Виктория зарови лице във възглавницата си и тялото й се разтърси от сподавени ридания.
— О, мамо! — изхълца тя. — О, мамо, толкова ми липсваш…
Джейсън спря пред вратата й и вдигна ръка, за да почука, но щом чу риданията, се поколеба. Челото му се смръщи. Сигурно Виктория щеше да се почувства по-добре, ако изплачеше мъката си. От друга страна, ако продължеше да плаче по този начин, щеше да се разболее. След няколко минути колебание той се прибра в стаята си, наля коняк в една чаша и се върна пред вратата на нейната стая.
Почука, но тъй като тя не отговори, той отвори вратата и влезе. Застана до леглото й и погледна как раменете й се тресат. И преди бе виждал жени да плачат, но техните сълзи бяха предназначени да пречупят мъжката воля.
Джейсън сложи ръка на рамото й.
— Виктория…
Тя се обърна. Очите й бяха като тъмносиньо мокро кадифе. Гъстите й черни мигли блестяха от сълзите.
— Махайте се оттук! — извика тя с пресипнал глас. — Махнете се веднага, преди някой да ви е видял!
Джейсън погледна разгневената синеока красавица пред себе си. Страните й бяха зачервени, а тициановата й коса бе разпиляна по раменете. Облечена в пуританската бяла нощница с висока яка, Виктория приличаше на объркано, съкрушено дете, но в положението на брадичката и в гневния горд блясък в очите й имаше нещо предизвикателно, което го предупреждаваше да не я подценява. Той си спомни дръзкото й нахалство в библиотеката, когато съзнателно прочете бележката на глас и не направи никакво усилие да прикрие задоволството си от това, че го е смутила. Мелиса бе единствената жена, която се бе осмелявала да се опълчи срещу него, но тя го правеше зад гърба му. Виктория Сийтън го направи открито и той й се възхищаваше за куража.
Джейсън не помръдна и Виктория раздразнено избърса сълзите от бузите си, дръпна завивките до брадичката си и се отмести назад.
— Давате ли си сметка какво ще кажат хората, ако разберат, че сте тук? — процеди тя през зъби. — Нямате ли принципи?
— Не — предизвикателно отвърна милордът. — Предпочитам практичността пред принципите. — Той седна на леглото и добави: — Ето. Изпийте това.
Джейсън поднесе чашата с кехлибарената течност към лицето й, така че Виктория да помирише силния алкохол.
— Не — решително поклати глава тя.
— Изпийте го — настоя той — или ще го излея в гърлото ви.
— Няма да го направите!
— Напротив, Виктория, ще го направя! Хайде, изпийте го. Ще се почувствате по-добре.
Тя видя, че няма смисъл да спори, а бе твърде уморена, за да се бори физически. Отвратено отпи от дяволската течност и се опита да върне чашата в ръката му.
— Вече се чувствам по-добре — заяви.
— Изпийте и останалото.
— Ако го изпия, ще си тръгнете ли? — попита тя. Той кимна. Виктория се опита да се справи с питието, сякаш бе горчиво лекарство. Тя изпи остатъка от коняка на две големи глътки, като и двата пъти едва не се задави. — Ужасно е — каза и се отпусна на възглавниците.
Джейсън изчака конякът да разлее топлината си по тялото й, след това спокойно каза:
— Първо, Чарлз обяви годежа ни във вестника, не аз. Второ, вие нямате по-голямо желание да се сгодите за мен, отколкото аз за вас, нали така?
— Точно така — потвърди Виктория.
— Тогава защо страдате от това, че не сме сгодени?
Момичето го погледна с презрение:
— Нищо подобно.
— Така ли? — Развеселен, Джейсън погледна извитите й мокри мигли и й подаде снежнобяла носна кърпичка. — Тогава защо носът ви е зачервен, очите — подпухнали, лицето — бледо и…
Виктория прикри носа си:
— Много е некавалерско от ваша страна да го отбелязвате.
Усмивката преобрази лицето му.
— Не съм направил нищо, за да създам у вас впечатлението, че съм джентълмен.
Пресиленото смущение в гласа му я накара да се усмихне плахо.
— Нищо — отвърна тя и се облегна на възглавниците. — Не плачех заради този нелеп годеж… той само ме ядоса.
— Тогава защо плачехте?
Виктория завъртя чашата между дланите си, загледана в движението на течността в нея.
— Плачех за майка си. Лейди Кърби злословеше по неин адрес. Толкова ме ядоса, че не знаех какво да кажа. — Тя хвърли на Джейсън бърз поглед изпод дългите си мигли и понеже за пръв път той не бе непристъпен и бе загрижен, несигурно продължи: — Майка ми беше мила, добра и нежна. Спомних си за нея и се разплаках. Откакто родителите ми загинаха, изпадам в странни състояния. В един момент съм добре, а в следващия страшно ми липсват и се разплаквам.
— Нормално е да плачеш за хора, които обичаш — изрече Джейсън толкова нежно, че Виктория не повярва, че думите излязоха от неговата уста.
Странно успокоена от присъствието му и от дълбокия му тен глас, тя поклати глава.
— Плача за себе си — призна смутено. — Плача от самосъжаление, защото ги загубих. Не съм си давала сметка, че съм толкова страхлива.
— Виждал съм смели мъже да плачат, Виктория — тихо каза Джейсън.
Тя се вгледа в суровите му изваяни черти. Дори при меката светлина на свещите той изглеждаше неуязвим. Беше й невъзможно да си го представи със сълзи в очите. Конякът бе опил обичайната й резервираност и тя тихо попита:
— Плакал ли си някога?
Лицето му стана студено.
— Не.
— Дори когато си бил дете? — настоя тя.
— Дори тогава — отвърна той.
Джейсън направи рязко движение, за да стане, но Виктория импулсивно сложи ръка върху неговата. Той погледна дългите й пръсти, отпуснати върху ръката му, а след това и големите й очи.
— Господин Филдинг — започна тя, неловко опитвайки се е просто да продължи краткото им примирие, но и да го затвърди. — Знам, че не ме искаш тук, но няма да остана дълго… само докато Андрю дойде да ме вземе.
— Остани колкото желаеш — отвърна той и сви рамене. Лицето му отново бе студено.
— Благодаря — каза Виктория смутена от рязката смяна на настроенията му. — Исках да кажа, че много бих се радвала, ако двамата с теб общуваме по-приятелски.
— Какво имаш предвид под „по-приятелски“?
Виктория не долови иронията.
— Ако се замислиш, ще видиш, че ние сме далечни братовчеди. — Тя спря и изпитателно го изгледа. — Нямам други роднини освен чичо Чарлз и теб. Не мислиш ли, че бихме могли да се държим като братовчеди?
Той я погледна смаяно, след това се развесели:
— Мисля, че бихме могли.
— Благодаря.
— Сега поспи.
Тя кимна и се сви под завивките.
— О, забравих да ти се извиня… за нещата, които говоря, когато съм ядосана.
Устните му се изкривиха:
