— Няма за какво — каза нежно.
— А сега искам развод.
Ръката му замръзна.
— Какво? — остро прошепна той.
Стиснала ръце в скута си, Виктория решително повтори:
— Искам развод.
— Просто ей така? Само ден след сватбата искаш развод? — Беше готов да признае, че се е отнесъл зле с нея миналата нощ, но не беше очаквал подобна реакция.
Припламващият гняв в очите на Джейсън я накара бързо да се изправи, ала той я сграбчи за китката и я върна на мястото й.
— Не се дръж грубо с мен, Джейсън — предупреди го тя. Джейсън, който я беше оставил миналата нощ като наранено дете, сега стоеше срещу жена, която не познаваше хладнокръвна, разгневена, красива амазонка. Вместо да се извини, както възнамеряваше да направи само преди минута, отвърна:
— Това е изключено. През последните петдесет години в Англия е имало само няколко развода.
Виктория рязко освободи ръката си, после отстъпи назад, така че да не може да я достигне, а гърдите й се надигаха и спадаха от ярост и страх.
— Ти си животно! — просъска. — Не е изключено и никога повече няма да позволя да ме използват като животно!
Тя отиде в стаята си, затръшна вратата след себе си и я заключи.
Едва направила няколко крачки и вратата зад нея се отвори с трясък. Джейсън влезе в стаята й с побеляло от гняв лице и процеди през зъби:
— Никога повече не ми заключвай вратата и да не си посмяла да ме заплашваш с развод! По закон тази къща е моя собственост, точно както си и ти. Разбра ли?
Виктория кимна, ужасена от яростта му. Той се обърна и излезе от стаята, оставяйки я да трепери от страх. Никога не го беше виждала такъв. Джейсън не беше животно, а обезумяло чудовище.
Тя чакаше и слушаше как чекмеджетата му рязко се отваряха и затваряха, докато се обличаше, а умът й трескаво работеше, мъчейки се да измисли някакъв начин за избавление от кошмара, в който се беше превърнал животът й. Щом вратата му се затръшна и разбра, че е слязъл на долния етаж, тя се отпусна в леглото си. Остана така почти час, потънала в мисли. Нямаше изход. Беше хваната в капан за цял живот. Джейсън беше казал истината — тя му принадлежеше, също както къщата и конете му.
Ако не се съгласеше на развод, тя не можеше да си представи как би могла да го получи. Дори не беше сигурна, че има основателна причина, с която да убеди съда да й даде развод, но беше напълно сигурна, че не би могла да обясни на съдиите с перуки какво й е причинил Джейсън миналата нощ.
Когато реши да поиска развод, беше объркана. Самата идея беше твърде крайна, осъзна тя с въздишка. Щеше да остане в този капан, докато не роди сина, който Джейсън искаше, а после щеше да остане закрепостена в Уейкфийлд заради съществуването на същото това дете, което можеше да й върне свободата, защото знаеше, че никога не би го изоставила.
Виктория огледа луксозните си покои. Трябваше да се научи някак си да се приспособи към новия си живот, да се възползва от него по възможно най-добрия начин, пък може би съдбата щеше да се намеси и да й помогне. Междувременно трябваше да предприеме нещо, за да запази здравия си разум, реши тя, обзета от някакво притъпяващо сетивата спокойствие. Можеше да прекарва времето си с други хора, да излезе от къщи и да върши някаква своя работа или да се развлича. Така нямаше да мисли за проблемите си. Реши да започне веднага.
Вече имаше приятели в Англия. Скоро щеше да има и дете, което да обича. Щеше да извлече най- доброто от един празен живот, като се ангажира с неща, които да запазят здравия й разум.
Тя отметна косата си и решително се изправи. Въпреки това унило отпусна рамене, докато звънеше на Рут. Защо Джейсън толкова я ненавиждаше, питаше се отчаяно. Изпиташе болезнена нужда да поговори с някого. Преди винаги можеше да разчита за това на родителите си или на Андрю. Обсъждането на проблемите винаги помагаше. Но откакто дойде в Англия, си нямаше никого. Здравето на Чарлз беше разклатено и се стараеше да не го безпокои. Освен това Джейсън беше негов племенник и тя не можеше да обсъжда страховете си, свързани със съпруга й. Каролайн Колингуд беше добра и вярна приятелка, но беше много далеч, освен това Виктория се съмняваше, че тя може да разбере Джейсън.
Нищо не можеше да се направи, освен да се преструва на щастлива и уверена, с надеждата някой ден наистина отново да се почувства така. Щеше да дойде мигът, твърдо си обеща тя, когато ще може без страх да приеме Джейсън в стаята си. Щеше да дойде мигът, когато ще може да го погледне, без да изпита болка, унижение или самота. Този ден щеше да дойде! Щом зачене, той ще я остави на мира и тя се молеше това да се случи скоро.
— Рут — сериозно се обърна към нея Виктория, когато малката прислужница се появи. — Би ли помолила някого да впрегне един от конете в най-малката ни карета — някоя, която да мога лесно да управлявам? И помоли човека, който се занимава с това, да избере най-кроткия кон — не мога много добре да управлявам карета. След това помоли госпожа Крейдък да опакова няколко кошници с храна.
— Но, господарко — колебливо каза Рут, — погледнете през прозореца. Стана студено и наближава буря. Вижте сама колко е мрачно небето.
Виктория хвърли поглед към свъсеното небе.
— Не мисля, че ще вали дълго, ако изобщо завали — реши тя малко отчаяно. — Бих искала да тръгна след половин час. О, лорд Филдинг излезе ли или е долу?
— Излезе, господарке.
— Случайно да знаеш дали е напуснал имението, или просто е някъде навън? — попита Виктория, без да може да прикрие отчаянието в гласа си. Въпреки че бе твърдо решена да мисли за Джейсън като за напълно непознат и да се отнася към него като към такъв, не желаеше да се изправи срещу него точно сега. Освен това знаеше, че ще й нареди да остане вкъщи, тъй като се задаваше буря. Тя обаче трябваше да се махне за малко от тази къща. Трябваше!
— Лорд Филдинг нареди да впрегнат конете във файтона и тръгна. Каза, че трябвало да направи няколко посещения. Видях го да заминава — увери я Рут.
Каретата беше натоварена с храна и чакаше на алеята, когато Виктория слезе по стълбите.
— Какво да кажа на господаря? — попита Нортръп, обезпокоен от това, че тя настоя да тръгне, независимо че се задаваше буря.
Виктория се обърна, за да може той да й наметне лекото наметало.
— Кажи му, че съм казала „сбогом“ — неясно отвърна тя. Излезе навън, отиде зад къщата и освободи Улф от веригата, после отново се върна пред къщата. Главният коняр й помогна ла се качи в каретата и Улф скочи до нея. Той изглеждаше толкова щастлив, че Виктория се усмихна и го потупа по царствената глава. — Най-сетне си свободен — каза тя на огромното животно, както и аз.
Глава двайсет и трета
Виктория подръпна юздите и буйният кон подскочи напред, а гладкият му косъм проблесна в полумрака.
— Спокойно — прошепна уплашено тя. Очевидно Джейсън не обичаше да държи кротки коне в конюшните си — огнената кобила, впрегната в каретата й, се управляваше изключително трудно. Тя се изправяше на задните си крака и лудуваше.
Виктория вече наближаваше селото, когато вятърът се усили започнаха да проблясват светкавици. Последва злокобен предупредителен гръм и небето стана почти черно. След няколко минути заваля като из ведро. Водата се стичаше по лицето на Виктория и я заслепяваше.
Мъчейки се да следва пътя, тя отмяташе мократа коса от лицето си и трепереше от студ. Никога не беше виждала сиропиталището, но капитан Фаръл й беше казал кой път води до него, както и пътя, който водеше към неговата къща. Виктория напрегнато се взираше и изведнъж забеляза нещо, което приличаше на един от описаните от капитан Фаръл пътища. Той се отклоняваше наляво и тя насочи коня по него, без да е сигурна дали отива към сиропиталището или към дома на капитана. Това всъщност нямаше значение, достатъчно беше, че отива на сухо и топло място и ще се скрие от проливния дъжд. След един завой пътя
