— Стой настрана от нея! — гневно просъска Чарлз. — Махай от тук!
Херцогинята настръхна и очите й гневно запламтяха.
— Не ми говори с такъв тон, Атъртън, или…
— Или какво? — прекъсна я той. — Не си прави труда да ме заплашваш. Вече имам всичко, което искам.
Херцогинята на Клермонт го погледна високомерно и победоносно:
— Имаш го, защото аз ти го дадох, глупак такъв. Без да обръща внимание на изумения, разгневен поглед на Чарлз, тя отново се обърна към Виктория. Протягайки нежната си ръка, погали страната й, а очите й се замъглиха сълзи.
— Може би ще дойдеш у дома да видиш Дороти, когато се върне от Франция. Не беше лесно да я държа далеч от теб, но щеше да развали всичко с глупавите си брътвежи за стари скан… за стари клюки — бързо се поправи.
След това се обърна към Джейсън и строго изрече:
— Поверявам ти и правнучката си, Уейкфийлд, но ще те държа лично отговорен за щастието й, ясно ли е?
— Напълно — тържествено отвърна той, но погледна дребничката жена, която му отправяше празни заплахи, с умело прикрита развеселеност.
Херцогинята го изгледа строго, сякаш се опитваше да прочете изписаното на спокойното му лице, после кимна.
— Разбрахме се и вече мога да си вървя. Можеш да целунеш ръката ми — каза тя.
Джейсън пое подадената ръка и галантно я целуна. Херцогинята се обърна към Виктория с тъга в гласа:
— Предполагам, че ще бъде твърде много, ако попитам… Тя почти нищо не разбра от казаното от мига, в който прабаба й се беше приближила до нея, но знаеше със сигурност, че това, което видя в очите на старицата, беше любов — любов и разкаяние.
— Бабо — развълнувано прошепна и в следващия миг се оказа в прегръдките на баба си.
Херцогинята леко се отдръпна; после хвърли самоуверен поглед на Джейсън:
— Уейкфийлд, няма да умра, докато не взема правнук в ръцете си. Тъй като не мога да живея вечно, няма да приема никакво закъснение от твоя страна.
— Незабавно ще обърна внимание на този въпрос, ваша милост — отвърна Джейсън, но зелените му очи гледаха развеселено.
— Няма да приема никакви извинения и от твоя страна, мила моя — предупреди тя поруменялата си правнучка и като потупа ръката й, добави тъжно: — Реших да се оттегля в провинцията. Клермонт е само на час път на кон от Уейкфийлд, та може би ще ме посещавате от време на време. — С тези думи тя махна на адвоката си, който стоеше на вратата на църквата, и тържествено изрече: — Подай ми ръката си, Уедърфорд. Видях, каквото исках да видя, и казах, каквото имах да казвам.
Отправи последен тържествуващ поглед към смаяния Чарлз, обърна се и се отдалечи; раменете й бяха гордо изправени, а бастунът й едва докосваше земята.
Много от гостите на сватбата все още очакваха каретите си, когато Джейсън поведе Виктория през тълпата към каретата си. Тя механично се усмихваше на хората, които им махаха и ги изпращаха, и осъзна къде се намират едва когато приближиха до селото близо до Уейкфийлд.
Погледна крадешком изпод дългите си мигли красивия мъж, който пече беше неин съпруг. Той беше извърнал лице, профилът му напомняше на строга, сурово издялана маска, лишена от всякакво съчувствие и разбиране. Виктория знаеше, че й е сърдит за това, че се опита да го изостави пред олтара. Трескаво започна да се пита дали не му е нанесла рана, която никога няма да зарасне.
— Джейсън — плахо се обърна към него. — Съжалявам за случилото се в църквата.
Той сви рамене с напълно спокойно изражение.
Мълчанието му я изнервяше, а през това време каретата направи завой и се спусна в живописното селце близо до Уейкфийлд. Тъкмо се канеше отново да се извини, когато внезапно забиха църковни камбани и тя видя селяни, застанали край пътя, облечени в най-хубавите си празнични дрехи.
Те се усмихваха и махаха, когато каретата минаваше край тях. Деца с букети от диви цветя се втурнаха напред и започнаха да ги поднасят на Виктория през отворения прозорец на каретата.
Едно четиригодишно момченце се спъна и се просна на земята върху букета си.
— Джейсън — обади се Виктория, забравила за студенината между тях, — кажи на кочияша да спре. — Моля те!
Той се съгласи и тя отвори вратата.
— Прекрасни цветя! — каза на детето, което се изправяше от земята до каретата, а през това време няколко по-големи момчета му се присмиваха. — За мен ли са? — възторжено попита Виктория и кимна към смачканите цветя.
Момченцето подсмръкна, избърсвайки сълзите от очите си с изпоцапано юмруче:
— Да, госпожо, бяха за вас, преди да падна върху тях.
— Мога ли да ги взема? Ще изглеждат прекрасно сред другите цветя в букета ми.
Момченцето срамежливо й ги подаде.
— Сам ги набрах — гордо прошепна то с разширени от удивление от очи, когато младоженката внимателно постави две стръкчета в букета си. — Казвам се Били — продължи то. — Живея в сиропиталището ей там горе.
Виктория се усмихна:
— Аз съм Виктория, но най-близките ми приятели ме наричат Тори. Искаш ли да ме наричаш така?
То изпъчи гърди, изпълнено с гордост, ала хвърли предпазлив поглед към Джейсън и изчака кимването му, преди само да закима възторжено в знак на съгласие.
— Искаш ли да дойдеш в Уейкфийлд тези дни и да ми помогнеш да пуснем хвърчило? — продължи тя, докато Джейсън я наблюдаваше замислен и изненадан. Детето се натъжи.
— Не мога да тичам добре. Падам често — призна с болка то. Виктория кимна съчувствено:
— Сигурно е заради окото. Но може и да намерим начин да го излекуваме. Някога познавах едно момченце с око като твоето. Веднъж, докато играехме на заселници и индианци, то падна и нарани здравото си око. Баща ми трябваше да му сложи превръзка, докато оздравее. Докато здравото око беше покрито, болното започна постепенно да се изправя — баща ми реши, че е станало така, защото болното око е трябвало да работи, докато здравото е било покрито. Искаш ли да дойда да те видя и ще се опитаме да направим такава превръзка?
— Ще изглеждам странно, госпожо — колебливо отвърна то.
— Ние мислехме, че Джими — другото момченце — изглежда като пират и много скоро всички се опитвахме да носим превръзки на едното си око. Искаш ли да те посетя и ще поиграем на пирати?
То кимна, обърна се и доволно се усмихна към по-големите деца.
— Какво каза дамата? — настойчиво започнаха да питат те, след като Джейсън кимна на кочияша да продължи.
Били пъхна ръце в джобовете, въздъхна и гордо заяви:
— Каза, че мога да я наричам Тори.
Децата се присъединиха към възрастните, които оформиха процесия и тръгнаха след каретата нагоре по хълма, което Виктория прие за някакъв празничен селски обичай, изпълняван в чест на сватбата на господаря на имението. Когато конете преминаха през масивните железни порти на Уейкфийлд Парк, след тях вървеше малка армия от селяни, а други ги очакваха край алеята, която прекосяваше парка. Виктория неуверено погледна към Джейсън и можеше да се закълне, че той едва сдържаше усмивката си.
Причината за усмивката му скоро стана очевидна, когато каретата наближи голямата къща. Тя му каза, че винаги е искала да се омъжи в малко селце и всички хора от селото да се включат в тържеството й. Загадъчният мъж, за когото току-що се бе омъжила, се опитваше да изпълни поне част от мечтата й. Той беше превърнал поляните на Уейкфийлд в приказни цветни градини. Огромни балдахини от бели орхидеи, лилии и рози висяха над масите, отрупани със сребърни блюда, китайски порцелан и всевъзможни ястия. Павилионът в далечния край на ливадите беше отрупан с цветя и окичен с цветни лампички. Горящите факли прогонваха настъпващия мрак и придаваха празничен, загадъчен блясък на цялата картина.
