктория, без да чуе ужасеното ахване на госпожица Кърби. — Казвам ви, че мога да чета!
Търпението на Джейсън се изчерпа. Решил, че Виктория се опитва да го излъже, той бързо се приближи до масичката, взе книгата и я бутна в ръцете й:
— Четете тогава!
Ядосана и оскърбена, че се отнася така с нея, особено пред госпожица Кърби, която не правеше дори опит да прикрие задоволството си от положението й, Виктория грабна книгата, отвори я и видя парфюмираната бележка.
— Хайде — подкани я Джейсън. — Да ви чуем как четете. Виктория съзнателно присви очи и замислено го изгледа:
— Напълно ли сте убеден, че искате да чета на глас?
— На глас — твърдо отвърна милордът.
— Пред госпожица Кърби? — невинно попита момичето.
— Или четете, или си признайте, че не можете — отсече той.
— Много добре. — Тя преглътна смеха си и театрално зачете: Скъпи Джейсън, липсваш ми. Чакам те с нетърпение, броя часовете, когато ще дойдеш при мен. Изпращам ти тези прекрасни стихове с надеждата, че когато ги четеш, ще мислиш за мен, за нежните нощи, които прекарахме в обятията си…
Джейсън дръпна книгата от ръцете й. Тя вдигна вежди, погледна го право в очите и нагло му напомни:
— Бележката е написана на френски. Превеждах я, докато четях. — След това се обърна към госпожица Кърби: — Има още, разбира се, но не смятам, че това е от писанията, които човек трябва да оставя из къщата, когато в нея има изтънчени млади дами. Не мислите ли? — Преди някой от двамата да успее да й отговори, тя излезе от библиотеката с вдигната глава.
Лейди Кърби чакаше в коридора. Виктория студено се сбогува с двете жени, след това тръгна по стълбите с надеждата да се размине с неизбежния гняв на Джейсън, сигурна, че се готви да го излее върху нея в мига, в който двете дами си заминеха. Но преди да си тръгне, лейди Кърби направи забележка, която я накара да забрави всичко друго.
— Не се отчайвайте от изневярата на лорд Филдинг, скъпа моя — провикна се тя, докато Нортръп помагаше на нея и на дъщеря й да си наметнат пелерините. — Всъщност малцина повярваха на обявата във вестника. Всички смятаха, че щом пристигнете, той ще намери начин да анулира годежа. Немирникът даде ясно да се разбере, че няма да се ожени повторно…
Чарлз я изведе навън под претекст, че ще я изпрати до каретата, а Виктория спря на стълбите и се обърна. Подобно на красива разгневена богиня, тя стоеше и трепереше от гняв, впила поглед в Джейсън.
— Трябва ли да разбирам — произнесе тя, — че годежът, който казахте, че е отменен, е бил нашият годеж.
Джейсън не отговори, но мълчанието му бе равносилно на потвърждение и тя свирепо го изгледа, без да се интересува от слугите, които я гледаха парализирани от ужас.
— Как смеете! — процеди Виктория. — Как смеете да позволявате на някого да мисли, че съм смятала да се омъжа за вас. Не бих го направила дори да бяхте…
— Не си спомням да съм ви молил да се омъжите за мен — язвително я прекъсна Джейсън. — Все пак е успокояващо да знам, че ако здравият ми разум ме напусне и поискам да се оженя за вас, вие ще имате причина да ми откажете.
Виктория му хвърли пронизващ, надменен поглед:
— Вие сте студено, безчувствено, арогантно, коравосърдечно чудовище, което не изпитва уважение или чувства към никого… дори да е мъртъв! Никоя жена с разум в главата няма да ви пожелае! Вие сте… — Гласът й изневери, тя се обърна и хукна нагоре по стълбите.
Джейсън я гледаше от фоайето, където двама лакеи и икономът стояха и ужасени очакваха мига, в който господарят им ще излее върху тях гнева си, предизвикан от това младо момиче, което току-що бе направило непростимото. След няколко секунди, които им се сториха цяла вечност, Джейсън пъхна ръце в джобовете си. Той погледна потресения си иконом и вдигна вежди.
— Мисля, че току-що ме поставиха на мястото, Нортръп.
Икономът преглътна шумно, но нищо не каза, докато Джейсън не изкачи стълбите. След това се обърна към лакеите:
— Заемете се с работата си. И имайте грижата да не говорите за това. — След това си отиде.
О’Мейли се обърна към другия лакей.
— Тя ми приготви смес и излекува зъба ми — прошепна с благодарност той. — Може да направи нещо и за господаря и да излекува нрава му. — Без да дочака отговор, той отиде право в кухнята, за да разкаже на госпожа Крейдък и кухненската прислуга невероятната случка, на която току-що бе станал свидетел. След като мосю Андре си отиде благодарение на младата дама от Америка, кухнята се бе превърнала в приятно място, където можеше да прекарва редките моменти, когато се изплъзнеше от зоркото око на Нортръп.
В продължение на един час добре обучената, съвършено организирана домашна прислуга на къщата се изреди в кухнята, за да изслуша разказа за драмата, разиграла се на стълбите. След още половин час мълвата за случилото се се разпространи из къщата и стигна до оборите и къщичките на пазачите на дивеч.
В стаята си на втория етаж Виктория с треперещи ръце вадеше фуркетите от косата си и сваляше роклята с цвят на праскова. Окачи я в гардероба, облече нощницата си и си легна. Младото момиче беше много нещастно. Искаше да си замине. Мечтаеше поне океанът да я разделя от хора като Джейсън Филдинг и лейди Кърби. Майка й сигурно бе напуснала Англия поради същата причина. Майка й… хубавата й нежна майка, помисли си тя, и ридание стегна гърлото й.
Замисли се колко щастливо беше детството й. Спомни си деня, в който изцапа роклята си, докато береше цветя за майка си.
— Виж, мамо, нали са много хубави? — каза й тя. — Набрах ги за теб… но си изцапах роклята.
— Много са хубави — съгласи се майка й. После я прегърна, без да й се сърди за изцапаната рокля. — Но ти си най-хубавото нещо, което съм виждала.
Спомни си, когато на седем години се разболя от треска, от която едва не умря. Всяка нощ майка й седеше до леглото и с мокра гъба попиваше потта от лицето и ръцете й. На петата нощ се събуди в прегръдките на майка си. Лицето й бе мокро от сълзите на майка й. Катрин я люлееше, плачеше и повтаряше една и съща несвързана молба:
— Моля те, не позволявай момиченцето ми да умре. Толкова е малка и се страхува от тъмното. Моля те, Господи…
