Чашата на Виктория падна на пода и се разби. Тя започна да клати глава, сякаш се опитваше ла отрече това, което току-що бе чула.
— Не — извика, — о, Господи, не…
Сякаш не забелязваше ужаса й, мъжът продължи да говори:
— Тогава момченцето започна да се моли, притисна длани една в друга и изрече: «Коленича пред Бога и моля за опрощение.» Жената го накара да го повтори по-силно и когато Най-сетне беше доволна, го издърпа на крака. После посочи към мръсните индийци и го накара да моли праведните за прошка, подавайки му малка купа. Стоях и гледах как детето върви сред тълпата, коленичи сред множеството и започна да целува мръсните им дрехи, молейки за прошка.
— Не — простена Виктория и затвори очи, опитвайки се да заличи от съзнанието си образа на малкото момче с къдрави черни коси и познати зелени очи, подложено на такова нечовешко изтезание.
— Аз полудях — продължи капитан Фаръл. — Индийците са фанатици и техните обичаи не ме интересуват. Ала не можах да издържа да гледам дете от моята раса да бъде подлагано на такова мъчение. Но имаше и нещо друго. Имаше нещо в това дете, което ме трогна — то беше мръсно, парцаливо и недохранено, ала в измъчените му очи имаше гордост и непреклонност, които накараха сърцето ми да се свие от мъка. Изчаках, докато то коленичеше пред индийците около мен и целуваше робите им, молейки за прошка, а те пускаха монети в дървената купа. После то занесе купата на жената и тя се усмихна. Взе купата и се усмихна; каза му, че вече е «опростен» с онази своя фанатична и налудничава усмивка. Гледах тази гнусна жена, застанала на мизерния олтар с кръст в ръка, и ми се прииска да я убия. От друга страна, не знаех колко й е вярно множеството и тъй като не можех да се бия с всички, я попитах дали ще ми продаде момчето. Заявих, че според мене му трябва мъж, който да го накаже както трябва.
Капитан Фаръл погледна Виктория с горчива усмивка:
— Продаде ми го срещу възнаграждението ми за шест месеца, което носех в джоба си. Мъжът й бил почина преди година и се нуждаеше от пари. Но преди да напусна мястото, видях как разпилява парите ми върху събралото се множество, викайки как Бог им изпраща даровете си чрез нея. Беше луда. Напълно луда.
Виктория прошепна:
— Мислите ли, че животът на Джейсън е бил по-добър, преди да почине баща му?
— Бащата на Джейсън все още е жив — строго отвърна капитанът. — Джейсън е незаконен син на Чарлз.
Стаята сякаш се завъртя и Виктория притисна длан към устата си, за да се пребори с повдигането и замайването.
— Толкова ли те отвращава мисълта, че си се омъжила за незаконороден? — попита той, наблюдавайки реакцията й.
— Как ти хрумна подобна глупост! — избухна Виктория.
Той се усмихна.
— Добре. Не мислех, че ще има значение за теб, но англичаните са много чувствителни към такива неща.
— Което е крайно лицемерно от тяхна страна — разгорещено отвърна младата жена, — защото мога да назова трима херцози, които са преки наследници на три от незаконните деца на крал Чарлз. Освен това не съм англичанка. Аз съм американка.
— Ти си възхитителна — нежно каза той.
— Ще ми разкажеш ли всичко, което знаеш за Джейсън? — Сърцето й щеше да се пръсне от състрадание.
— Останалото не е чак толкова важно. Заведох го в дома на Нейпъл същата вечер. Един от прислужниците го изми и го изпрати при нас. Детето не искаше да говори, но когато го стори, разбрахме, че е будно. Щом разказах историята на Нейпъл, той се съжали над Джейсън и го взе на работа като разносвач. Джейсън не получаваше пари, но му дадоха легло зад кабинета на Нейпъл, храна и дрехи. Научи се да чете и да пише — изпитваше неутолима жажда за знания. На шестнайсет години вече беше научил от Нейпъл всичко за търговския занаят. Освен че беше умен и схватлив. Беше и невероятно амбициозен — предполагам заради това, че като дете е бил принуждаван да проси.
Тъй като Нейпъл нямаше собствени деца, той започна да гледа на Джейсън повече като на син отколкото като на чиновник. Джейсън го убеди да му разреши да пътува на един от корабите му. Тогава аз вече бях капитан и той плава с мен пет години.
— Беше ли добър моряк? — попита Виктория, горда с малкото момче, превърнало се в преуспяващ мъж.
— Най-добрият. Започна като най-обикновен моряк, но в свободното си време се учеше от мен как да управлява кораба и всичко останало. Нейпъл умря два дни след завръщането ни от едно от пътуванията ни. Както си седеше в кабинета, сърцето му изведнъж спря. Джейсън направи всичко възможно да го върне към живота, дори застана над него и се опита да вдиша собствения си въздух в дробовете му. Останалите в кабинета помислиха, че е полудял, но той обичаше стария скъперник. Месеци наред тъгува за него. Ала не пророни сълза — тихо каза Майк Фаръл. — Джейсън не може да плаче. Вещицата, която го отгледала, била убедена, че «дяволите» не плачат“ и го биела още по-жестоко, ако заплаче. Джейсън ми го каза едва когато беше на около девет години.
Както и да е, след смъртта си Нейпъл остави всичко на него. През следващите шест години Джейсън направи това, което се беше опитвал да убеди Нейпъл да направи — купи кораби и в крайна сметка умножи многократно богатството на Нейпъл.
Капитан Фаръл стоеше, загледан мълчаливо в огъня, когато Виктория го попита:
— Джейсън е бил женен, нали? Разбрах това едва преди няколко дни.
— А, да, беше женен — отвърна Майк и отиде да си налее още едно уиски. — Две години след смъртта на Нейпъл Джейсън вече беше един от най-богатите хора в Делхи. Това предизвика интереса на една красива, непочтена жена на име Мелиса. Баща й беше англичанин, който живееше в Делхи и работеше за правителството. Мелиса притежаваше красота, възпитание и стил, имаше всичко освен това, от което най- много нуждаеше — пари. Омъжи се за Джейсън заради това, което можеше да й даде.
— Но защо Джейсън се ожени за нея? — попита Виктория. Майк Фаръл сви рамене.
— Беше по-млад от нея и заслепен от хубостта й, предполагам. Освен това дамата имаше вид, който можеше да накара всеки мъж да очаква, че ще намери любов в сърцето й. Продаде тази любов на Джейсън срещу всичко, което можеше да измъкне от него. А той й даваше много — накити, достойни за кралица. Тя ги взимаше и му се усмихваше. Имаше красиво лице, но по някаква причина, когато му се усмихваше, ми напомняше онази луда стара вещица с дървената купа.
Виктория си спомни как Джейсън и беше давал перли сапфири и искаше от нея да му благодари с целувка. Запита се с тъга дали Джейсън не мислеше, че трябва да подкупва една жена, за да я спечели.
Майк вдигна чашата си и отпи голяма глътка.
— Мелиса беше мръсница — мръсница. След като се омъжи, прекара живота си, минавайки от легло на легло. Нелепото беше, че припадна, когато научи, че Джейсън е незаконороден. Бях в дома им в Делхи, когато херцогът на Атъртън се появи и поиска да говори със сина си. Мелиса побесня от гняв, щом разбра, че Джейсън е незаконен син на Чарлз. Изглежда, това накърни принципите й да не смесва кръвта си с тази на един незаконороден. Но това, че предоставяше тялото си на всеки мъж от своята класа, който я поканеше в леглото си, не накърняваше принципите й. Странни норми на поведение, не мислиш ли?
— Изключително странни! — съгласи се Виктория.
— Каквато и нежност да е изпитвал към нея, когато са се оженили, много скоро беше унищожена от съвместния им живот. Но тя му роди син и поради тази причина той й осигуряваше всичко най-модерно и не обръщаше внимание на историите й. Честно казано, мисля, че изобщо не го беше грижа какво прави.
Виктория, която не знаеше, че Джейсън е имал син, се изправи внезапно, загледана с изумление в капитан Фаръл, който продължаваше да говори:
— Джейсън обожаваше това дете. Водеше го почти навсякъде със себе си. Съгласи се дори да се върне тук и да вложи парите си във възстановяването на порутените имения на Чарлз Филдинг, за да може Джейми да наследи подобаващо кралство. И накрая всичко се оказа напразно. Мелиса се опита да избяга с
