— Съжаляваш ли за някое от тях?
Виктория вдигна вежди и го изгледа с усмивка:
— Заслужи си всяка дума.
— Права си — призна Джейсън и също се усмихна. — Но не насилвай късмета си.
Мъжът излезе от стаята и се върна в своята. Наля си коняк, след това седна и подпря крака на масата. Запита се защо Виктория Сийтън събуждаше у него странно желание да я покровителства. Беше възнамерявал да я изпрати обратно в Америка веднага щом пристигне, и това беше, преди да обърка дома му. Може би защото беше толкова крехка и уязвима и толкова млада и нежна, че събуждаше бащинско чувство в него. А може би прямотата й нарушаваше душевното му равновесие. А може би беше заради очите й, които се взираха в лицето му все едно търсеха душата му. Тя не притежаваше хитростите на кокетките. Не й и трябваха, кисело си помисли той. Тези очи можеха да съблазнят и светец.
Глава осма
— Не мога да ти опиша колко много съжалявам за снощи — каза Чарлз на Виктория, докато двамата закусваха на следващата сутрин. — Сгреших, че обявих годежа ти с Джейсън, но толкова се надявах двамата да си допаднете. Що се отнася до лейди Кърби, тя е стара вещица. От две години дъщеря й се влачи след Джейсън. Затова двете долетяха тук — да те видят.
— Няма нужда да ми даваш обяснения, чичо Чарлз — мило отвърна Виктория. — Нищо не е станало.
— Може и така да е, но освен всичко друго Кърби е и голяма клюкарка. Сега, след като знае, че си тук, ще се погрижи и всички останали да го научат, което означава, че скоро ще се появят посетители, които ще изгарят от желание да те видят. А това означава, че ни е необходима подходяща придружителка, за да не може никой да каже, че живееш сама с двама мъже. — Той вдигна поглед при влизането на Джейсън. — Тъкмо обяснявах на Виктория необходимостта от придружителка. Изпратих да повикат Флоси Уилсън — добави херцогът. Флоси Уилсън бе неомъжената му леля, която се бе грижила за малкия Джейми. — Тя е единствената подходяща придружителка за Виктория, за която се сещам, тъй като познава обществото.
— Добре — разсеяно отвърна Джейсън, застана до Виктория и погледна към нея. — Надявам се, че снощната ти „злоупотреба“ не е оказала лоши последствия.
— Абсолютно никакви — лъчезарно отвърна момичето. — Всъщност доста ми хареса, след като свикнах с вкуса.
Той се усмихна, а сърцето на Виктория трепна. Джейсън Филдинг притежаваше усмивка, която можеше да разтопи и лед.
— Внимавай да не ти хареса твърде много — каза той и закачливо добави — … братовчедке.
Заета с плановете как да направи Джейсън свой приятел, Виктория не обърна внимание на разговора, който двамата мъже поведоха, докато той не я попита:
— Чу ли ме, Виктория?
Момичето вдигна поглед.
— Съжалявам. Не те слушах.
— В петък на гости ще ми дойде един съсед, който наскоро се върна от Франция — повтори Джейсън. — Ако доведе жена си, бих искал да те запозная с нея. — Радостта на Виктория от приятелското предложение бе помрачена от последвалото безцеремонно пояснение: — Графиня Колингуд е отличен пример как трябва да се държиш в обществото. Ще постъпиш умно, ако я наблюдаваш и й подражаваш.
Тя се изчерви и се почувства като непослушно дете, на което току-що са казали, че трябва да следва нечий пример. Освен това вече себе срещнала с четирима английски аристократи — Чарлз, Джейсън, лейди Кърби и госпожица Йохана Кърби. С изключение на херцога с останалите й бе трудно да общува, затова не се радваше на възможността да се срещне с още двама. Въпреки това Виктория потисна раздразнението и не показа ужаса си от предстоящата среща.
— Благодаря ти — любезно изрече тя. — С нетърпение очаквам да се запозная с тях.
Следващите четири дни за Виктория преминаха приятно в писане на писма и беседи с Чарлз. На петия ден следобед тя слезе в кухнята, за да поиска чиния с остатъци от храна за Уили.
— Това куче ще надебелее толкова, че ще можете да го яздите, ако продължите да го храните така — добродушно й каза госпожа Крейдък.
— Дотогава ще мине още много време — отвърна Виктория и й се усмихна. — Може ли да взема онзи голям кокал… или смяташ да правиш супа от него?
Госпожа Крейдък я увери, че няма такива намерения, и й даде кокала. Виктория й благодари, обърна се да си тръгне, но се сети нещо и отново се обърна към госпожа Крейдък.
— Снощи господин Филд… искам да кажа негова светлост — поправи се, като видя как слугите замръзнаха по местата си при споменаване името на Джейсън — каза, че не е ял по-вкусна печена пуйка. Може да е забравил да ти каже — допълни, напълно убедена, че Джейсън никога не би си направил труда да го каже. — Но би искал да знаеш.
Госпожа Крейдък се изчерви от удоволствие.
— Благодаря, милейди — любезно отвърна тя. Виктория се усмихна и излезе.
— Ето това е истинска дама — каза госпожа Крейдък на другите, след като момичето си отиде. — Мила и любезна. И изобщо не е като онези високомерни кукли, които господарят намира в Лондон и води от време на време. О’Мейли каза, че е графиня. Чул, че негово сиятелство казал така на лейди Кърби.
Виктория отиде до мястото, на което през последните девет дни носеше храна на Уили. Вместо както обикновено да крие в убежището си сред дърветата, когато я видя, той изтича няколко крачки пред тях.
— Ето — каза момичето и тихо се засмя. — Виж какво ти донесох.
Сърцето на Виктория заби победоносно, когато голямото куче дойде почти до нея.
— Уили, ако ми позволиш да те погаля — продължи тя, приближи се малко и поднесе купата към него, — след вечеря ще ти донеса още един вкусен кокал.
Той спря изведнъж и я загледа със смесица от страх и недоверие.
— Знам, че искаш кокал — каза Виктория и направи още а стъпка към него, — а аз искам да съм ти приятелка. Сигурно си мислиш, че тази храна е примамка — продължи, бавно се приведе и остави купата на земята. — И си прав. И аз съм самотна като теб, но можем да станем добри приятели, знаеш ли, че никога не съм имала куче?
Блестящите му очи се отместиха към храната и после отново се върнаха към нея. След малко се приближи до купата, но не изпусна момичето от очи дори когато сведе глава и започна да унищожава храната. Докато животното ядеше. Виктория продължи тихо да му говори с надежда да го успокои:
— Не мога да си представя какво си е мислил господин Филдинг, когато ти е избирал името… не ми приличаш на Уили. Бих те нарекла Улф или Емперър… нещо, което подобава на дивия ти вид.
Щом изяде храната, кучето започна да отстъпва, но Виктория бързо извади лявата си ръка и му показа огромния кокал, който криеше зад себе си.
— Трябва да го вземеш от ръката ми, ако искаш да го изядеш — каза тя. Животното погледна кокала само за миг, преди огромните му челюсти да го захапят и да го задърпат от ръката й. Тя очакваше той бързо да избяга в гората, след като го вземе, но за нейно удоволствие след напрегната пауза, по време на която я гледаше зорко, кучето се просна близо до краката й. Изведнъж Виктория почувства, че щастието й се усмихва. Вече не се чувстваше нежелана в Уейкфийлд Парк — и двамата мъже от рода Филдинг й бяха приятели, а скоро щеше да има за свой другар и Уили. Тя коленичи и погали голямата му глава.
— Трябва да те среша — каза. — Иска ми се Дороти да можеше да те види — тъжно продължи момичето. — Тя обича животните и има подход към тях. Бързо щеше да те научи да правиш разни работи. — Мисълта накара Виктория да се усмихне, но след това на лицето й се изписа тъга.
На следващия ден Нортръп дойде да й съобщи, че лорд Колингуд е пристигнал и лорд Филдинг желае тя да отиде при него в кабинета му.
Виктория седна пред огледалото, за да събере косата си на кок и да се подготви да се срещне с дебела, студена, горделива аристократка на възрастта на лейди Кърби.
