Графът, който беше кум на младоженеца, целуна ръка на Виктория, усмихна се окуражително и каза:
— Той е тук и е готов да започваме, ако и вие сте готова.
Коленете на Виктория се подкосиха. Тя не беше готова. Съвсем не беше готова да стори това!
Каролайн опъна шлейфа на синята сатенена одежда на Виктория, обсипана с диаманти:
— Лорд Филдинг напрегнат ли се чувства?
— Казва, че не е — отвърна Робърт, — но би желал церемонията вече да започне.
„Каква студенина — помисли си Виктория, а страхът й прерасна в паника. — Без капчица емоция. Типично за него.“
Чарлз беше неспокоен и нетърпелив и въодушевено заяви:
— Готови сме. Да започваме.
Виктория се почувства като марионетка, чийто конци дърпаха всички останали. Постави ръка върху ръката на Чарлз и пое по безкрайната, осветена от свещи пътека, която водеше към олтара. В просторната ложа отгоре пееше хорът, но Виктория не го чуваше и с всяка стъпка се отдалечаваше от смеха и безгрижните дни на моминството си. А пред нея… пред нея беше Джейсън, облечен във великолепен костюм от наситено тъмносиньо кадифе с цвят на нощ. Изглеждаше много висок и мрачен. Мрачен като неизвестността… като бъдещето й.
„Защо го правиш?!“ — крещеше ужасената й съвест, докато Чарлз я водеше към Джейсън.
„Не зная. Джейсън има нужда от мен.“
„Това не е причина! — упрекна я съвестта й. — Все още можеш да избягаш. Обърни се назад и бягай.“
„Не мога!“ — изплака сърцето й.
„Можеш. Просто се обърни и бягай. Веднага, докато не е станало твърде късно.“
„Не мога. Не мога просто ей така да го оставя тук.“
„Защо?“
„Ще го унизя — ще го унизя много повече и от първата му жена.“
„Спомни си какво ти казваше баща ти — никога да не допускаш да те убедят, че можеш да бъдеш щастлива с човек, който не те обича. Спомни си колко нещастен беше той. Бягай! Бързо! Махни се от тук, преди да е станало твърде късно.“
Тя изгуби битката срещу страха, когато Чарлз постави студената й длан в топлата ръка на Джейсън и отстъпи назад. Тялото й се напрегна, сякаш всеки миг щеше да побегне, свободната й ръка се вкопчи в полите й, а дишането й се учести. В мига, в който пръстите на ръката му хванаха нейните като стоманен капан, тя се опита да измъкне дясната си ръка, но той рязко извърна глава към нея, а неумолимите му зелени очи сякаш я приковаха на място, предупреждавайки я да не се опитва. После неочаквано той отпусна хватката си. Освободи ръката й и погледна епископа.
„Той ще го спре!“ — с ужас осъзна Виктория, когато епископът се поклони и попита:
— Да започваме ли, милорд?
Лорд Филдинг поклати глава и понечи да каже нещо.
— Не! — прошепна тя, като се опита да спре Джейсън.
— Какво казахте? — намръщено я погледна епископът.
Виктория вдигна очи към годеника си и видя обидата, която се опитваше да прикрие зад привидно циничното си безразличие.
— Просто съм уплашена, милорд. Моля, вземете ръката ми.
Той колебливо се вгледа в очите й и на лицето му се изписа облекчение. Ръката му докосна нейната и окуражително я стисна.
— А сега мога ли да продължа? — надменно прошепна епископът.
— Моля ви — отвърна Джейсън.
Епископът започна да чете дългата си проповед, а щастливият Чарлз през цялото време радостно ги гледаше. После той зърна нещо яркочервено, което заедно със странното усещане, че някой го наблюдава, го накара рязко да погледне встрани и в същия миг се вцепени от изненада, когато срещна погледа на херцогинята на Клермонт. Чарлз я изгледа втренчено, а на лицето му се изписа студено победоносно изражение; после се извърна и се опита да забрави за присъствието й. Той гледаше сина си, застанал до Виктория, двама млади, горди и красиви, които се обричаха един на друг завинаги. Сълзи опариха очите му, когато епископът се обърна към Виктория с напевен глас:
— Ти, Виктория Сийтън…
„Катрин, любов моя — шепнеше Чарлз в сърцето си, — виждаш ли децата ни? Не са ли красива двойка? Баба ти ни попречи да имаме свои деца, скъпа моя, тогава тя победи, но този път победата е наша. Ще си имаме внуци, любима. Моя любима, прекрасна Катрин, ще си имаме внуци.“
Наведе глава, защото не искаше старицата да го види, че плаче. Ала херцогинята на Клермонт не виждаше нищо от сълзите, които капеха от очите й и се стичаха по набръчканото й лице. Тя си мислеше: „Катрин, любов моя, какво направих! В глупавата си сляпа себичност не ти позволих да се омъжиш за него и да имаш деца от него. Но сега сторих така, че да можете да имате свои внуци. О, Катрин, толкова много те обичах! Исках целият свят да бъде в краката ти и не можех да повярвам, че ти си искала единствено него…“
Когато епископът помоли Виктория да повтори клетвата си, тя си спомни за уговорката си с Джейсън да се постарае да изглежда пред хората така, сякаш наистина го обича. Вдигна очи към него и се опита да говори ясно и уверено, но когато се вричаше в любов към него, Джейсън изведнъж вдигна очи към купола на църквата и на устните му се появи иронична усмивка. Виктория разбра, че той очаква върху покрива да падне гръм, нервно се засмя, а епископът укорително смръщи вежди.
Веселото настроение на Виктория в миг премина, когато плътният глас на Джейсън прокънтя в църквата, обещавайки й всичките си земни блага. И после всичко приключи.
— Можете да целунете булката — каза епископът.
Джейсън се обърна и я погледна, а в очите му заблестя победоносен пламък, толкова силен, толкова неочакван и толкова ужасяваш, че тя се вцепени, когато той я прегърна. Навеждайки глава, той дръзко и продължително я целуна, с което предизвика гнева на епископа и накара някои от гостите да се подсмихнат. След това я освободи и хвана ръката й.
— Милорд — умолително прошепна тя, докато вървяха по пътеката към вратите, които водеха навън от църквата, — моля ви, не мога да ви настигна.
— Наричай ме Джейсън — троснато каза той, но забави хода си. — И следващия път, когато те целувам, престори се, че ти харесва.
Вледеняващият му тон й подейства така, сякаш изсипаха върху й ведро с леденостудена вода, но Виктория намери сили да застане между Чарлз и Джейсън пред църквата и да се усмихне на осемстотинте гости, които спряха да им пожелаят щастие.
Чарлз се обърна да поговори с един от приятелите си точно когато и последният гост се показа от църквата, като се подпираше тежко на бастуна си от абаносово дърво.
Пренебрегвайки Джейсън, херцогинята се приближи до Виктория.
— Знаеш ли коя съм аз? — направо попита тя, когато младоженката й се усмихна вежливо.
— Не, госпожо — отвърна Виктория. — Съжалявам, но не зная. Мисля, че съм ви виждала и преди, защото ми изглеждате позната, и въпреки това…
— Аз съм твоята прабаба.
Виктория се вкопчи в ръката на Джейсън. Това беше прабаба й, жената, която бе отказала да й даде подслон и която бе погубила щастието на майка й. Вдиша глава и отвърна напълно спокойно:
— Аз нямам прабаба.
Тази категорична присъда въздейства много странно на херцогинята. Очите й заблестяха от възхищение и лека усмивка смекчи суровите й черти:
— Напротив, мила моя, имаш. Ти си копие на майка си, ала тази гордост… си наследила от мен.
Тихичко се засмя и поклати глава, когато Виктория понечи да й възрази.
— Недей — не се опитвай отново да отречеш съществуването ми, защото кръвта ми тече в жилите ти и в брадичката ти виждам собствената си упоритост. В очите на майка ти се е моята решителност…
