— Това в голяма степен отговаря на начина, по който се чувствам — призна Каролайн и му се усмихна стеснително. — Знам, че ще ми се изсмееш, но лорд Филдинг доста ме плаши. — Тя кимна. — Не съм единствената, която се чувства така. Почти всички треперят от него.
— Джейсън е чудесен човек, Каролайн. Върнах си многократно всяка инвестиция, която бе така добър да ми препоръча да направя.
— И така да е, той си остава ужасно недостъпен и… и отблъскващ. Освен това е в състояние така да ти говори, че ти идва да потънеш в земята от срам. Миналия месец казал на госпожица Фарадей, че не харесва жени, които се усмихват престорено — особено онези, които му висят на врата, докато се усмихват така.
— Какво му е отговорила госпожица Фарадей?
— Какво би могла да отговори? Висяла му на врата и се усмихвала престорено. Изпаднала в толкова неловко положение. — Пренебрегвайки многозначителната усмивка на съпруга си, Каролайн приглади белите си ръкавици. — Не мога да разбера какво намират жените в него. Вярно е, че е богат, има шест имения и Бог знае колко лири годишно. А и да не забравяме, че той ще бъде следващият херцог Атъртън. Трябва да призная, че е необичайно хубав…
— Но не можеш да разбереш какво намират жените в него? — закачи я съпругът й и се засмя.
Каролайн поклати глава и понижи глас:
— Поведението му изобщо не е приятно. Тъкмо обратното. Шокиращо рязък е.
— Когато един мъж е преследван заради богатството и титлата си, трябва да бъде извиняван, че от време на време губи търпение.
— Ти може и да мислиш така, но що се отнася до мен, най-искрено съчувствам на бедната госпожица Сийтън. Помисли си само колко ужасена трябва да е от факта, че живее в една къща с него.
— Не знам дали е ужасена, но имам впечатление, че е самотна и се нуждае от приятелка, която да й покаже как да се държи в обществото в Англия.
— Трябва да е много нещастна — повтори Каролайн, гледайки Виктория, която тъкмо стигна до Джейсън и му каза нещо.
— Графът и графинята пристигнаха — съобщи Виктория. Държеше се хладно, по любезно.
— Виждам. Последвали са те дотук — отвърна Джейсън. — На няколко крачки вдясно от теб са. — Той я погледна, след това замръзна. Вниманието му бе приковано от нещо зад нея. — Дръпни се! — нареди той, грубо я блъсна настрани и вдигна пушката към рамото си. Зад гърба си Виктория чу заплашително ръмжене и изведнъж разбра какво смяташе да направи Джейсън.
— Не! — извика тя. Ръката й се стрелна и блъсна дулото на пушката. Виктория се хвърли на колене към Уили, прегърна го и ядосано погледна Джейсън. — Ти си луд! Луд! Какво е направил Уили, за да бъде оставен да умре от глад или да бъде застрелян? — попита момичето и погали кучето по главата. — Да не е плувал в глупавия ти поток или се е осмелил да не изпълни някоя заповед, или…
Джейсън свали пушката.
— Виктория — каза той със спокоен глас, който контрастираше с напрегнатото му бледо лице. — Това не е Уили. Уили е коли и преди три дни го дадох на Колишуд за разплод.
Ръката й замръзна.
— Освен ако не съм си загубил зрението и ума си през последната минута, животното, към което така майчински се отнасяш, е поне наполовина вълк.
Тя преглътна и се изправи.
— Дори и да не е Уили, той е куче, не е вълк — упорито настоя. — Знае командата „ела“.
— Той е куче само наполовина — възрази Джейсън. С намерение да я дръпне настрани от животното, той пристъпи напред и я хвана за ръката — действие, което накара кучето мигновено да реагира. То клекна, изръмжа, оголи зъби, а козината на врата му настръхна. Джейсън пусна ръката й. — Дръпни се, Виктория.
Погледът на момичето бе прикован в пушката.
— Недей! — истерично го предупреди то. — Няма да ти позволя да го направиш! Ако го застреляш, аз ще те застрелям. Кълна се! Стрелям по-добре отколкото плувам. У дома всеки ще го потвърди! Той е куче и просто ме защитаваше от теб. Ясно е за всеки! Той ми е приятел! Моля те, моля те, не го застрелвай. Моля те…
— Престани да стоиш до него! — нареди той. — Няма да го застрелям.
— Ще ми дадеш ли думата си на джентълмен? — настоя Виктория. Тя все още стоеше пред кучето.
— Давам ти дума.
Виктория понечи да се отдръпне, но си спомни нещо, което Джейсън й бе казал. Тя подозрително изгледа младия мъж и му напомни:
— Каза ми, че не си джентълмен и че нямаш принципи. Откъде да знам, че ще удържиш на дадената дума като джентълмен?
Котешките очи на Джейсън просветнаха. Пред него стоеше беззащитна млада жена, която го предизвикваше и бранеше вълк.
— Ще удържа на думата си. Престани да се държиш като Жана д’Арк.
— Не ти вярвам. Ще се закълнеш ли и пред лорд Колингуд?
— Насилваш късмета си, скъпа моя — меко я предупреди Джейсън.
Въпреки че думите бяха изречени тихо, в тях прозвуча недвусмислена заплаха и Виктория се вслуша не защото се боеше от последствията, а защото инстинктивно усещаше, че той ще удържи на обещанието си. Тя кимна и се отдръпна, но погледът на кучето все така бе прикован в Джейсън.
Той на свой ред също не откъсваше очи от животното, а пушката му бе готова за стрелба. В отчаянието си Виктория се обърна към кучето.
— Седни! — заповяда тя, като не очакваше то да изпълни командата.
Кучето се поколеба и седна до нея.
— Ето! Виждаш ли! — Вдигна с облекчение ръце момичето. — Някой го е обучавал добре. И знае, че пушката ти може да го нарани. Затова я гледа. Умен е.
— Много е умен — съгласи се Джейсън. — Толкова, че да живее под носа ми, докато аз и всички в радиус от няколко километра търсим „вълка“, който напада чифлиците и всява ужас в селото.
— Затова ли всеки ден ходиш на лов? — попита тя и щом Джейсън кимна, започна бързо да говори, за да не му позволи да каже, че кучето не може да остане в имението. — Той не е вълк, куче е. Сам виждаш. Храня го всеки ден, така че вече няма да напада чифлиците. Много е умен и разбира какво му говоря.
— Тогава може би ще му обясниш, че не е учтиво да седи и да чака възможност да ухапе ръката, която го храни.
Виктория хвърли разтревожен поглед първо към ревностен защитник и след това към Джейсън.
— Ако пак ме хванеш за ръката и му кажа да не ръмжи, ще разбере. Хайде! Хвани ме!
— Бих искал да ти извия врата — отвърна Джейсън и хвана ката й. Животното приклекна и заръмжа, готово да се хвърли.
— Не! — остро каза Виктория, а вълкът, наречен Уили, се отпусна, поколеба се и близна ръката й.
Тя въздъхна с облекчение.
— Видя ли, че стана. Ще се грижа за него. Няма да създава проблеми на никого, ако разрешиш да остане.
Джейсън не можеше да устои нито на смелостта, нито на умолителния й поглед.
— Вържи кучето — с въздишка каза той. Виктория понечи възрази, а той продължи: — Ще кажа на Нортръп да уведоми пазачите на дивеч да не го закачат, но ако влезе в друго имение, ще го застрелят веднага. Не е нападнал никого, но за фермерите пилетата са на първо място.
Джейсън предотврати по-нататъшната дискусия, като се обърна към граф и графиня Колингуд, за да ги поздрави, а Виктория едва сега се сети за тях.
Тя се изчерви и се обърна към жената, която Джейсън смяташе за пример за подражание. Вместо високомерното презрение, което момичето очакваше да види изписано на лицето на графинята, лейди Колингуд я гледаше с възхищение. Джейсън й представи Виктория, след което се отдалечи с графа, за да обсъди с него някои делови въпроси, и остави момичето да се оправя както може с графинята.
Лейди Колингуд първа наруши неловката тишина:
