— Невъзможен си! — неубедително каза тя.
— Права си — съгласи се той и се обърна, за да може момичето да се преоблече.
Виктория направи отчаян опит да се овладее и бързо се облече. Андрю я бе целувал няколко пъти, но никога по този начин. Джейсън не трябваше да го прави, нито пък трябваше да е така нетърпимо уверен. Тя беше убедена, че има право да е бясна, но може би в Англия нещата стояха различно. Може би щеше да изглежда като глупачка, ако повдигнеше въпроса. А дори и да го направеше, Джейсън щеше да свие рамене.
— Ти наистина си невъзможен — повтори тя.
— По този въпрос вече се споразумяхме.
— Освен това си непредсказуем.
— В какъв смисъл?
— Ами почти бях сигурна, че ще ме удариш, задето те уплаших. А вместо това ти ме целуваш. — Тя се наведе и взе от земята корабчето на малкия Джон. — Започвам да мисля, че много приличаш на кучето си — само се правите на жестоки.
— Кучето ми? — неразбиращо повтори Джейсън.
— Уили — поясни момичето.
— Трябва да трепериш от страх при вида на канарче, ако смяташ Уили за свиреп.
— Стигам до заключението, че няма причина да се страхувам и от теб.
Джейсън се усмихна и взе корабчето от ръцете й.
— Не го казвай на никого или ще ми съсипеш репутацията.
Виктория се уви в одеялото.
— Имаш ли такава?
— Най-лошата — отвърна той и я погледна предизвикателно. — Да ти разкажа ли мръсните подробности?
— Разбира се, че не — възмутено отвърна девойката. Като се надяваше, че може би лекото разкаяние на Джейсън за целувката ще го направи по-отстъпчив, тя събра смелост да повдигне въпроса, който я притесняваше от дни. — Има един начин да компенсираш „грешката“ си — нерешително каза, докато двамата вървяха към къщата.
Джейсън я изгледа изпитателно:
— Бих казал, че първата грешка компенсира втората, но кажи какво искаш?
— Искам си дрехите.
— Не.
— Не разбираш — извика тя. — В траур съм заради родителите си.
— Разбирам, но не вярвам в показната скръб. Освен това с Чарлз искаме да си изградиш нов живот тук. Такъв, на който да се радваш.
— Не ми трябва нов живот! — отчаяно възрази Виктория. — Тук съм само докато Андрю дойде да ме вземе и…
— Той няма да дойде да те вземе, Виктория — каза Джейсън. — Писал ти е само веднъж за толкова месеци.
Думите му пронизаха сърцето й като нажежени кинжали.
— Казвам ти, че ще дойде. Преди да замина, можеше да пристигне само едно писмо.
Лицето му помръкна.
— Надявам се да си права. Но ти забранявам да носиш черно. Скръбта се носи в сърцето.
— Откъде знаеш? — избухна тя. — Ако имаше сърце, нямаше да ме караш да парадирам с тези дрехи, като че родителите ми никога не са съществували. Ти нямаш сърце!
— Права си — тихо произнесе той, което направи гласа му още по-заплашителен. — Нямам сърце. Запомни го и не се заблуждавай да вярваш, че под свирепата ми външност съм кротък като кученце. Десетки жени са правили тази грешка и са съжалявали за това.
Виктория продължи пътя си към къщата. Как можа да си представи, че ще бъдат приятели! Той беше студен, циничен и груб, към това се прибавяше и явна неуравновесеност. Никой мъж със здрав разум нямаше в един момент нежно и страстно да целува жена, в следващия да се впусне във флирт и миг по- късно да се изпълни с надменност и омраза. Той не беше кученце — беше опасен и непредсказуем като пантера.
Въпреки че Виктория вървеше бързо, Джейсън не изоставаше и двамата пристигнаха при алеята пред къщата едновременно.
Граф Колингуд ги чакаше яхнал великолепния си дорест кон, поставил малкия си син на седлото пред себе си.
Засрамена и ядосана, Виктория набързо се сбогува с графа, усмихна се на Джон, подаде му корабчето и се втурна в къщата.
Джон я изпрати с очи, погледна Джейсън и разтревожено се обърна към баща си:
— Нали не се е карал на госпожица Тори?
Графът отмести развеселен поглед от мократа риза на Джейсън към лицето му.
— Не, Джон. Лорд Филдинг не й се е карал. — После се обърна към Джейсън: — Да кажа ли на Каролайн да се обади утре на госпожица Сийтън?
— Ела с нея и ще продължим деловия си разговор. Робърт кимна и се понесе в лек галоп по алеята. Джейсън ги гледаше как си тръгват.
Глава девета
На следващия ден Виктория продължаваше да мисли за целувката на Джейсън. Тя седеше на тревата до Уили и го галеше по главата. Докато го гледаше, отново се замисли за поведението на Джейсън след целувката и стомахът й се сви.
Как можеше в един миг да я прегръща и да я целува, а след това да се шегува с това? И откъде, запита се тя, намери сили да му отвърне безгрижно, след като чувствата й бяха объркани, а коленете й се подкосяваха? И след всичко това как Джейсън можа да я погледне с тези вледеняващи зелени очи и да я посъветва да не прави същата грешка като „десетки“ други жени?
Какво го накара да се държи така? — Беше невъзможно да се разбере с него. Невъзможно да го разбере. Опита се да се сприятели с него, а накрая той я целуна. Всичко в Англия беше различно. Може би тук такива целувки бяха нещо обичайно и тя нямаше основание да се чувства виновна или да се ядосва. Но се чувстваше точно така. Обзе я тъга по Андрю и потръпна от срам, че бе отвръщала на целувката на Джейсън.
Виктория вдигна глава и видя негова светлост да отива към конюшните. Сутринта бе отишъл на лов. Това й бе дало възможност да го избегне, докато събере кураж, но отлагането на присъдата й изтичаше — каретата на граф Колингуд спря пред къщата. Виктория с нежелание стана.
— Хайде, Уили — каза тя. — Да идем да кажем на лорд Филдинг, че граф и графиня Колингуд пристигнаха, и да спестим на бедния господин О’Мейли излишното разкарване до конюшните.
Кучето вдигна голямата си глава и я изгледа с умните си очи, но не помръдна.
— Време е да престанеш да се криеш от хората. Не съм ти слугиня и повече няма да ти нося храна тук. Нортръп ми каза, че преди си ядял в обора. Хайде, Уили! — повтори момичето, решено да поеме контрол поне над тази част от живота си. Виктория направи още две крачки и зачака. Кучето се изправи и я погледна. Погледът му я увери, че е разбрало командата.
— Уили — раздразнено каза тя, — омръзна ми от нахални мъже. — Виктория щракна с пръсти. — Казах ела! — Отново направи крачка напред, извърнала глава, твърдо решена, ако трябва да влачи упоритото животно за врата. — Ела! — остро повтори и този път кучето бавно тръгна подире й.
Виктория се отправи към конюшните. Джейсън излезе, хванал пушката си в ръка.
Пред къщата граф Колингуд подаде ръка на жена си, за да слезе от каретата.
— Ето ги! Там са! — каза той на съпругата си и кимна към конюшните. След това я хвана под ръка и тръгнаха през ливадите към другата двойка. — Усмихни се! — пошегува се той с жена си, като разбра, че не бърза да се срещне с домакините. — Имаш вид на човек, който ще се среща с палач.
