— Каретата й се счупила по пътя и двама селяни я взели със себе си — казваше Джейсън на Робърт Колингуд със студена усмивка. — Докато сваляли сандъка й от каруцата, две от прасенцата изскочили и Виктория хванала едното точно когато Нортръп отварял вратата. Като видял прасенцето в ръцете й, я взел за селянка и й казал да отиде да достави провизиите отзад. Когато Виктория възразила, наредил на един от лакеите да я изхвърли от имението — завърши Джейсън и подаде на Робърт чаша бордо.
— Мили Боже! — възкликна графът и се засмя. — Какъв прием! — Вдигна чашата си за тост и каза: — За твое щастие и дано съпругата ти винаги да има такова търпение.
Джейсън се намръщи.
Робърт се опита да обясни думите си:
— Тъй като не се е обърнала и не е взела първия параход за Америка, мога единствено да заключа, че госпожица Сийтън притежава голяма доза търпение — най-важното качество на една съпруга.
— Обявата на годежа в „Таймс“ е дело на Чарлз — равно изрече Джейсън. — Виктория е негова далечна братовчедка. Когато научил, че е останала без семейство и идва тук, решил, че трябва да се оженя за нея.
— Без да те попита? — не повярва Робърт.
— Научих, че съм сгоден по абсолютно същия начин като всеки друг — от „Таймс“.
— Представям си изненадата ти.
— Яростта — поправи го Джейсън. — И тъй като сме на темата, надявах се жена ти да дойде днес с теб, за да се запознае с Виктория. Разликата между нея и Каролайн е само няколко години и мисля, че двете биха могли да станат приятелки. В интерес на истината Виктория се нуждае от приятелка. Доколкото разбрах, висшето общество е било скандализирано, когато майка й се е омъжила за ирландски лекар, и старата лейди Кърби очевидно смята отново да раздуха нещата. Не стига това, ами и прабабата на Виктория, херцогиня Клермонт, не желае при себе си момичето. Виктория е графиня, но това не означава, че висшето общество веднага ще я приеме. Разбира се, Чарлз ще я подкрепя и ще й помага. Никой няма да посмее да се прави, че не я познава.
— Ще има и тежестта на репутацията ти, а тя е чувствителна — посочи Колингуд.
— Не и когато става дума — сухо отхвърли аргумента му Джейсън — за установяването на репутацията на млада дама като целомъдрено невинна.
— Вярно е — засмя се Робърт.
— Във всеки случай като пример на английската аристокрация Виктория има само срещата си с дамите Кърби. Жена ти ще я остави с по-добри впечатления. Всъщност предложих й да погледне на Каролайн като на добър пример за приятни маниери и поведение…
Робърт Колингуд отметна глава и избухна в смях:
— Наистина ли мислиш така? Тогава най-добре се надявай лейди Виктория да не последва съвета ти. Маниерите на Каролайн са изискани — достатъчно, за да заблудят дори теб. Както разбирам, че тя е пример за подражание — но аз постоянно воювам с нея. През целия си живот не съм познавал по-твърдоглава жена — завърши той, но думите му преливаха от нежност.
— В такъв случай Виктория и Каролайн ще се разберат прекрасно — сухо каза Джейсън.
— Доста си заинтригуван от нея — отбеляза Робърт и внимателно изгледа приятеля си.
— Само като неин страж, и то против волята ми.
Виктория оправи полите на ябълковозелената си муселинена рокля, почука и влезе. Джейсън седеше зад бюрото си и говореше с мъж на около трийсет години. Когато я видяха, двамата прекъснаха разговора си и се изправиха. Също като Джейсън графът бе висок, хубав и атлетично сложен, но косата му бе рижа, а очите — кафяви и топли. Той също излъчваше властност като Джейсън, но не всяваше такъв страх. И все пак човек не би искал той да му бъде враг.
— Простете, че ви погледнах така — каза Виктория, когато Джейсън приключи с представянето. — Но като ви видях заедно, ми се стори, че си приличате.
— Сигурен съм, че го казахте като комплимент, милейди — отвърна Робърт Колингуд и се усмихна.
— Не — пошегува се Джейсън. — Не го каза като комплимент.
Виктория трескаво търсеше подходящ отговор, но не можеше да измисли нищо. Графът й спести по- нататъшните притеснения, като възмутено погледна Джейсън и каза:
— Какъв отговор трябва да даде госпожица Сийтън на думите ги?
Виктория не чу отговора на Джейсън, тъй като вниманието й беше привлечено от третия присъстващ в стаята — прелестно момченце на около три годинки, което стоеше до графа и я гледаше възхитено, напълно забравило за лодката, която стискаше в ръчички. Рижата му коса и топлите кафяви очи не оставяха съмнение кой е баща му. Детето бе абсолютно копие на граф Колингуд, включително и по отношение на облеклото. То носеше същите светлокафяви бричове за езда, кафяви кожени ботуши и светлокафяво елече като него. Попаднала в плен на чаровното дете, Виктория му се усмихна.
— Май не ни запознаха… — каза тя.
— Простете — отвърна графът и се усмихна. — Лейди Виктория, позволете да ви представя сина си Джон.
Момченцето остави лодката на стола зад себе си и направиш изискан поклон. В отговор Виктория направи дълбок реверанс и детето се засмя. След това посочи с пръст косата й и погледна баща си.
— Червено? — изрече с възторг.
— Да — съгласи се Робърт. Детето грейна.
— Хубава е — прошепна то и накара баща си да се засмее.
— Джон, още си много малък, за да омайваш дамите — каза той.
— О, но аз не съм дама — поправи го Виктория. Сърцето й се изпълни с топлина към момченцето. Тя наперено му каза: — Аз съм моряк. — То я погледна недоверчиво и тя добави: — О, моряк съм… и то удивително добър. С приятеля ми Андрю строяхме лодки и непрекъснато плавахме с тях, въпреки че нашите не бяха така хубави като твоята. Искаш ли да пуснем лодката в потока?
Детето кимна и Виктория погледна баща му за разрешение.
— Аз ще имам грижата за него — обеща. — И за корабчето, разбира се.
Щом графът даде съгласието си, момченцето хвана Виктория за ръка и двамата излязоха от кабинета.
— Тя явно харесва децата — отбеляза Робърт, след като двамата затвориха вратата след себе си.
— Съвсем доскоро самата тя е била дете — каза Джейсън.
Графът се обърна и погледна привлекателната млада жена и сина му, които пресичаха фоайето. След това погледна Джейсън и развеселено вдигна вежди, но нищо не каза.
Виктория прекара повече от половин час край едно от живописните поточета. Слънцето грееше приятно, а малкият Джон прехласнат слушаше историите й за щурмове и пирати, които уж плячкосали кораба й, докато плавали от Америка към Англия. Детето слушаше, стиснало дългата рибарска корда, която Виктория бе взела от Нортръп и бе привързала към корабчето. Когато момченцето се отегчи от еднообразното подскачане на малката лодка във водите, Виктория взе кордата от ръката му и поведе корабчето надолу по течението, където потокът ставаше дълбок и минаваше под елегантен широк каменен мост. На това място имаше паднало дърво.
— Ето — каза тя и подаде кордата на малкия Джон. — Не я пускай, защото може да се закачи в дървото.
— Няма да я пусна — обеща момченцето и се усмихна, а тримачтовото му корабче заподскача из бързеите.
Виктория тръгна надолу по стръмния бряг. Изпълнена с радост, тя започна да бере цветя. Изведнъж Джон извика и заподскача след кордата, която се бе изплъзнала от ръцете му.
— Стой там! — извика младото момиче и се затича към детето.
Полагайки всички сили да не се разплаче, то посочи корабчето, което се носеше право към падналото дърво.
— Отиде си — задавено прошепна момченцето. — Чичо Джордж ми го направи. Ще се натъжи.
Виктория прехапа устни и се поколеба. На това място водата бе дълбока и течеше бързо, но двамата с Андрю бяха вадили корабчетата си от много по-опасна река. Момичето вдигна глава и огледа стръмния бряг,
